Цончо Родев
Тътени (27)

9

Димитраки чорбаджи никога не разбра, че срещата му в метоха с Тодория Ексара не е била толкова случайна, колкото той си представяше, както не е било случайно и продължителното им оставане насаме.

— Чудновата мълва стигна до ушите ми, Димитраки чорбаджи — поде Ексара след неизбежното дълго встъпление. — Толкова чудновата, че просто и до ден-днешен не зная да й вярвам ли, да не й ли вярвам. — Той забеляза как другият се заслуша в думите му с разпалено любопитство и след една добре измерена пауза продължи: — За гърците, нашите братя во Христе. Дотегнало им, разправят, теглото от турската робия. И наумили да се отърват от него.

— Да се отърват? Що искаш да кажеш, чорбаджи?

Те, разбира се, си говореха по „елински“.

— Ами така, да се отърват. Както се отърваха, да речем, другите ни братя, сърбите. Кара Георги Петрович се напъна веднъж, успя до половина. Напъна се после и Милош Обренович…

Въстание! — мина през ума на Димитраки. Кръв, руини, разрушаване на вековния ред, издигане към върховете на хора от простолюдието, затриване и разоряване на заможните, глад, болести, страдания, нищета. Ето така си представи чорбаджията отърваването, за което му говореше Ексара. Той лесно щеше да постави разказвача на мястото му, ако… ако в многозначителните подмятания не ставаше реч за гърците…

— И що? — прекъсна го Димитраки. — Сега, думаш, и гърците?

— Така чух, Димитраки чорбаджи — потвърди Ексара. — Запретнали ръкави гърците. — После сниши глас, като се постара да го направи като хаджи Нойковия — сладък и предразполагащо доверителен. — И нямало да бъдат сами в мурабето, дето ще последва, чорбаджи. Има ли християнин под султанова власт, все щял да го подкрепи.

— Ще рече и нашите българи? — Така го каза: не „ние, българите“, а „нашите българи“, тоест „българите около нас“.

Тодория Ексара се поколеба само един много кратък миг, но Димитраки не пропусна да го забележи.

— Разумява се, чорбаджи. Това ще бъде не мурабе на гърци с турци, а на кръста срещу полумесеца.

Димитраки извади чибук и пунгия. Когато пълнеше тютюн, ръцете му неволно потреперваха. Ексара изтълкува по своему това треперене и реши, че точно сега е настанал часът да настъпи по-здраво.

— Онуй, що е било до днес, нищо не е било, чорбаджи. Първенство, богатство, власт над людете, чорбаджилък — туй е било само измекярство на турчина. Първенецът ще стане истински първенец едва утре, когато над себе си ще признава само Христа. Който е умен, той отсега ще се погрижи за мястото си сред тези утрешни първенци.

Димитраки запали и стаята се изпълни с приятно тръпчива миризма на горяща прахан. Погледна ко̀со:

— И какво ми предлагаш, Ексар?

И тук Тодория Ексара направи голямата, гибелната грешка на живота си. Той не притежаваше умението на хаджи Нойко да удавя словата си в толкова много шуруп, че те винаги да имат повече от едно значение, липсваше му и тънката дарба на хаджи Михал само да загатва нещата, да ги казва заобиколно, сякаш с евангелски притчи. Той забрави, че уж говореше за мълва, дошла по някакъв начин до ушите му, и изтърси:

— Ти днес си най-пръв от първите. Искаш ли да бъдеш пръв и утре, трябва още сега да застанеш на челно място в борбата на кръста срещу полумесеца.

— Аха! — каза Димитраки. Каза го тъй, че то в същност означаваше: „А, издаде ли се!“ — Тогава, значи, ми предлагаш ти, чорбаджи, да стана хайдутин и главатар на хайдути? Да вдигна ръка, срещу падишаха? Ще видим тая работа, чорбаджи, ще видим…

За Ексара имаше само една възможност за спасение — да скочи и да удуши Димитраки. Но той беше премного християнин, пък и лековерно помисли, че ще бъде достатъчно сръчен в езика, за да се измъкне от капана.

— Нищо не съм ти предлагал — опита се да отрече. — Говорехме само за…

— Говорехме, говорехме — прекъсна го Димитраки, като се запъти към вратата. — Ще видим, чорбаджи, ще видим какво си говорехме и какво ще става занапред…

Когато остана сам, Тодория Ексара дълго мисли върху онова, което се бе случило. Разумът му подсказваше, че е сторил опущение, за което има само един цяр — бягството. Но — сърце човешко! — искаше му се да вярва, че работата не е чак толкова лоша…

Дълго се лута Ексара между тези два противоположни извода на разума и сърцето. И до никакво решение не стигна. Отиде от метоха право при чорбаджи Еню, своя най-добър приятел (и той посветен във Филики етерия), та нему разказа цялата случка.

— Какво ще правиш оттук насетне? — попита Еню, като го изслуша.

— От тебе искам само едно, Еньо. Да запомниш туй, което сега ще ти кажа, и ако се случи нещо, да го предадеш на братята от Заверата. Ексара обеща пред бога и пред паметта на баща си, тъй им речи, каквото и да стане, ако ще на кол да го побият и на слаб огън да го пекат, да не спомене нито дума, за Заверата.

… А пред дома му го чакаха две заптиета, които без много-много приказки го подкараха към конака…

* * *

Не би могло да се каже, че Димитраки чорбаджи така, без колебание и душевна борба, го предаде. И той размишлява почти толкова дълго, колкото и Тодория Ексара. Ще се заловят ли гърците с такова несигурно нещо — ето кое го смущаваше. Сподели със сина си всичко, а Евтим каза:

— Опитал се е да те подхлъзне тоя плесив пехливанин. Хиц ти ако елините сте се вдигнат на война, няма ли първо тебе от сливналии да известят? Це Тодория Ексара да не им е по-близък?

Поразен от дълбочината и правотата на това разсъждение, Димитраки попита още:

— И какво сте ме посъветвас да сторя?

— Да съм на твое място, нацаса отивам при аяна — нека той се оправя с тоя хайдук. Ама сторил бих и друго несто. Сте се изповядам, и то предварително. Це, в края на краистата, този цапкънин с име на цорбадзия е християнин — редно е да се реце богу засто сте бъде обаден на гадзалите…

Без по-нататъшни колебания Димитраки обу своите най-хубави еминии с опашки отзад и с непривични за неговото достойнство бързи крачки се отправи към светогорския метох в подножието на Бармук баир. Случи се, че Партений беше там и веднага прие изповедта и двете едри сребърни монети, които я съпроводиха. А изповедта на чорбаджията беше общо взето твърде странна. Тя започна с въпроса дали още важи Христовото правило „дай кесаревото кесарю и божието богу“, а подир утвърдителния отговор на Партений последва друг въпрос: Не върши ли грях към бога онзи, който, уж за името господне, престъпи тази божа повеля и извади нож срещу кесаря? Този твърде усукан теологически въпрос затрудни монаха. За да му отговори, той имаше нужда дълго да премисля и да си спомня какво го бяха учили и наставлявали в обителта Дохиари светите отци. Но вместо да се измъчва, той предпочете по-лекото разрешение: да даде този отговор, който Димитраки съвсем очевидно очакваше от него. И го даде: разбира се, грях е.

— Е, добре — каза чорбаджията (и точно в този момент пусна в шепата на изповедника двата сребърника, за които стана дума), — асъл такъв грях отивам да предвардя, отце. Изповядвам ти, це сте съобстя в конака за едного цапкънина, който събира люде да вдига буна против султана. Пък ако е греховно намерението ми, ти измоли за мене проска от всевиасния.

И той с предишните широки крачки забърза надолу към конака.

* * *

За чест на Тахир ага трябва да признаем, че наистина реши да използува доноса на чорбаджията, но не изпита никакво уважение към доносника. Воден от своята объркана властническа философия, той покровителствуваше трудолюбивите и послушни раи и наказваше непокорните, ала същевременно човекът в него ненавиждаше мюзевирите и изпитваше истинско отвращение към издайничеството.

Моменти като днешния бяха от най-тежките за Тахир ага. Защото като аян и служител на падишаха той беше длъжен да се вслуша в гнусния шепот на доносника, а иначе с радост би го пратил в Ал-Хотама^[1]. Би го сторил и сега, въпреки задълженията си на аян, но защо, о аллах, си повелил клеветниците да бъдат хвърляни в Ал-Хотама едва след смъртта им?^[2]

И мисълта му хвръкна в друга посока. Възможно ли беше да се съдържа истина в думите на чорбаджията? Ако беше вярно, туй щеше да означава по-страшна война, отколкото със сърбите, преди това с Осман Пазвантоглу или още по-рано с кърджалиите. Много, много по-страшна, защото християни имаше навред по този полуостров. Случеше ли се, то значеше пожар под самите крака на падишаха! След това се усъмни: да съществува такова съзаклятие в неговия Сливен, най-тихия кът на земята? В този Сливен, управляван от желязната ръка на Тахир? И той да не го усети? О, колкото и да се гнусеше от доносничеството, той щеше да разбере тази работа. И излезе ли вярно, тежко̀ на онзи, който е допуснал такива дръзки замисли под калпака си — Тахир ага беше добър към раята, но събудеше ли се аждера в него…

Плесна ръце и заповяда на влезлия хаджи Молла да изпроводи две заптиета, които да задържат Тодория Ексара и да го бутнат в хапуса. И тръгна към харемлъка си — там Мюнесер, Гюлсума и Юммю (и главно Гюлсума — напоследък тя имаше предпочитанията му), или може би няколкото мъдри приказки, разменени със Зюлфие, щяха да му помогнат да се очисти от това неприятно усещане за телесна нечистота.

Догони го въпросът на кятибина:

— Да те повикам ли, аян ефенди, когато докарат Тодория Ексара? Навярно ще пожелаеш сам да го изпиташ?

На това аянът махна с ръка:

— Утре, хаджи, утре сабахлен. Като се остави гяурската кратуна да узрее една нощ в кауша, по-лесно се изстисква…

Това правило му бе донесло не един успех в подобни дела с гяури. Но то се оказа ялово в случая с Ексара. Цяла сутрин Тахир ага, векилинът Узун Шерифаа и хаджи Молла се изреждаха да го разпитват, но чорбаджията все отричаше и отричаше. Тогава пратиха при него най-добрите джелати на аяна. Те си знаеха работата и така се постараха, че трябваше на три пъти да свестяват… не, не Ексара. Наложи се да свестяват хаджи Молла, който, изпратен от аяна, бе принуден да присъствува на мъченията. А Тодория Ексара само стискаше зъби и юмруци и не издаваше звук.

Вечерта аянът заповяда да донесат (а не да доведат — той не можеше да се крепи на краката си) Тодория Ексара при него и отново го разпита в присъствието на векилина и кятибина. Но Ексара удържа клетвата, която даде на чорбаджи Еню — не призна нищо. Тогава Тахир ага заповяда да го хвърлят в кауша.

Хвърлиха го.

И там го забрави.

Спомни си за него, едва когато щеше да го прати на бесилката…