Цончо Родев
Тътени (2)

1

Като стигна подножието на върха, той скочи от коня и с пъргави стъпки се заизкачва по баира. Не погледна за людете си, не се погрижи за животното, не посегна към силяха, останал закачен на седлото. Знаеше: усърдни ръце щяха да уловят коня за поводите и да го разходят, а Кара Колю, верният другар, можеше да забрави хляб и сън, но да забрави да изпроводи няколко двойки стражници — не можеше.

Катереше се той нагоре припрян, невям облог сключил на един дъх да стигне върха. Сухият августовски вятър, който долу само шумеше в листата на букаците, подхвана дългите му до раменете коси — още тъмнокестеняви, но с два сребърни кичура над ушите — и ги запокити в лицето му. Мъжът не спря; само за миг забави крачките си, усмири с пръсти непокорните коси и отново се втурна по баира. И след малко задъхан стъпи на върха. Примига — не от слънцето, а заслепен от гледката на планината. Навред наоколо, догдето ти очи стигат, се кипреше Балканът, редеше своите зелени, бакъреножълти и пурпурни гърбици, издигаше на възбог гордите си чалове.

Мъжът отрони шумна въздишка и отправи поглед на север. Сгушено сред стръмнините, там се белееше гиздаво село. Въздъхна повторно, този път много по-дълбоко, по-горестно, и замръзна така неподвижен — сякаш не човек, а каменен идол, изправен на връх Разбойна. Но ако тялото и очите му не помръдваха, в душата му вихрушка трупаше картина върху картина и образ върху образ. Картините не бяха от дългите години, когато бе сял смърт и пожарища из равното Загоре, не си спомни дори славните дни, в които твърдокаменните стени на Цариград трепереха пред него, а образите — те не бяха на избледнелите в съзнанието му прочути нявга с жестокостите си главатари Мехмед Емин, Кара Фейзи, Одаджиоглу Сейфула, Дели Кадри или Молла Хасеки. Не! В този час на връщане към себе си мъжът виждаше само една картина — на изправения върху стената на шарампола чорбаджи Божил, който, почернял от барутен пушек и размахал кървав ятаган и празен пищов, кълне и псува небето, присмива се на даалиите и „гаджалите“ и дръзко шиба лицата им с българското си име.

Нейде откъм хората му долетяха думи, които ветрецът бе откъснал от нечия уста:

— Индже Стоян си взема сбогом от Котел…

Мъжът не се извърна. Вярно говореха людете му. Дошъл бе да се сбогува войводата. Защото Котел и Божил чорбаджи бяха отрезвили от опиянението на кървавото всемогъщество Инджето и от злодей, когото майките проклинаха и чумосваха, го направиха закрилник на своите, а после дойдоха и песните…

 

 

… То беше преди години. По онова време Индже Стоян, вече от хайдушки войвода станал известен главатар на кърджалийската ода̀, беше се наортачил с един свой побратим по занаят, чиято слава не отстъпваше на неговата — Токатджиклията^[1]. Повърлували бяха двамата аркадаши под Балкана, награбили се бяха по касаби и села (само на Сливен не посегнаха, че пред него не една и не две одѝ бяха правили калдъръм от костите си), много турци и рая бе минала под калъчите им. И тогава се сговориха да бастисат селото, което българите зовяха Котел, а османлиите — Казан. Не само заради пословичното богатство на котленци; натам ги теглеше още главатарското им честолюбие — плюеха си на ръцете и с присмех се заканваха да проверят дали наистина…

„Котел го сабя не сече,

Котел го куршум не лови,

Котел го огън не гори…“

Речено-сторено. Удариха Индже и Токатджиклията навътре в Балкана, пътем подложиха на сеч и огън две-три села — и Жеравна между тях — и в един хубав ден спряха конете си пред Котел. Гледаха двамата и не вярваха на очите си; не село бе Котел, а същинска крепост. И шарамполът му не от дървени колове като сливенския, а от дялан камък и с обковани порти. Погледнаха те, но главатарят главатар ли е, ако не е курназ? И рекоха на людете си: Кой е луд да гради такава стена, ако зад нея няма съкровища и хубавици?

Както обикновено, първом изпратиха илчия. Върна се с клюмнал нос илчията и смутолеви: „Щом е толкоз ербап, нека заповяда Инджето — бил му рекъл котленският първенец Божил чорбаджи. — Да даде юруш на Котел, пък тогаз ще видим кой кум, кой сват.“ Слисаха се кърджалиите на такъв сербезлък у раята. Бейове, паши, та дори и султан Селим хан трети трепереше в стамбулските си сараи от имената на Индже Стоян и Токатджиклията, та този котленски чорбаджия ли намери да им се зъби? Ожесточиха ги подигравателните слова на Божил и те наистина дадоха юруш. Дадоха и… се върнаха. А две дузини убити останаха под шарампола.

Шест пъти се повтори юрушът и шест пъти се връщаха кърджалиите. А смайването на Индже Стоян и от котленци, и от Божил чорбаджи все растеше. На седмия юруш — последния — той го видя с очите си. То беше в лютата битка при оная порта на шарампола, която по-късно щеше да бъде наречена Грънчерюва, да се запомни името на загиналия при защитата й Петър Грънчеря. Там котленци се огънаха и понечиха да отстъпят, когато някой извика: „Божил“. След думата се появи и сами Божил чорбаджи, висок и снажен, с разкъсани потури и минтан, с опушено лице, напръскано с кръв и прорязано от вадички пот, и с оръжие и в двете ръце. Като лъв се мяташе той по стената и докато десницата му щедро сееше гибел, викът му разтърси земята, и небето:

„Елате, вашата мама, гъжвалии!… Елате!… Елате да видите как българин знае да мре и да надвива!…“

Спомените на Индже Стоян винаги стигаха само до тази точка: до картината на развихрилата се върху шарампола смърт, до образа на великана сред нея и до думичката „българин“. Всичко преди и всичко след този час бледнееше в съзнанието на войводата. Дори победата на котленци над кърджалиите, за които цяло Загоре пееше:

„В Жеруна^[2] огън гореше.

На Котел хоро играе,

на Бърдукева поляна…“

той, въпреки поражението си — своето и на Токатджиклията, — хранеше само този спомен. По-сетнешното му оставане при кърджалиите и опитите му да скара Кара Фейзи с Омер Драза, кроежите за българското въстание, които бяха правили със странджанеца Вълко Бимбеля, връщането му към хайдутството, прославило го като отмъстител и закрилник — всичко, всичко се губеше, щом го сравнеше с оня миг на стената и с гордите думи, които го, пробудиха за втори живот: „Как българин знае да мре и да надвива!…“

Оттогава насам Индже не бе пропущал случай да попита за Божил чорбаджи. Отдалече му бе простил чрезмерната слабост към жените — кой е онзи, който е стъпвал по тази земя на изкушения и е останал безгрешен? — после, все така отдалече, бе страдал искрено, когато Божил бе загинал мърцина.^[3]

… Сега Индже Стоян бе дошъл да се прости и с Котел, и със сянката на Божил. Неговите люде не го разбираха. Или може би само Кара Колю, верният му байрактар. Но дали и той, запазил в гърдите си безметежността на равнинците^[4], можеше да разбере и оправдае чудатото хрумване на своя побратим, лютия уж планинец-сливналия, довело го за поклон тук?

Беше горещ августовски ден, но Индже Стоян потръпна. Хвърли последен поглед към белостенния Котел, пък се извърна и тръгна назад. Сега, макар по нанадолнище, вървеше тежко, уморено, отпуснато.