Цончо Родев
Тътени (17)

14

Случи се така, че Георги Силдаря и Тахир ага почти едновременно научиха за дръзкия и — благодарение големите хитрости на аяна — безкрайно лесен обир в Джермендере.

* * *

Превали пладне, а Георги Силдаря продължаваше да седи на камъка пред дюкяна си. Беше изпаднал в някакво странно вцепенение на духа — гладен беше, а не се сещаше да хапне това-онова от дюкяна, августовското слънце го жулеше немилостиво, пък нему дори не хрумна да се премести отсреща, където беседката на шадравана щеше да запази главата му от ярките лъчи. Чакаше. Чакаше, премалял от тревога, затъпял от неспирно повтаряне на едни и същи мисли, превърнал се целият в очакване, в угризение, в надежда.

— Искаш ли ябълка, тате?

Силдаря не се извърна — много пъти днес той бе чувал този глас, шеговит и момчешки бодър, за да се излъже още веднъж. Но гласът повтори:

— Искаш ли ябълка, тате? — И добави дяволито: — Имам сладки, от горното дърво, айванлията. Пък ако си зажаднял, мога да ти дам една тетовка, от дървото до колибата…

Изведнъж Георги Силдаря изпита смазваща умора. Тялото му, стояло цяла нощ и цял ден изпънато като жица на тамбура, сега в един миг изпита тежестта на прекараното безсъние, изтощението на дългото напрежение, глада и топлика. Да беше друг човек или по друго време, бащата навярно би грабнал Манол и би го притиснал в дълга ласка до гърдите си. Но той беше Георги Силдаря — човек, когото животът не само не бе научил, но дори му се бе досвидяло да му покаже какво е нежност; и беше не в друго, а в неговото време, когато можеше да се случи робът да изрази радост, само ако е зад дебелите стени на дома си или да речем горе, на връх Кутелка, но да дръзне да го стори посред чаршията — не можеше.

Георги Силдаря се извърна и рече кратко:

— Е?

— Всичко е наред — по същия начин отговори Манол.

— Онази работа?

— Свършена. Тук, под ябълките — момъкът показа коша на гърба си, — има пайове за тебе…

— И ти ли беше там?

— И аз! — гордо потвърди Манол. — И не се посрамих, туй го призна и сам…

— Шшшшт! Тук не се приказват тези работи! — Бащата полека се надигна от камъка и се разкърши. Вдървените му стави изпукаха. — Хайде у дома. Ще разкажеш всичко там, в херодаята…

И двамата тръгнаха един до друг към Кафтанджийската махала. Макар че поне петнадесет от последните двадесет часа Манол бе прекарал в здраво мъжко ходене из Балкана и на всичко отгоре мъкнеше и кош с около двайсет оки ябълки, не той, а баща му изглеждаше грохнал и уморено влачеше крака по калдъръма…

Преди да се затворят в херодаята, Георги Силдаря не пропусна да заключи външната порта и вратичките към комшулуците, да остави Трънка (Васил се бе запилял някъде на игра) като страж на двора. После бащата, синът и гостът се разположиха един срещу друг и Манол разправи всичко от игла до конец. Накрая разрови коша с ябълките, извади двете торбички и подаде по-голямата на войводата и другата на баща си. И обясни:

— Вашите пайове от ягмата. Така ги определи Генчо Къргов. И освен туй рече и на двама ви да предам „много здраве“ от него и от момчетата му.

Алтънлъ Стоян замислено попремята своята торбичка из широките си шепи, пък току я остави настрана:

— Не пари, човешка мъка е затворена в тази мешина. Мъката на роба! Нека ялдъзите и мангърите в тази кесия изцерят мъката на друг роб. Дайте торбичката на Бяно, да я занесе на онзи завалия, приятеля си.

— И моят пай ще отиде там — рече Георги Силдаря. — Пък ако не стигне — и още ще добавя. — И сега внезапно го връхлетя пропъжданата до този час мисъл за злощастието, сполетяло най-големия му син. Не се облегна, а се отпусна изтощен върху възглавниците на миндерлика и произнесе посърнало: — Само че Бяно…

* * *

Сладостно уморен, Тахир ага спа до късно, а после още няколко сахата се търкаля блажено на китениците, протяга се, закусва, че дори заповяда берберинът да го обръсне там, преди да е станал. И когато най-сетне слезе долу, за да се превърне от застаряващ любовник в сливенски аян, вече приближаваше пладне.

— Сабах хаир олсун. — Тахир ага прие поздрава на кятибина си. — Какво се е случило, хаджи?

— Запрели са Боян Силдароглу, аян ефенди — отговори хаджи Молла.

— Кой, кой?

— Боян или още Бяно, най-големия от синовете на Георги Силдаря. Вдигнал ръка срещу един правоверен. И не само я вдигнал, а…

— … а и я стоварил по главата му?

— Е, не улучил баш главата, но му смазал рамото.

— Вай, вай, вай! — Тахир ага избухна в искрен смях. Мисълта, че това престъпление е извършено от момъка, който едва снощи се силеше да го убеждава, че „бог бил изпратил човеците на земята, за да вършат добро“, му се струваше особено забавна. — Я разправи да чуем!

Хаджи Молла разказа, като добросъвестно повтори обясненията и обвиненията на Февзи Балабан. Но сетне притури и съмнение: май не може много-много да се вярва на Февзито, че е бил кротък като овчица в дюкяна, зер той от дете е бил все хаймана и непрокопсаник, пък сега, още едва двайсетинагодишен, вече се е прочул като пущ, сархошин и пладнешки обирник; освен това нито Бяно Силдароглу, нито Топракчиевите синове са хора, които ще ударят човека, без да има причина; и най-сетне хаджи Рифат, стар и почтен човек, в думата на когото може да се вярва, свидетелствува за невинността на Бяно.

— Той е присъствувал на случката в дюкяна — завърши кятибинът, — но само рече, че Бяно е невинен, а подробностите искал лично на тебе, аян ефенди, да разкаже от сутринта три пъти идва да те търси…

Само това му липсваше — да се срещне и разговаря със злоезичния старец! Аянът реши на бърза ръка да приключи с този случай:

— Февзи Балабан може да лъже в подробностите, но ударът по рамото е истина, нали?

Хаджи Молла разбра накъде клонеше този въпрос и предпазливо опита да отклони опасността от Бяновата глава:

— Ударът е истина. Но не се знае кой го е нанесъл. — Кятибинът съзнателно си изкриви душата: сам Бяно признаваше, че е хлопнал Февзито, за да спаси Недялко Топракчиев от явна гибел. И попита: — Да доведа ли Бяно Силдароглу при тебе, аян ефенди?

— А, не — отговори аянът. Отговори някак прекалено бързо, с припряност, която не подхождаше на господарското му достойнство. И затова се почувствува задължен да обясни: — Видя ли се с него, разпитам ли го, ще трябва да му говоря или като приятел на баща му и да му простя, или като аян и да го обеся. Не искам нито едното, нито другото.

— И какво? — престраши се да попита хаджи Молла. — Мигар ще го държиш така в хапуса: нито оправдан, ако е невинен, нито наказан, ако е виновен?

— А, ще го държа, че да го хрантутя, как не! — веднага отхвърли това предложение Тахир ага. — Кажи там да му ударят петдесет тояги и да го върнат на баща му. Толкоз!

Това решение на аяна може би не беше справедливо, но в никакъв случай не беше и жестоко — с такъв пердах той наказваше и къде-къде по-леки прегрешения. Хаджи Молла измърмори нещо под носа си, пък отново се поклони с кръстосани на гърдите ръце и се заотдръпва заднешком.

Колко ли би бил поразен Тахир ага, ако беше чул изговореното от кятибина? Защото думите, с които хаджи Молла прие решението му за наказанието на Бяно, бяха: „Е, ако не друго, поне старата не ще може да ме кори…“

Хаджи Молла не можа да напусне стаята — оттатък се разнесе гюрултия, кятибинът забрави ритуала на оттеглянето, обърна се, отвори вратата и в следния миг през нея се изсипа тумба хора. Като забелязаха аяна, те спряха на почтително разстояние и млъкнаха. И тогава Тахир ага разпозна между тях Узун Шерифаа, векилина си, и три заптиета. По-нататък му се мярнаха и две татарски муцуни.

— Е, аферим! — студено рече аянът. — Тъй както е тръгнало, май скоро и на главата ми ще се качите…

— Ще прощаваш, аян ефенди — заговори Узун Шерифаа, — но… знаеш ли кои са тия серсеми? Татарите. Татарите от еленската поща. Гледай ги и ги питай защо стоят така като посрани. Сабахлен онзи душманин на падишаха Гено Къргов ги спипал в Джермендере, без много зор им…

— А, без зор! — защити се полугласно единият от татарите. — Тази ръка да не съм си я гръмнал аз сам!

— … без много зор им задигнал торбите с хазната, вързал чувалите с пощата на гърбовете им и ги натирил насам. Че дори за подигравка и „чок селям“ ти пратил по тях…

Тахир ага притисна с ръка сърцето си и аха да рухне на миндера. Аллах, аллах, какво нещастие! Или не — майната му на нещастието, кабакчиите пак ще съберат парите, ще поправят злината. Но какъв позор, какъв срам! Тахир ага да се перчи и надува с победата си над Гено Къргов, а същият този Генчо…

Без да вдигне глава, аянът попита:

— Генчо Къргов ли? Сигурни ли сте?

— Съвсем сигурни. Познаваме го от друго място, аян ефенди.

— Имаше ли рана в гърдите?

— Даже драскотина нямаше.

— Добре, разкажете всичко поред.

Разказаха му. А докато ги слушаше, Тахир ага, суеверен като всеки добър мюсюлманин, тъжно си повтаряше, че сам се бе урочасал. Кой дявол го бе карал снощи да разправя, че в новия ден много неща могат да се случат… После изведнъж го обзе гняв, онзи негов див гняв, който бе свалил не една глава от раменете, без значение дали тя е на безимен фукара или на есирлийския^[1] султан. Той скочи, обърса по един шамар на двамата татари, нарече ги какавани и ги изрита из стаята. После вдигна и изпроводи незапомнена потеря, прати по бърз ездач хабер до всички мухтари и кърсердари по селата на казата да си отварят очите на четири, други вестоносци полетяха към аяните на съседните градове за помощ и съдействие. Но като свърши всичко това, енергията му го напусна също така внезапно, както го бе обладала.

И когато по-късно кятибинът му и хаджи Рифат влязоха при него, те го свариха превит на миндера да държи с две ръце главата си, да псува лъжовната сливенска тишина и да повтаря нещо, което друг път я чуеха от устата му, я не: „Сиврилдимиз казък къчъмъза гирди“^[2].

И това по-нататък беше още едно основание за неприязънта на аяна към хаджи Рифат — неприязън към човек, който го е видял така окаян…

— Хаджи Рифат иска да говори с тебе за заптисания Бяно Силдароглу, аян ефенди.

— А, оня побойник ли? — с непредизвикана строгост се озъби агата. — Няма какво да говорим за него. Тази давия е приключена.

— Приключена ли? — дръзко изстъпи пред него дребното си тяло хаджи Рифат. — Много лесно взе да приключваш давиите, Тахир ага, дори без да си дадеш труд да разпиташ виновника и свидетелите.

Тахир ага се канеше да смачка стареца, но като не намери подходящ лаф, задоволи се да запита:

— Какво знаеш ти по тази работа?

— Всичко, защото стана пред очите ми. Февзи, келешът му с келеш, искаше парите на търговеца и като не ги получи, стреля веднъж по него, ала не го улучи. И когато щеше да гръмне повторно, този път право в сърцето на невинния дюкянджия, един човек удари Февзито.

— Кой беше този човек? Бяно Силдароглу?

— Не беше Бяно. Друг човек беше, мющерия. Удари го и сетне побягна. А Бяно… Такава е шантавата им вяра — кара ги да се жертвуват за спасението на другите. Това е всичко. Ариф олан, аннасън.^[3]

Тахир ага се надигна срещу него:

— Е, изслушах те, пък и съм достатъчно акъллия та те разбрах. — Той се обърна към хаджи Молла. — Слез в кауша и предай: на побойника Бяно Силдароглу да ударят сто тояги.

— Но защо? — престраши се кятибинът. — Нали бяха петдесет?

— Той е излъгал заптиетата и това е непокорство. Сега да получи петдесет тояги за непокорството и още петдесет за християнството. — Аянът махна отегчено с ръка. — А вие — обирайте си крушите!

Двамата дълго нито проговориха, нито помръднаха — аянът имаше славата на по своему почтен и по своему справедлив човек и затова очевидната неправда на решението ги порази. Когато дойдоха на себе си, те си тръгнаха и тогава хаджи Рифат произнесе уж на себе си, но в същност достатъчно високо:

— Магаре! Магаре, натоварено с книги!…

Тахир ага подскочи, за две крачки настигна излизащите, улови хаджи Рифат за рамото и го завъртя около петите му.

— Повтори! — изкрещя. — Повтори думите си!

Старецът полека освободи рамото си. По нищо не личеше да се е уплашил.

— Не са мои думи — каза спокойно. — Не аз, аллах ги е произнесъл през устата на Пророка. — Той прекрачи, към стената, взе от лавицата един подвързан с кожа Коран, многозначително издуха прахта върху него и около минута се порови в листовете му. Най-сетне тури пръст на една страница и вдигна очи. — Ето, казано е от бога: „Образът на ония, които са натоварени със спазването на закона, а не го спазват, е като образа на магаре, натоварено с книги“^[4]…