Цончо Родев
Тътени (26)

8

Вече трети път обикаляше махалата и все не намираше смелост да прекрачи хаджи Михалевия праг. Стигаше му да си представи как той, Георги Силдаря, никога в живота си не близал онова, което е плюл, ще сведе врат, докато онзи, „елинът“, ще го гледа отвисоко със стъкленосините си очи и снизходително ще му съска по гръцки, за да усети как краката му се вкаменяват и отказват да вървят там, където повеляваше Заверата. Премислил беше всяка дума и всеки жест, намерил бе противоядие на отровата, която онзи ще плисне в лицето му, и все пак…

Най-сетне събра сили и (като се боеше да не би отново да се разколебае) не отвори, а се бухна през хаджи Михаловата порта. Първото, което го порази в този чист и отрупан с есенни цветя двор, беше оглушителната тишина. Тихо — ще каже по-късно той, — както е тихо, след като е валял сняг.

Още замаян от това впечатление, той видя стопанина на къщата — дребноват, пъргав, без калпак върху побелялата глава, с овехтяло джубе, наметнато върху раменете — да слиза по басамаците и да се отправя спокойно насреща му. Всичко в Силдаря настръхна, намислените отнапред думи пропълзяха към езика му. Но хаджи Михал протегна доброжелателна десница и каза с глас, в който и най-тънкото ухо не би открило даже помен от големство или подигравка:

— Благодаря ти, Георги Силдар, че ми стори тази чест, да дойдеш в моя дом.

Дълго се бе готвил Силдаря за тази среща, само това дружелюбно и пълно с уважение посрещане нито веднъж не бе допуснал. И неспособен да произнесе каквото и да е слово, той само стисна протегнатата му ръка.

— Да влезем в къщи — покани го с предишната почтителност хаджията. — Там са също хаджи Нейко и Тодория Ексара. Ще поговорим на спокойствие… Не се страхувай от тях. Ще видиш, сигурни люде са.

Значи така, тъжно мислеше гостът, останал е на опашката. Тодория и Нойко знаят и работят против турчина от месеци или дори години, а никой не се е сетил за него; ако войводата не беше пратил нарочен човек с нишана му, може би тъй и нямаше да научи за Заверата. За Ексара не се сърдеше толкова — не че бяха смразени, ала нямаха много-много връзка и прикосновение помежду си. Но с Нойко не беше тъй — поне дваж месечно си пиеха ичкията заедно, срещнеха ли се, хаджията от десет крачки с „аркадаш“ го поздравяваше, пък виж, мълчал за главното…

Както стопанинът на къщата преди малко, също и двамата по-ранни гости го посрещнаха с подчертано уважение — станали на крака, те сториха при влизането му в одаята толкова дълбок поклон, какъвто невям би им се досвидял дори за силистренския паша.

Силдаря им отговори начумерено.

Те бяха внушителни люде, тези двама сливенски първенци, и не случайно се ползуваха с голяма почит в града.

Тодория Ексара, когото помним от една негова среща с монаха Партений, беше възнисък, горе-долу на бо̀я на хаджи Михал, винаги облечен в хубави и скъпи дрехи; знаеше се, че калпакът и кюркът му бяха от къръмски кожи на непознати животни, а за чепкена и потурите му се носеше от уста на уста, че платът им бил чак от страната на ингилизите. Случеше ли се да свали калпак (нещо рядко за него), тогава се виждаше, че главата му е плешива досам тила и гладка като яйце; може би от тази плешивост и от рунтавите гъсти мустаци, стърчащи съвсем хоризонтално от двете страни на главата, лицето му изглеждаше неестествено широко, едва ли не сплескано отгоре. Богатството си дължеше на своето потекло — беше издънка на стар войнугански^[1] род — и на сръчността, с която въртеше работата в няколкото си чифлика, а известността — на своята примерна набожност и на пословичната си сила: беше някъде към петдесетте, но, разправяха, камък като стиснел, вода изцеждал.

Хаджи Нойко беше над среден ръст, почти висок, сух и жилест. Беше истински, божигробски, а не „яръмхаджия“, отишъл всичко на всичко до Света гора, но не от това произлизаше уважението на сливенци към него — в края на краищата хаджии се намираха доста. Нито за парите му, които иначе хич не бяха малко. Тачеха го те заради неговия ум; право или криво, ала всички признаваха, че надали има двама или трима души в Сливен, които да му съперничат по ум. И навярно на това се дължеше, че вече петнайсетина и повече години неизменно биваше избиран в църковната община — искаше ли се раболепие, общинарите винаги провождаха при аяна Димитраки чорбаджи, но нужно ли беше да бъде обаян и хитро замотан, тогава прибягваха до услугите на хаджи Нойко.

Четиримата насядаха по миндерлиците, слуги внесоха два мангала с разгорени въглища, но не поднесоха нито сладки, нито ракия, нито даже кафе — не за кеф се бяха събрали, а за работа. И Силдаря веднага им каза, каквото имаше да им казва: и за получените четири кесии^[2], и за поръчките и заповедите на Индже Стоян. Каза го сухо и вяло, ония тримата мълчаха и само кимаха, сякаш всичко знаеха отнапред. Само накрая се разгорещи Силдаря — когато отвори дума за организацията и нейните люде.

— Прав си и не си прав, Георги Силдар — отговори му домакинът, без да прояви признаци на обида или раздразнение. — Прав си, че силата, която може да възтържествува над полумесеца, не сме ние, хаджии и чорбаджии, а простолюдието, народът. Ала не си прав, когато мислиш, че трябвало, един по един да привличаме бъдните войници на Заверата. Четиривековното иго отдавна е дошло дотука — той махна с ръка някъде между шията и устата си — на народа ни, готов е той да пребори турчина и няма нужда предварително да го кандърдисваме. Друго му трябва нему: да бъде поведен! Това правим ние, Георги Силдар — привличаме и посвещаваме в делото онези, които утре да поведат народа.

— И не сме само хаджии и чорбаджии — тежко допълни Ексара. — Около Филики етерия ние събираме също устабашии, кехаи…

— Само онези, които водят хайдутите в Балкана, са още далеч от делото ни — намеси се и хаджи Нойко. Имаше малко тънък, но мек, звучен и приятен за ухото глас. — Войводите. Пък са ни нужни, дяволските, много са ни нужни.

— Защото утре — завърши вместо него хаджи Михал, — когато запукат пушките, ще ни трябват люде, учени не на книга, а на оръжие и битки. Те ще бъдат нашите пълководци.

Георги Силдаря призна пред себе си, че хаджи Михал хаджи Василов извънредно умно и хитро водеше работата си. Ако беше станало така, че — как беше? — „дъждът“ да определеше него за пръв ръководител на богатия и многолюден Сливенски край, Силдаря щеше да се втурне да посвещава и прави съзаклятници колкото се може повече измежду познатите си. И пряко сила щяха да стигнат до стотина. Докато този, хаджи Михал, бе напипал разковничето — ръководеше онези, които ръководеха, и се озоваваше на върха на една мрежа, която с повече работа и късмет би могла да разрасне до хиляди и десетки хиляди души. Отдал заслуженото на тези хаджи Михалови качества, а и все още под влияние на доброто посрещане и липсата на гръцко съскане в разговора, Силдаря сподави старата си неприязън, макар че — както ще видим — докрай запази частица недоверие към главния сливенски завераджия.

— Войводите оставете на мене — каза той. — Ще се постарая до три дена да ги събера, да им говоря.

— До три дена? — изправи вежди хаджи Нойко. — В неделя сватба вдигаш, Силдар…

— Отложим ли, ще изпуснем войводите. Ето, Димитровден е пред вратата. Пръснат ли се веднъж хайдутите, иди ги търси преди Гергьовден.

Говориха още дълго. И се разбраха така. Връзката с първенците в Сливен и казата оставяха на хаджи Михал. Георги Силдаря щеше да предума войводите да съберат дружините си още с първите лястовици (не можеше и да се мисли за презимуване в Балкана), та да са готови, когато християнският свят на полуострова се вдигне срещу полумесеца. Хаджи Нойко пое грижата да укрива пушките, които щяха да купят тайно от тукашните тюфекчии; най-много се надяваха на онзи хаджи Кутьо от Кафтанджийската махала, при когото Тахир ага имаше намерение да поръча пушка за себе си. След като дълго умуваха, възложиха на Тодория Ексара една от най-тънките работи — да говори с Димитраки чорбаджи и да го привлече в Заверата. Право погледнато, тази задача по̀ подхождаше за Михал или за хаджи Нойко, но и двамата се отказаха — първият опитал веднъж и ударил на камък, вторият не бил в добри отношения с Димитраки, сдърпали се нещо по общинарските работи.

Като разчепкаха всичко, те си пожелаха следния път четиримата да се съберат свободни или поне под юнашко знаме в Стара планина и после гостите един по един се разотидоха.

Никой от тях не подозираше колко далеч са пожеланията им от онова, което им бе подготвила съдбата…

* * *

Сяро Барутчията живееше в Клуцохор и Силдаря лесно намери къщата му. Къщата, но не и самия него. Изсмяха му се, когато попита за стопанина — не знаел ли, че Сяро понякога със седмици не се прибира у дома, а яде и спи горе, в барутчийницата си в Новоселския боаз, та е дошъл да го търси, и то посред бял ден тук… Не знаеше тези неща Силдаря, ала и не обясни защо той, стар другар и „изял една торба сол“ с Барутчията, не е имал случай да научи тези негови навици. И се запъти от Клуцохор през същински Сливен и Ново село нагоре към боаза.

Пътят се оказа по-дълъг, отколкото го предполагаше. И по-изморителен. Ех, Силдар, Силдар, къде остана времето, когато припкаше като дива коза по чукарите? Задъха се, свали капладисаната си с кожички салтамарка, все по-често позапираше да избърше с ръкав челото си или да поуспокои разлудувалото се сърце. А долапчиите, край които минаваше, още от последните къщи на Ново село отговаряха все по един и същ начин на въпросите му, невям си плюли в устата: „Ей туканка е, на̀, две крачки по-нагоре…“ А тези две крачки така и не свършваха!

Направи две спирки: при Долния вир, където трябваше да посъбере сили, за да изкачи Големия праг, и втори път при Крайчовата канара. Там, при канарата, не само пое дъх, а се изкачи малко по баира вляво, онзи, зад който беше Селишкия боаз, и приседна на земята до един камък. Сърцето му отново се разлудува — този път не от умора, а от красотата, която се ширна пред очите му. Така, както беше седнал, Силдаря виждаше пътя, извървян от него досега. Рекичката лъкатушеше пред нозете му между своите стръмни брегове от ръждивокафяви камъни, по които само тук-там бяха успели да се закрепят кичури повяхнала, сякаш уморена тревица. Но това беше само до Големия праг. Нататък водата си бе проправила по-спокоен път и описваше една плавна кривина между двата меко заоблени хълма, за да се излее някъде надолу към Ново село. Очарован от гледката, Силдаря се смъкна две крачки по-ниско и сега извърна поглед нагоре, срещу течението на Новоселската река. Тази местност, „Барите“, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна от захлас, запленен от есенната й премяна — цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове с върли склонове, представляваше неповторимо и неописуемо с обикновени човешки думи съчетание на багри, разточително разпилени тук от всевишния. А в дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се на възбог и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави бяло-сиви облачета.

— Ех, земйо ти, българска!… — възторжено-страдалчески изпъшка Силдаря и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.

Отмина още няколко долапа и тепавици, не се отби дори в собствения си долап. Впрочем той едва го позна — толкова рядко бе влизал в него, пръстите на едната ръка май бяха достатъчни, за да се изброят тези случаи. „Ех, Силдар, Силдар, неувряла главо! — каза си. — За какъв ли дявол хвърли на времето грешните си парици тук, като още отначало знаеше, че от тебе долапчия тъй и няма да излезе!…“ Задоволи се да огледа от пътеката буренясалия двор, увисналите на пантите врати, порутените плочи на покрива и продължи нагоре.

И след още десетина минути ход попадна най-сетне на барутхането.

На това място реката образуваше една остра, почти под прав ъгъл чупка и на полянката, разположена на триъгълника, бе потулена между гъстите лески работилницата за барут. От пътеката Силдаря огледа сградата на барутхането, навеса, притиснат под плесенясали като стар бакър каменни плочи, и чистия двор пред тях, в отсрещния край на който кротко пасеше един катър. Тогава погледът му откри и господаря на барутхането. Сяро, гол до кръста, стоеше прав до навеса и отсяваше на ръка стрит на прах кюкюрт.

Почти не се бе изменил Сяро Барутчията, само може би бе станал още по-едър, по-грамаден и… по-безформен. От снагата му лъхаше страшна, първична сила, ала бе лишена от каквато и да е хубост; изглеждаше като огромна буца глина, която някой ваятел се е заловил да превърне в човешка фигура, но твърде рано зарязана и изоставена от него. Главата му, все така едва-едва размачкана от ръцете на ваятеля, по прежному се сливаше с дебелия врат, за да наподоби зле оформен конус, който започваше почти от края на чудовищно едрите му рамене и завършваше със заобления лъскав бръснат лоб, украсен на върха с един чисто торлашки чамбас^[3]. Тури сега и два мустака по една педя — ето ти го Сяро!

Георги Силдаря приготви уста да се обади на приятеля си, но нявгашната му дяволитост се пробуди в него, той се промъкна между лещака, извади от джоба прословутата Сярова пендара и я подхвърли сред ситото в ръцете на барутчията. Сяро, не повярвал на очите си, остави ситото на земята, взе пендарата и висящото от нея канапче така нежно, сякаш между дебелите му пръсти се намираше крехко цвете. После бавно се огледа и като откри госта, извика:

— Силдар! Братко! Ти ли си, бог да те убие!…

В ушите на Силаря гласът му прозвуча като смесица от грохот на водопад, трошене на сухи дървета и на още едно нещо, но него той не свари да определи — Сяро се завтече насреща му и в следващия миг на Силдаря се стори, че загива сред преспа от миришещо на пот и сяра месо, която го притисна от всички страни…