Цончо Родев
Тътени (16)

13

Тази сутрин Георги Силдаря прегриза захапката на любимата си лула. И надмина себе си като търговец-чудак, безгрижен към алъш-вериша и напълно безразличен към печалбарството.

Денят му започна още по тъмно — не го свърташе на менсофата и тревогата за сина, която ядеше сърцето му, пропъждаше съня от неговите очи. Той се измъкна тихичко от завивките, облече се, надве-натри наплиска лице и запали първата лула за този ден. Прииска му се да поприказва с Алтънлъ Стоян — той невям щеше да го разбере — и надникна в херодаята. В мъждивата светлина на лоената лампа (войводата имаше обичай да спи на светло) той видя, че гостът му спеше и се мръщеше в съня си. Георги Силдаря се измъкна заднишком, помая се по двора, срита с хъс няколко камъчета, които се случиха пред стъпките му, пък като разбра, че и тук няма да си намери място, отключи портата, излезе и я хлопна зад гърба си. Такава му беше уговорката с Манол — ще се срещнат в дюкяна. И нехаен към ранния час — утрото едва-едва бе посивило небето над Катъгово, — забърза към Аба пазар.

Нито премете пред дюкяна, нито подреди стоката. Захапал цевта на лулата си, спуснал ръце в джобовете на потурите, Георги само крачеше припряно около тезгяха и му идеше… идеше му да стори нещо, което и сам не знаеше какво е.

Някога, когато бе кръстосвал Загорето с кърджалии и хайдути, Георги Силдаря се бе приучил да бъде равнодушен към опасността. Той я бе виждал хиляди пъти около себе си под най-различни образи — рана, смърт, глад, залавяне, мъчение, та постепенно бе свикнал да я има за спътник по друмищата. И нещо повече дори — да играе и да хитрува с нея, да се излага на ударите й и да се измъква от тях, да се чувствува празен и бездеен, ако тя не е край него. Повечето от другарите му по занаят, не по-малки делии от него, имаха същото комарджийско отношение към опасността; дори сам Инджето си правеше от време-навреме джумбуши, като се преобличаше и отиваше да заприказва най-върлите си душмани. И у Силдаря постепенно се изгради убеждението, че такова съжителство и такава игра с нея е в реда на нещата. По-късно, през Голямото чумаво, лесната смърт, която с еднаква непоследователност тръшваше или отминаваше лоши и добри, грижовни и безгрижни, смели и бъзливи, същата тази лесна смърт невям доказа или поне доукрепи хайдушкото му презрение към опасността. Още по-късно, когато волята на Индже Стоян го направи търговец в Сливен, той не бе имал случай да се разколебае в тази своя житейска философия. Наистина тук, в града, опасността не беше така постоянна, почти видима и осезаема, но и не липсваше в ежедневието — нали всеки читак край тебе може да убие скуката си, като ти отреже главата, насили жената, отвлече дъщерята или заграби имота?

И за пръв път днес в този негов възглед се яви пукнатина. Защото сега опасността дебнеше не него самия, а сина му…

На един подранил пазаргатин, комуто бе хрумнало да попита за нещо в дюкяна, било писано да понесе първия напор на бурята, която бушуваше в гърдите на Силдаря. Не можеше да предположи бедният селянин, че този ранобуден търговец е дошъл по тъмно в дюкяна си не да търгува, а да гризе захапката на чибука си и да чака своя син, та затова бе съвсем неподготвен за крясъците и ругатните, с които същият този търговец го изхвърли през вратата. По-късно подобна беда сполетя двама селяни от Черкешлий^[1] и една кадъна от Клуцохор. А когато изпъди и Узун Шерифаа, векилина на Тахир ага, Георги Силдаря си даде сметка, че настроението му може да доведе и белята. И като прокле хрумването си да определи среща на Манол тук, а отгоре на всичко да забрани на Бяно и Васил да му помагат, той излезе от дюкяна, врътна ключа на вратата напълни нова лула и седна да я пуши на бинекташъ. Нехаеше за грошовете на купувачите, които изпущаше, и не забелязваше слисаните погледи на минувачите, побутванията на другите търговци — тази сутрин Георги Силдаря не беше нито бивш хайдутин, нито настоящ търговец, а само баща.

Така, седнал върху камъка и с лула в устата, го завари няколко часа по-късно хаджи Рифат. Но старият турчин беше толкова обезпокоен, че — може би единствен в Аба пазар — не видя чудашкото държане на Силдаря. Запотен и задъхан от бързането, той само побутна с палец чалмата си назад и изрече на пресекулки:

— Лош хабер, Силдар… Сина ти… Твоя си…

В този момент захапката на лулата изхрущя между зъбите на Силдаря. Станал блед, че чак жълт, той изплю отхапаното парче, потърси опора в камъка и полека се изправи. Долната му устна потреперваше, когато попита тихо:

— Убит ли е?

— Не. — Хаджи Рифат избягна погледа му. — Задържан. Заптиета ей-сегичка го отведоха в кауша.

— Бог да му е на помощ! — не каза, а изхлипа бащата, пък извърна поглед нагоре и стори широк кръст пред гърдите си. — Бог да му е на помощ, защото от людете вече не може да я очаква…

— Е, чак пък толкоз! — несмело се възпротиви турчинът. — Като те слуша, човек ще рече, че вече отписваш, момчето!

— А ти какво мислиш! — сопна му се Силдаря. — Че Тахир ага ще му прости, защото е мой син?

Много неща имаше да възрази хаджи Рифат, но не сколаса да изрече ни едно. Защото точно тогава при тях дотича Недялко Топракчиев — разгърден, зачервен от напрежението, може би за пръв път през живота си забравил, излизайки, да сложи калпака на главата си.

— Каза ли му? — Първите думи на Недялко бяха отправени към стария турчин. И като получи утвърдителен отговор, забоде очи в земята и извинително проговори към Силдаря: — Ще извиняваш, забавих се. Момичето беше припаднало, не можех да го оставя в несвяст…

— Какво момиче? — объркано попита Георги Силдаря.

— Божура, племенницата на Димитраки чорбаджи. Не ти ли каза дядо хаджи, че тя беше под тезгяха?

Онзи премести няколко пъти поглед от Недялко върху хаджи Рифат и обратно, пък запрати настрана онова, което бе останало от любимия му чибук, и крясна ядосано:

— А бе вие луди ли сте? За каква Божура ми хортувате? За какви тезгяхи? Сега ли намерихте да се глумите и задавате? Какви Божури и какви тезгяхи сте сънували в Балкана?

Двамата вестоносци се спогледаха объркано.

— Юнак е Бяно — рече предпазливо хаджи Рифат. — Ама той…

— Кой? — остро го прекъсна Силдаря. — Бяно ли каза?

— А ти кой мислиш? — обади се Недялко Топракчиев. — Анджак Бяно беше в нашия дюкян, когато…

Не можа да продължи. Георги Силдаря избухна в болезнен смях. Той се тресеше с цялото си тяло, давеше се в кикота си, не сварваше да си поеме дъх и неспособен да изговори нещо, само се тупаше с длан по коляното. Когато се поуспокои, той избърса просълзените си очи и още с разчекната в усмивка уста, едва проговори:

— Бяно, а? Бяно са окошарили? Виж го ти, непрокопсаника му, аз да го имам за светец, пък той… Я разкажете!

Разказаха му всичко с най-големи подробности. И колкото повече му разказваха, толкова по̀ се смайваха: същият Георги, който в началото съвсем бе сдрефил, сега след всяка дума на разказвачите все повече се развеселяваше. Хаджи Рифат не се стърпя:

— „Булгар кафасъ — катран кофасъ!“^[2] Не разбираш ли, главо българска? Синът ти не е поканен в конака на баклава, ами е хвърлен в дранголника да го ядат плъховете!

— И като е така? — попита ухилено Силдаря.

— Като е така, стъпвай на задните си крака и право при Тахир ага. Моли го, рушвет му дай — отърви момчето!

— А, тази няма да я бъде; Не се е родил още онзи, който ще види Георги Силдаря да хленчи пред краката си.

— Дори когато е да отървеш сина си от тюрмата? — попита Недялко.

— За туй пък хич не се и помръдвам. Тюрмата е школо, Недялко, тъй да знаеш. Два дни вътре са като две години при даскала. Никой не е станал човек, без задникът му да е опитал твърдо ли е дюшемето на кауша.

Хаджи Рифат се почеса по врата:

— Щом не щеш, знам кой може да оправи работата. Хаджи Михал.

— Ко-о-ой? — заплашително проточи другият.

— Хаджи Михал хаджи Василов — невъзмутимо потвърди турчинът. — Него в конака с теманета го срещат и войводата диван-чапраз му стои. Само два лафа да каже хаджи Михал и…

— Стига! — отново кресна Силдаря. — По̀ съм съгласен да видя сина си на бесилото, нежели отърван от хаджи Михал, този грък!

Старецът и най-големият от Топракчиевите синове се спогледаха. В очите и на двамата се четеше недоумение: е, отдавна беше известно, че по повод на някаква стара разпра Георги Силдаря храни люта ненавист към хаджи Михал; но да се проявява тази ненавист и сега, когато се касаеше за живота на Бяно — това не всеки акъл може побра! Права е людската приказка: от бамбашка тесто е измесен Силдаря.

— Тъй да бъде — рече примирително хаджи Рифат. — Тогава аз ще се вдигна и — алималлах!^[3] — при аяна.

— Е, той ще посрещне и тебе с теманета, ще ти стои диван-чапраз! — подигра го Георги Силдаря. — И само два лафа като му речеш…

— Няма да прося нищо от него. Само клетва пред Корана ще дам, че Бяно е невинен, че друг, не Бяно, хлопна оня мръсник по гърбината.

Гъстите триъгълни вежди сключиха заплашителен възел над острите, запазили младежкия си блясък очи, ъглите на устата нервно се свиха надолу, като увлякоха и подстриганите мустаци:

— И какво? — изсумтя българинът. — За да спасиш Бяно, ще се пишеш мюзевирин и ще бутнеш в кауша Коста? Не, хаджи, дума да не става. Аз да видя Топракчиевия изтърсак, ръка ще му стисна, дето е имал сърцатост да смаже гръбнака на онова кюлхане, а ти…

— Остави всичко на мене. Аз знам как да говоря на аяна.

Силдаря ги изпрати с поглед, въздъхна и отново се отпусна на бинекташъ. Днес неговата работа беше да чака. Да се топи и да чака. Сега нямаше и лула да запуши и от това му ставаше двойно, че и десеторно по-угнетително.