Цончо Родев
Тътени (23)

5

Приклекнал, за да се изравни с малкото, вече потъмняло от времето огледало на стената, хаджи Молла грижливо завиваше чалмата си — работа, на която той гледаше с най-голяма сериозност. Докато пръстите му се оправяха с нея, той чу, че някой влезе в стаята. Не се извърна; само се изви малко и в огледалото забеляза, че е Анифе ханъм, майка му, която търпеливо го изчакваше да завърши приготовлението си.

— Какво има, мале? — попита я на български — единствения език, на който си говореха те двамата, майка и син. — Болна си, защо не лежиш, ами си се надигнала да ме изпращаш? Защо не лежиш, както ти рече хекиминът?

— Както рече на тебе — засмя се тя. Засмя се, понеже мохамеданската религия забранява на жените да се показват пред чужди мъже, та и лечителите ги церят от разстояние, по чуждо описание на болестта. — Дошла съм да те помоля нещо, Молла.

Най-сетне оправи чалмата си и се обърна, изпитателно огледа майка си. Аллах, аллах, колко се е развалила в последно време! Някога Анифе ханъм била чутна красавица. И крадена била, а търговците на роби крадяха само красиви деца. Бяла като мляко кожа, естествено алени устни, тъмнокестеняви коси на едри вълни, блестящи кафяви очи, кръшен стан — така я описваха онези, които са я познавали по-рано. От тази нейна нявгашна прочута хубост сега не бе останало нищо, дори следа — душният въздух на харемлъка и тъпченето със сладки неща бяха направили своето, та Анифе ханъм беше все нездраво подпухнала, безформено дебела от преяждането, закърняла от бездействието. Сега към това се прибавяше и действието на тази тайнствена — или поне неоткриваема без преглед болест, която я разяждаше отвътре, стопяваше и последните й силици. И какво бе останало от някогашната красавица? Пълно, но безкръвно лице, окръжено отгоре от безцветно сиви коси и отдолу от свлечените кожи на стопената й гуша, едро, пък обезсилено тяло, безизразен поглед.

Тя му подаде няколко сребърни монети и обясни тихо:

— Помощ за църквата „Свети Димитър“, сине. Това те моля да сториш вместо мене — да я занесеш. Знам, не ти е приятно. Но виж ме, не мога да стигна дотам.

— Наистина не ми е приятно — потвърди той; потвърди го натъртено, но без свадливост и с неудоволствие, но без изненада — не се случваше за пръв път да иска такава услуга от него.^[1]

— Не казвай, че е от тебе. Изобщо не казвай от кого са парите. Бог не се нуждае от имена, защото той всичко вижда и всичко знае.

— Какво от туй, че няма да си кажа името, щом в Сливен всички ме познават? Даже, ако щеш да знаеш, по-добре е, ако кажа, че ти си пратила помощта.

— Тогава така постъпи — каза тя примирено, сякаш неспособна да види и проумее онези опасности, за които мислеше синът й. — Наближава „Раз-и касъм“, сине. — Кой знае защо, тя произнесе „Димитровден“ на турски. — Празник на божия дом е, не бива да се отмине как да е!

Хаджи Молла разбра, че не ще може да преодолее кротката настойчивост на майка си, погледна монетите в шепата си и махна с ръка:

— Така да бъде. — Думите му прозвучаха като въздишка от умора. — Ще търся колай да предам парите. Но от душа и сърце те моля, мале, не искай друг път от мене такова нещо.

— Разбира се — каза тя с готовност.

Но и двамата знаеха, че нейното „разбира се“ ще продължи най-много до наближаването на Коледа. Ако не дори само до Архангел Михаил подир две недели…

След пет минути хаджи Молла вече обикаляше „като куче край касапница“, както сам се определи, около „Свети Димитър“, главната църква на Сливен, с още тежките следи на оня пожар, който доста я повреди преди пет години. Повъртя се той наоколо, дебна да зърне някой познат християнин, но не му провървя. Помая се той и след малко зърна човека, който би могъл да го отмени в трудната мисия. Той беше поопърпан селяк, явно фукара, но от онези фукари, бедността на които не им е отнела честността, а напротив, сякаш я е подсилила; стоеше прав на петнайсетина крачки от хаджи Молла и също като него зяпаше нагоре-надолу с вид на човек, който не се измъчва от мисълта, че пропиляното време представлява някаква загуба.

Хаджи Молла не се колеба дълго. Повика с пръст селяка и онзи, като се озърна — невям да провери дали повикването не е за някой друг — повлече крака към него, без да изразява особена охота.

— Искаш ли да спечелиш половин грош? — попита кятибинът. Попита на турски и забелязал сам грешката си, щеше веднага да повтори на български. Но за негова изненада онзи му отговори много сносно на същия език, като се ухили и разкри два реда равни и ситни зъби:

— Че кому е излишен половин грош, ефенди?

— Ето ти го — спусна една монета в шепата му турчинът. А после му обясни какво иска срещу този половин грош и докато онзи кокореше недоумяващи очи, му предаде и парите на Анифе ханъм. — Кажи, че една българка те е пратила, разбра ли?

Непознатият замислено подържа в ръка сребърните монети, сякаш преценяваше необикновеното желание на турчина и търсеше зад него някаква клопка. Най-сетне прие:

— Твоя воля, ефенди: Да бъде, както ти искаш. — И повтори заръката: — Ще занеса парите и ще кажа, че ги е пратила една българка.

Разделиха се и селякът тромаво и без бързане се отправи към църквата. По-нататъшните му действия доста изненадаха хаджи Молла — проявявайки се като опитен заговорник, българинът отмина храма с привидно безразличие, продължи нататък първо нагоре към Машатлъка, после надолу до Таш хана и накрая неусетно не влезе, а сякаш се хлъзна в отворената врата на „Свети Димитър“. Малко по-късно излезе и със същата предпазливост се върна при кятибина.

— Изпълних всичко, ефенди. — Турчинът го поздрави с кимване на глава. — Да имаш друго за свършване?

— Не, това беше…

— Твоя воля, ефенди — за втори път каза непознатият. Сетне понечи да си тръгне, но спря още за секунда. — Услуга за услуга, ефенди. Ще ми покажеш ли как да стигна до дюкяна на Георги Силдаря?

Хаджи Молла го упъти, а после дълго гледа подир него — чак докато онзи се закри към Аба пазар — и едва тогава свърна към конака. А там още от портата му казаха, че Тахир ага го чакал и че от сутринта три пъти питал за него. Влезе той при аяна, а Тахир ага, без да прекъсне гневната си разходка, веднага подхвана:

— Тези серсеми!… Научи ли какво са направили?

Хаджи Молла не знаеше кои са този път серсемите и глупаво призна:

— Не съм научил, аян ефенди.

— И как ще научиш, когато те нищо, ама ни-щи-чко не са свършили! Месец и половина скитаха из казата, едно стадо овце изядоха, а пилетата — чет нямат, пък изобщо не са влезли в дирите на Генчо Къргов, да не говорим, че за гърмеж не са могли и да помислят…

Най-сетне хаджи Молла разбра за какво говореше аянът. През август, когато войводата Генчо го надхитри и обра хазната, Тахир ага страшно се разлюти и на часа̀ вдигна въоръжена до зъби потеря, прати и ужким най-изпраксаните си сеймени и заптиета с прочутия Кула Колаузин начело. А сега научаваше за яловите последици…

— Веднага ще седнеш и ще напишеш буйрултия до субашата в Хаинето — строго нареди аянът. — Живеят там и кривят калпак разни, роднини на този… на този… — Той не намери достатъчно обидна дума, която да лепне на прочутия хайдутин. — Да заптиса един-двама от тях и да ги бутне в хапуса. Или Генчо Къргов сам ще ми се предаде, или те ще изгният там, при тахтабите.

За Тахир ага въпросът беше приключен. И затова бе озадачен, когато видя хаджи Молла да стои до вратата и да се прехвърля от крак на крак.

— Аян ефенди — отговори на въпроса му кятибинът, — послушай ме, не се захващай с Генчо Къргов.

— Не аз, той се захвана с мене. И сега скъпо ще плати…

— Не се залавяй с него — почти умолително повтори хаджи Молла. — Той е страшен човек, аян ефенди. Спомни си! Кара Фейзи, дето беше тартор на всички главорези и с когото чак падишахът в Стамбул се съобразяваше, не избегна куршума на тоя баш-харамия.^[2] Ами само той ли? А Кешиша Али от Балабанлий, който видя как посичат сина му, защото той, синът де, си наумил да закачи жената на Къргов? Ами есирлийския султан, дето получи делва мед, уж армаган от черкемлийския султан, а в меда откри главата на своя кърсердарин, арнаутина? Помисляш ли си какъв трябва да е тоя хайдутин, за да посмее сам да занесе в Есирлий делвата с главата?

В същност това юначество, занасянето на делвата, беше дело на неуморния шегобиец Димо Яламов, но мълвата я приписваше на войводата.

— Не ми ги разправяй тези — отвърна му с пренебрежение Тахир ага. — Няма да ме стреснеш! Пък ако е до султани, имал съм и аз вземане-даване с тях…

Тахир ага имаше основание да се самопохвали. Защото в разправиите с тези шантави и изродени султани, донесли тук своята татарска диващина^[3], малцина можеха да изтъкнат свой подвиг, който да съперничи на неговия, Тахираговия.

То беше две-три години след като Тахир ага стана аян на Сливен. Разпасали поясите си още от кърджалийско време, султаните не бяха разбрали, че вече е задухал нов вятър и караха гьотере, по старому. Когато за зулумите им се чу чак в Цариград, Тахир ага получи ферман лично от падишаха, „да наведе вирнатите глави“ на тези самозабравили се деребеи. Тогава аянът прати на разбесувалите се султани хабер — или да сведат доброволно глави, или той ще им вземе главите. Повечето от тях с надменност отминаха тази закана, а есирлийският султан — бащата на онзи, за когото разказваше хаджи Молла — отвърна на заканата със закана и тръгна със сеймените си към Сливен, да покаже на Тахир ага „кой на кого буюрдисва“. А той, есирлийският, не беше какъв да е и не случайно му викаха „лудия султан“; прихванеше ли го, той сякаш наистина губеше разсъдък и вършеше таквиз неща, дето и звяр от гората не може да извърши. Той изби жените си — и една роднина на падишаха между тях — с нажежено черясло, и за какво? Загдето се веселили веднъж в харемлъка, преоблечени в мъжки дрехи…

Та този именно есирлийски султан се отправи към Сливен да се разправи с аяна. Срещнаха се те наблизо до Ново село — единият вече прочут като главорез, а и заобиколен от калабалък сеймени, другият още неизвестен и придружен от един единствен човек, сейменина му Кара Смаил. Ама какво се получи. Едва есирлиецът си бе отворил устата да прикани „аянчето“ към послушание и онзи се втурна, развъртя калъчка и на бърза ръка просна посечени седем от сеймените му, а после погна султана, гони го чак до село Сотиря и там раздели и него с душата му.

А по-късно, вече взел страха на султаните, някак си покрай другото „улови роб“ и кавлаклийския, овърза го като пашкул и го прати на силистренския паша армаган…

Да, имаше с какво да се хвали Тахир ага и то никак не беше празно перчене. Имаше той юначества зад гърба си, и то такива юначества, за които падишахът бостанджи-баши и кара-кулак го въздигна!… И като си припомни всичко това, кятибинът, макар и с лоши предчувствия в душата, сведе глава. А аянът приключи разговора си с него:

— Върви, хаджи Молла, върви пиши буйрултията. Другите кахъри остави на мене!

* * *

Нека прескочим част от събитията и да разкажем накратко как завърши тази нова схватка между двамата войводи — аян и хайдутин.

Субашата на Хаинето изпълни заповедта на аяна и бутна в кауша Павли Телкиев и Драгни Къргов, тъста и брата на Генчо. Войводата научи още на следния ден. Тогава Генчо Къргов събра дружината. Димо Яламов, най-лудата глава между тях, предложи да нападнат и убият агата, а после в гюрултията да грабнат и двамата неволници от хапуса. Планът се видя на Генчо Къргов „много хайдушки“, а и уважаваше той юначеството на аяна. После се породи друг план — него май предложи Радой Караколев, — с който всички се съгласиха. И още на следното утро дружината осъмна в село Кортен, край кортенския чифлик на Тахир ага. Но харемът на агата, за който бяха тръгнали хайдутите, преди половин неделя се преместил в друг от чифлиците му — в село Мехрембей, тук, в Кортен, били още само децата на Тахир ага. Посред бял ден дружината отвлече децата и се изтегли към Маритино кладенче, нейно отколешно укритие в Средна гора, наблизо до споменатото вече по друг повод село Крива круша.

Когато пратеникът на дружината — един от гавазите на кортенския чифлик — съобщи на аяна за пленяването на децата му, Тахир ага бесня няколко часа, но после прати бърз улак в Колупчий и освободи двамата неволници. Само един ден след това Генчо Къргов върна в Кортен децата на агата; не само че косъм не беше паднал от главите им, но на раздяла той на всяко дете подари по един алтън — „да си купят шекерче“…

Така пак Генчо Къргов излезе победител, а Тахир ага се изпълни с още повече злоба и към него, и към всички хайдути. Със злоба, но и с… уважение…