Цончо Родев
Тътени (34)

5

Мина доста време, откакто хаджи Михал замина на север, а от него и Васил — „ни вест, ни кост“. Но затуй пък към средата на април в Сливен започнаха да пристигат хабери кой от кой по-лош, по-тревожен. От разни краища на земята българска идваха и все за едно говореха — видни по положение и богатство мъже българи, замесени в Заверата, или били погубени от турците, или сами сложили край на живота си. Хаджи Параскева̀ кнез Търновски се хвърлил от покрива на къщата си и главата му се пръснала о калдъръма. В Габрово хаджи Христо Рачков, прочутият търговец и предприемач, глътнал отрова и умрял, а колцина изтрепали турците около него, броят им комай не можа да се каже. Някой си хаджи Тошо от Враца еничарите заклали във Видин, ведно с видинлията Никола Шишманов. Същата участ имали Тодор Миланович и другарите му в Свищов. Подобни вести идеха също от Варна и Шумен, от Севлиево и Трявна, от Елена и Никопол, от запад и от юг. Хаджи Станоолу и Найден Кръстевич в Одрин били заклани заедно с целите им семейства. Под турски нож в Пловдив минали родовете на Чалъковците, Стояновците, Власаковците и Вълковците. Други имена на погубени българи мълвата носеше и от Цариград…

Не бяха отдъхнали от тези тревоги, когато се зададе истинската опасност: султанът от Стамбул пратил безчислена войска на север, земята от оцелелите досега бунтари да разчисти. Водел я някакъв паша, дето така си разбирал от работата, че заслужил да бъде въздигнат в бостанджи-баши от своя падишах. Заслужил го, като оставял подире си чакъм от изпепелени къщи, бастисани имоти, избесени мъже.

Тази беше предпоследната вест, която достигна до Сливен. Последната дойде от Драгоданово, сливенското село. Едно нищо и никакво село, но бостанджи-башията ударил в него седемнайсет къщи. И като нямало в Драгоданово кауш, на седемнайсет мъже свалил главите от раменете — на някои затрил и челядта заедно с тях. Само един се спасил от клането, Цоню Брадатия^[1], който на времето поскитал из Стара планина с Моню войвода^[2] и от него научил как се секат „зелки“. Цоню не дочакал да му вържат ръцете, ами изскочил из портата с ятаган в ръка, не сколасал да утрепе пашата, но повалил шестима от неговите читаци, пък хванал Балкана.

Друга вест подир тази не дойде, защото довтасаха предните аскери на бостанджи-башията и така стегнаха града, че го задушиха още преди да е дошъл началникът им — нито външен човек можеше да влезе, нито вътрешен да излезе; от тях, вътрешните, само който има̀ благоразумието да се измъкне преди идването им, измъкна се. Имаше такива побягнали с време — и от Сливен, и от казата, — та сетне турската управа се оплакваше, че „мнозина станали разбойници“, но те не бяха хора от първа ръка на Заверата; челните люде разбираха каква опасност приближава, но не пожелаха да изоставят „войската си“, себе си да укрият.

И тъй, каза се вече, предните аскери пристигнаха и пратиха телялин по сокаците и мегданите, който извести, че се забранява човек да се покаже извън портата и покаже ли се ще му се стреля. А като гръмнаха няколко пъти на живо месо, сливналии се затвориха по домовете си и там зачакаха онова, което им е било писано да ги сполети.

Не чакаха дълго. След два дни в града пристигна пашата, начело на таборите си, запретна ръкави и се разчевръсти да лови съзаклятници. Взе само хаджи Молла да му превежда и не губеше време да влиза от къща в къща, а поглеждаше в едно свое малко тефтерче и повеляваше: „Там и там ще ме заведете“, „Покажете ми дома на еди кого си“. Пущаше напред хората си и те се поразшетваха, та когато двамата с Хаджи Молла прекрачваха портата подир тях, намираха обитателите подредени един до друг на двора, по мъжете имаше пресни синини, понякога — разкъсани сукмани и разплакани лица по жените, издути джобове по потурите на аскерите. Но пашата не даваше внимание на такива подробности, а след разпит отгоре-отгоре нареждаше да бутнат мъжете в кауша, а някои убиваше още на дворовете им. Така се случи с хаджи Коста; у него намериха скрити пушки и джепане, та го заклаха като кокошка и после хвърлиха още мърдащото тяло в кладенеца^[3]. А Атанас Дучев повлякоха за чамбаса на главата му, тътриха го така по двора и по хаета и накрая го удавиха в една бъчва с вино. Хаджи Кутьо тюфекчията премазаха от бой; биха го с една от неговите джувер-пушки, докато тя се строши о гърба му, а знаеше се, че хаджи Кутьовия пусат е прочут със здравината си. И когато се счупи пушката, от тюфекчията отдавна вече бе останала само купчина от разнищено месо и натрошени кокали. Сяро Барутчията спипаха точно когато бе изхвърлил петстотин оки барут в ямата и се готвеше да го затрупа отгоре, но него пашата не посече веднага, а го хвърли в хапуса.

В хапуса се озова и Георги Силдаря. Когато приближаваха към неговия дом, хаджи Молла внезапно се разпя високо. През високите дувари Силдаровци чуха песента и разбраха предупреждението. Манол се възползува — провря се по корем по барата, минаваща през двора, излезе чак на задния сокак към Фърчиловата воденица, по чудо остана незасегнат от куршумите, които стражата хвърли по него, и изчезна нагоре по Селишкия боаз. И още същата нощ беше в дружината на Алтънлъ Стоян войвода. Та, рекохме, Манол се възползува от предупреждението, а Георги Силдаря гордо отказа да се спасява с бягство. А Бяно пък на свой ред отказа да изостави баща си, когато е в беда.

— Сполай ти, разбрах те хубавичко — отговори по-късно Георги Силдаря на хаджи Молла, когато се увери, че пашата не разбира български. — Но не можех да избягам, хаджи. Аз подкокоросвах хората да се стягат за битка, сега не можех да ги оставя сами да вадят кестените от огъня.

А на въпроса на пашата отговори така:

— Да, аз съм Георги Силдаря. Туй, дето си го научил за мене, открай докрай е вярно — както ти си паша на османлиите, така аз щях да бъда паша в християнската войска. Излезе по-ербап от мене, залови ме. Не чакам милост от тебе, както и нямаше да ти я дам, ако аз бяха излязъл по-ербап. А този е синът ми. Ако си справедлив човек, него не го бутай. Той нищо не знаеше, нищо не правеше — държах го настрана от моите работи.

Пашата обикновено не слушаше задържаните, но тези курназ-думи го впечатлиха, та той се отнесе към Силдаря така, сякаш пред него наистина стоеше пленен паша — освободи сина му, забрани да се ограби домът, а на пленника разреши да си вземе черга за кауша.

Заслужава да се разкаже още защо и как стана така, че единствен от по-първите завераджии хаджи Нойко не попадна в хапуса заедно с другите заговорници, на брой повече от сто и двайсет души.

Скривалището на пушките и джепането, уж майсторски го правиха, пък аскерът го откри с подозрителна лекота. Пашата видя изваденото на бял свят оръжие и побесня. Запъти се той към вързания с ръце на гърба хаджи Нойко, оставен прав посред двора. И тогава сухото тяло на хаджията изведнъж се затресе от нямо хихикане, очите му се завъртяха в орбитите, жилите на дългия му врат се издуха от напрежение и той занарежда пред бостанджи-башията, като пръскаше лицето му със слюнки и пяна:

— Иди, мѝни, Дудо мини,

трийором, съдиком,

крушкиле, пайделе,

дзънгалата пос…

Пашата не знаеше нито дума български, но притежаваше достатъчно житейски опит, за да разбере, че това напевно бърборене, придружено с безсмислено хилене и кокорене, надали е някаква смислена приказка. Той повика хаджи Молла и го накара да му преведе думите на пленника. А през това време хаджията бе подел друга подобна напявка:

— Адикала, гвадикала,

двата царя, царафина,

лющюн, тющюн,

жаба, слаба,

къдлец, къчулец…

Кятибинът послуша па поклати глава и отговори на пашата:

— Чалнал се е, паша ефенди. Туй са безсмислени думи, не значат нищо. Тук, в Ислимье, така припяват децата, когато се броят за игра.

Бостанджи-башията замислено изгледа вързания стопанин на къщата, който сега се полюляваше наляво и надясно и си бъбреше някое друго от своите детски „заклинания“.

— Слушай — каза недоверчиво, — туй да не е някакъв…

— Не е! — без колебание се застъпи хаджи Молла. — Хаджи Нойко си го има в джинса, паша ефенди. Помня брат му беше така — той завъртя разперени пръсти около челото си, — още от малък и умря, без да се даврандиса. Тогава хората разправяха, че майка им и целият й род били малко откачени тука.

— Ритни му тогаз един в задника и го остави — рече бостанджи-башията и излезе из двора. Зад него хаджи Молла се погрижи сам да развърже пленника, който продължаваше да си говори:

— Адикала, гвадикала,

двата царя, царафина…

В Сливен пашата остана една неделя. Когато продължи пътя си на запад, към Казанлък и Карлово, в хапуса имаше точно сто двайсет и шест гяури; замесени в заговора, а осемнайсет други лежаха на пет стъпки под земята.