Цончо Родев
Тътени (24)

6

Празник ли е днес? Ако е празник, благословен да бъде този светия, който му е дал името си. Защото така, като е прогонил мющериите от дюкяна на Силдаря, той е спестил на Бяно задължението да излиза от сладостното вцепенение на духа си, за да предлага или тегли на паланцата разните му там рибки, кюкюрт, сакъз, зехтин или сачикабръс, да убеждава купувачите, че такъв, да речем, нишадър като техния не може да се намери и във Виена…

Почти през целия си млад живот Бяно бе имал име на занесен, непохватен и непрактичен, който живее в облаците. Освен това беше мечтателен, прекалено чувствителен, неизгодно хрисим, лишен от дарба да печели — все неподходящи и даже вредни качества за човек, който трябва да преживее в обстановка на една черна робия. Но това, което преживяваше сега Бяно, не беше нито мечтателност, нито живеене в облаците. То приличаше на болест, но някаква особена болест, която причинява не страдания на болния, а радост.

Кога започна „това“? Отвреме-навреме Бяно си задаваше този въпрос, но никога не сполучваше да стигне до верния отговор. Най-често стигаше до два месеца назад, когато отнесе кьотека в избата на конака. Но после разбираше, че „то“ винаги бе живяло в него, спотайвало се бе и кротувало, а после, преди тези два месеца, само бе избухнало с гръмотевична сила, за да го доведе до сегашното „сладостно вцепенение“. Него, един от Силдаровците — от прочутите с коравостта и жилавината на духа им Силдаровци…

Какво знаеше Бяно от онези трудности и изпитания, които предизвикват раждането или проявлението на коравост и жилавина? В същност нищо. Нямаше си майчица и много скърбеше за това (още повече че мнозина по-стари виждаха в него нрава и душевните черти именно на майка му!), но иначе не бе познал глада и дрипите като Мавроди Коджакара, присъствието на баща му го бе опазило настрана и от турските злосторничества, не бе преживял тежка болест…

Все още дълбоко благодарен за липсата на купувачи, Бяно лениво търкаляше из мозъка си тези мисли и изведнъж… О, боже! Може би точно така умират хората от дамла — ударът връхлита върху тях неочаквано, без предупреждение, безмилостно, кръвта спира своя бяг по жилите и дъхът секва, а сетне всичко потъва в онзи предвечен мрак, от който никой не се е върнал. Същото изпита в само един едничък миг и Бяно. Този път не от онова, ненарицаемото, а от внезапното откритие какво се бе крило зад него. Защото в този момент отсреща, покрай шадравана, минаваше една девойка и Бяно в едно мигновение разбра, че тя и само тя е изпълвала сърцето и разсъдъка му. Тя — Божура Стефанова, племенницата на Димитър Чорбаджи!…

— Туй ли е дюкянът на Георги Силдаря? — попита някой до него, но Бяно не го чу. Оня се готвеше да повтори въпроса си, но забеляза копнежа и стремлението, отпечатани върху лицето на момъка, а сетне проследи и погледа му и само съчувствено поклати глава. Попита отново и със същите думи едва тогава, когато момичето с кръшния стан изчезна нагоре към Нурул Кудус джамия и Мангърската махала и от гърдите на младия човек се изтръгна една пълна със страдание въздишка; попита уж нехайно, но от внимателното му око не убягна, че за този дюкянджия бе необходимо твърде много време, за да се върне от своите шеметни височини и да стъпи на земята.

— Дюкянът на Георги Силдаря? — повтори нелепо Бяно. После се опомни: — Да, да, това е дюкянът, заповядай!

Влязоха заедно вътре и Бяно избиколи и застана от вътрешната страна на тезгяха. Другият бе останал прав, с ръце в джобовете на потурите, посред дюкяна и с безгрижно любопитство оглеждаше рафтовете край стените и стоките по тях. Беше среден на ръст човек, възрастта му се губеше някъде под небръснатата от една неделя брада и под чистите, видели и по-добри дни дрехи и проскубаното калпаче, не сложено, а затиснато на главата му. Две неща правеха впечатление във външността му — спокойствието, по-право самоувереността на човека и изражението на онази улегнала мъдрост, която обикновено се среща само у много старите, много преживелите или много учените хора.

— Значи, това бил той, дюкянът на Силдаря — каза гласно човекът. Не можеше да се разбере какво точно влага в това изречение. После запита, без обаче да погледне към момъка: — Но ти не си Георги, нали?

— Аз съм Боян, синът му. — И на свой ред попита: — А ти невям не си тъдявашен?…

— Вярно — каза онзи. — Ябанджия съм. — И се ухили: — Хем ябанджия, хем без пари. — Тук една мисъл го накара най-сетне да спре очи върху Бяно. — Случи ми се нещо много бамбашка, когато идех насам. Един турчин ме повика и ме накара срещу половин грош плата да занеса няколко акчета в дар на една пообгоряла църква там наблизо. Такова чудо — турчин да дава пари за християнски божи дом — друг път не ми се е случвало нито да видя, нито да чуя.

— Не беше ли колкото мене на бой, много блед, синеок, трийсетинагодишен, с грижливо оправени дрехи и чалма?

— Същият. Съвсем вярно го описа.

— А, бил е хаджи Молла, кятибинът на аяна.

Последните думи накараха непознатия да събере вежди.

— Майката на хаджи Молла е българка — обясни момъкът — и си е останала християнка. Целият град знае, че тя сегиз-тогиз праща по някой и друг дар на църквите. — И после: — Що ще желаеш?

— Аз ли? — Посетителят се усмихна снизходително. — Казваха ми, че само в Силдаровия дюкян един сиромах ябанджия може бадява да напълни търбуха си…

Имаше нещо в този посетител, което смущаваше Бяно. То не се съдържаше в думите, макар че те криеха добре измерено нахалство. От него се усещаше някакво чувство на превъзходство, което изненадваше, защото идваше от човек, който проси милостиня. Нея пък просеше така, сякаш оказваше благоволение на дюкяна.

— Ние сме търговци хора — отговори на усмивката му с усмивка Бяно. Искаше да каже: „И чакаме печалба от този дюкян.“ Ала не го каза, остави другия да го разбере. — Но сме и християни — добави. — Не отказваме помощ на нишите. Ти одеве огледа дюкяна. Поревна ли ти се нещо?

Непознатият остана верен на себе си. Той сви рамене и отговори безочливо-шеговито:

— Мигар у вас се яде така, само месо или риба, без хляб?

Надали в цял Сливен имаше още един човек освен Бяно, който не би изхвърлил нахалника през вратата. Но Бяно не го изхвърли. Колкото от сърдечна доброта, толкова и от хладно прозрение, че зад това държане на посетителя се крие отнапред поставена цел.

— Ако вярно те разбирам — реши се да провери Бяно, — теб ти се иска да те заведа в къщи и там да те нахраня?

— Защо не? Нека и аз да се почувствувам веднъж човек…

— А може би ти не ще се обидиш, ако се случи да няма храна в къщи, но баща ми да си бъде там?

— Е, тогаз баща ти ще ме нахрани със сладки приказки.

Ето, не се е бил излъгал. Но в края на краищата и да се е излъгал, пак нямаше да е нещастие — никога Георги Силдаря не би упрекнал сина си, че е довел да нахрани един клетник.

Бяно излезе от дюкяна, сложи пръсти в устата и изсвири пронизително. След малко отнякъде дотича Васил; виждаше се, че с неудоволствие е изоставил играта и другарчетата си, но безропотно се съгласи да остане в дюкяна. Тогава Бяно покани непознатия:

— Да вървим. У дома е малко неразбория, че се стягаме за сватба в неделя, но ти заповядай… да се почувствуваш веднъж човек…

Те тръгнаха един до друг. Не говориха повече. И щяха да стигнат до Силдаровия дом така, без нищо за отбелязване, ако не беше кратката им среща с таксидиота Партений.

Някъде между Сарашката чаршия и Машатлъка Бяно забеляза своя изповедник, който идваше насреща им, и го поздрави отдалече. После обаче усети върху себе си настойчивия поглед на монаха и сметна, че това е подкана да поспре при него. Отдели се от спътника си и чинно приближи до божия служител. Партений му подаде ръка и, Бяно я целуна.

— Един сиромах водя в къщи, отче — обясни той, без да е бил запитан. — Ябанджия е, никого си няма тук, пък и пари няма…

— Богоугодно дело — кимна в отговор Партений. После бащински-поощрително стисна рамото на момъка, хлъзна я и по-надолу към лакътя. — Нахрани го в името на бога. Защото казано е в книгата на Лука Евангелиста: „Блажен е онзи, който ще яде хляб в божието царство.“

Бяно само чу цитата от Евангелието, но не забеляза колко неуместно вмъкнат беше той в словото на монаха. „Свят човек! — каза си той, когато продължи към къщи с непознатия. И си заръча сам: — Ще трябва на изповед да му кажа за Божура! — А после сломено се запита: — Но има ли какво да му казвам?…“

Непознатият до него се извърна и видя, че калугерът е останал на същото място и ги изпраща с вторачен поглед.

„Този чернокапец е опасен — помисли той. — С какво привлякох вниманието му? Дали не сторих нещо непредпазливо?“

В същност нямаше основание да се страхува — него Партений поти не забеляза. Таксидиотът на обителта Дохиари гледаше само Бяно и си шепнеше:

— Каква яка снага, божичко!… Каква сила!…