Цончо Родев
Тътени (14)

11

Новината, която Добри Желязков съобщи на хаджи Михал хаджи Василов, беше вярна — сутринта Бяно беше задържан от заптиетата и сега лежеше в кауша на конака. Ето как се случи това.

По същото време, когато, гневен като буреносен облак, Евтим Димитров напущаше бедната къща на абаджията, Бяно прекрачваше прага на Топракчиевия дюкян. Те, Топракчиевите, бяха четирима братя и с най-малкия от тях, Коста, Бяно беше връстник и приятел; когато по-лани баща му умря, братята не се делиха и останаха заедно да въртят бащината търговия. Най-големият и най-малкият от Топракчиевите, Недялко и Коста, бяха поели работата в дюкяна, а Андрей и Христодул пътуваха — изкупуваха стока от Сливенската и други съседни кази и продаваха във Филибе^[1], Цариград и още по̀ на юг в Анадола, а също и по панаирите.

Когато влезе в дюкяна, Недялко се разправяше с една мющерийка, някаква забулена и запердена кадъна, а Коста безучастно ги наблюдаваше отстрана. Новодошлият поздрави и на часа̀ направи знак на приятеля си да дойде при него до вратата. Едва се събраха и Бяно измъкна изпод ризата си някаква книга.

— Благодаря ти, братко — прошепна той развълнувано. — Благодаря ти, че ми даде тази книга. Душата ми се наслади от нейната мъдрост и се пречисти, възвиси се.

— Да, голяма книга е — потвърди Коста. — Когато я донесе от Влашко, бате Христодул разправяше, че това било първото печатано слово на наш, български език. Първото! И списвателят й бил тукашен човек, из Котел. Стойко Владиславов, такова било мирското му име. Тате, бог да го прости, нявга се имал за другар с него.

Думите на най-малкия от Топракчиевите сякаш не достигнаха до съзнанието на приятеля му. Той гледаше книгата с очи, изпълнени едновременно с умиление и страхопочитание. А там, на първата й страница, с големи и красиви букви пишеше „Кириакодромион, сиреч Неделник“ и над надписа сред разкошна винетка бе изобразен Христос, благославящ с двете си ръце.

— Знаеш ли, Коста, аз все мислех, че книгите се пишат така, както да речем са Псалтирът или Октоихът — някак си по-особено, по-църковно; хем го разбираш, хем ти е чуждо. А тази книга… тази е с таквиз прости слова, както си приказваме сега ти и аз…

— Виж, това аз не съм забелязал — призна Коста с усмивка. — На мен акълът ми отиде за друго. Бате — той имаше предвид Христодул — все разправя, че по Европата писаното слово е като „хляб наш насущний“. При търговци като нас или баща ти имало ей толкави купчини писма и преписки и всеки ден изпращали по десетина и получавали по десетина…

Още недовършил приказката си, Коста внезапно грабна книгата и я мушна под една купчина въжа. Но лицето му, уплашено за миг, почти веднага възвърна обичайния си изглед — наистина в дюкяна влизаше турчин, но той не бе кой да е, а хаджи Рифат. А знаеше се, че от хаджи Рифат никой нямаше защо да се страхува.

— Сабах хаир олсун!^[2] — високо поздрави старецът. Виждаше се, че е в добро настроение.

Тримата в хор отговориха на поздрава му, а Недялко, който изпращаше кадъната до вратата, допълни:

— Нещо си развеселен хаджи. Лицето ти, да не му е уроки, грее като месечина.

— Как да не съм весел, щом като нося радост в този дюкян?

— Радост ли? Я кажи да чуем.

— Когато фукара си връща борча, това е празник за търговеца.

— Охо! — засмя се широко Недялко. — Ще рече, опаричил си се. Да не си получил наследство, хаджи?

— Нещо такова — ухили се старецът и бяло-жълтите му мустаци се повдигнаха към хлътналите бузи. — От жената спечелено, то е даже повече от наследство. Хайде сега, Недялко, давай тефтера да оправим борча.

— Напразно си се закахърил, хаджи. Към нас ти борч нямаш.

— Остави майтапите, чоджум. И приятелството остави. Казано е: „Алъш-вериште хатър ве гйонюл бакълмаз“^[3].

— Няма достлук, хаджи Рифат — настоя Недялко, като едва събра разчекнатите си в беззвучен смях устни. — Рекох ти вече, борч при нас нямаш.

Бяно ги гледаше от вратата, слушаше смешноватата им препирня и мислеше за хаджи Рифат. Добър човек, този хаджи Рифат! Ленив наистина като повечето турци, туй е известно, но добър. И честен — ето, намерил отнейде няколко гроша и тоз час тръгнал борчовете си да оправя…

Спорът на двамата секна. В дюкяна влезе едно гиздаво дванайсетгодишно девойче — още не мома, но вече не и дете. Без да го оглежда, Бяно в миг забеляза, че то има къдрави кестеняви коси, бяло лице и светли очи, цветът на които постоянно се мени и придобива ту синевата на пролетното небе, ту уморената зеленина на гората през август, ту виолетовата багра на покаралата между снеговете теменуга.

Той побутна приятеля си по рамото:

— Кое е момичето?

Не се стигна до отговора на Коста. Защото хаджи Рифат, еднакво познат и познаващ целия град, се провикна:

— Ха, ами че туй било Божурка! Гледай ти, гледай! До вчера беше една педя сополивка, а сега — източила се като фиданка, същинска мома за женене! Що правиш бе, къзъм? Как е майка ти? Бре, бре, бре, зачерни ви този твой чичо, Димитраки чорбаджи, никакви не се виждате…

Сякаш за да оправдае името си, девойката плувна в гъста червенина, която невям обагри чак и косите й. Тя избъбри нещо в отговор и погледна към вратата, като че се готвеше да побегне. Тогава Недялко Топракчиев и се притече на помощ:

— Хайде остави, хаджи, друг път ще говорим за Жечка Стефанова и за Димитраки. Виж, момичето бърза да накупи каквото са й поръчали. Кажи, Божурке.

Тя му хвърли един поглед, пълен с благодарност, и отвори уста, за да каже поръчките си, но не успя — съвсем неочаквано и без всякакво предупреждение хаджи Рифат с невероятна за него сила и сръчност я улови за рамото и грубо я натика под тезгяха, току-до краката на Недялко. След секунда откъм вратата един пиянски-завален глас се провикна на турски:

— Не мърдай, търгашо, за да не омажеш куршума на Февзи Балабан!

След думите се появи и онзи, който ги произнесе. Както подсказваше името му, той беше висок и едър; може би малко прекалено едър, така че изглеждаше непохватен и тромав. Лицето му, кръгло и тантуресто, беше по-скоро порочно, отколкото зло; злост имаше, но тя можеше да се открие само в очите, разположени много близко за широкото лице. Нравът на новодошлия се подсказваше не толкова от ръста или израза, колкото от каяфета му — в този мирен делник от кожения силяхлък на Февзи стърчаха два пищова със сребърни дръжки и два калъча с кокалени, а по-малките ками — тях никой не би могъл да преброи с един поглед.

Като видяха този пладнешки обирник, Недялко, Коста и Бяно веднага разбраха, че хаджи Рифат овреме бе забелязал приближаването му и бе побързал да скрие девойката. И само едно не разбраха те: че в лицето на Февзи Балабан той бе познал онзи, който снощи придружаваше като пръв помощник Коджа Мюстеджеб в кеседжийските му подвизи.

Несигурен върху краката си, младият турчин политна напред, направи няколко крачки и спря едва тогава, когато се блъсна о тезгяха. Там поиздигна глава и лъхна воня на вино в лицето на Недялко:

— Хайде, отваряй чекмеджето, базиргян, и натъпчи хубаво кемера зер нали знаеш: „Я кемер долусу я хендек долусу.“^[4]

Пръв се опомни хаджи Рифат. Той разпери ръце, на лицето му се появи една насилена усмивка:

— Тъй де, няма да оставим моя приятел Февзи Балабан да си отиде с празни ръце. Дай му там някоя махмудия, Недялко, пък той ще си вземе като армаган от тия лакомства по рафтовете. С добро влезе човекът, нека с добро да си отиде. Така ли е, Февзи? Да дадат малко, ама от сърце…

— Пикая ти аз на сърцето — изруга другият и хлъцна пиянски. — Пара̀та от чекмеджето искам аз. Цялата!

Недялко още не беше се съвзел, когато обирникът спокойно, без бързане изтегли единия си пищов и палецът му затегна кондака.

— Ти, краставо куче! Още ли се потриваш и не изпълняваш заповедта на Февзи Балабан?

Ръката му се олюляваше, но дулото на пищова все пак достатъчно точно се насочваше към Недялко.

— Ама чакай бе, човек!… — започна отчаяно хаджи Рифат, но не успя да завърши. В следната секунда се случиха едновременно много неща.

Недялко се отмести. В същия миг пищовът изгърмя и в затворения дюкян сякаш проехтя изстрел на топ. От рафтовете зад продавача се сринаха няколко големи сушени беломорски риби. И слава богу, шумът от тях беше толкова силен, че заглуши друг един шум изпод тезгяха — там Божура беше припаднала.

— А, изплъзна ли се, свиньо лигава! Почакай, почакай, вторият куршум на Февзи Балабан няма да те отмине…

Уплашен, Недялко гледаше с ококорени очи и не предприемаше нищо. Февзи измъкна втория си пищов и като се облягаше на тезгяха, започна да се цели в застаналия на две крачки от него търговец. После се чу глух удар, турчинът изрева като наранено животно, политна, изтърваният от него пищов хлопна на земята и изгърмя, а куршумът се загуби някъде сред една купчина пити кашкавал. Изпълнен от страх за брат си, Коста Топракчиев бе напипал някакъв сап за мотика и го бе стоварил върху кеседжията; едно поклащане на пияния Февзи бе станало причина страхотният удар, предназначен за главата му, да попадне в рамото.

Внезапно изтрезнял, Февзи Балабан изрева повторно, с неочаквана за тромавото му тяло пъргавина из дюкяна и там, отвън, веднага се разнесоха отчаяните му викове:

— Помощ!… Помощ!… Убиха ме!… Помощ!…

В същото време четиримата мъже в дюкяна се гледаха слисани. Най-объркан изглеждаше Коста; той местеше смаян поглед от брат си до тоягата в своите ръце и очевидно не можеше много точно да проумее какво в същност бе станало. Всеобщото вцепенение бе нарушено пак от онзи, който иначе бе най-малко способен на действие — хаджи Рифат.

— Не стой така, чоджум — каза той на Коста. — Какво чакаш? Да дойдат и да те вържат като добиче ли? Хайде, хвърляй тоя сап и да те няма. Бягай! „Качанън анасъ ааламаз“^[5]…

Още замаян, Коста се измуши през вратата. Недялко Топракчиев въздъхна и приклекна да свестява момичето под тезгяха. Хаджи Рифат вдигна с два пръста падналия пищов. И само Бяно не стори нищо; той продължаваше да стои вдървено до вратата. Така бяха тримата, когато минутка по-късно в дюкяна нахлуха две заптиета с ръце на пищовите и с псувни на устата, а зад раменете им, съвсем различен от предишния нахален и безсрамен хаирсъзин, надничаше Февзи Балабан.

— Никой да не мърда! — развика се едното заптие. — Кой от вас се е опитал да убие този правоверен?

— Трябва да съм аз, онбаши — зевзешки отговори хаджи Рифат. — Виж, само аз държа оръжие. Що, ще ме обесиш ли, онбаши?

Онзи не беше никакъв онбаши, десетник, а обикновено заптие и ласкателството на стареца го погъделичка.

— Тук станала някаква гюрултия — каза вече по-кротко „онбашията“. — Някой рекъл да вземе живота на…

— Тук само един се опита да вземе чужд живот — продължи хаджи Рифат и подхвърли оръжието на Февзи, който стърчеше като дингил-ахмак^[6] зад заптиетата. — Вземи! Като не знаеш да стреляш, друг път хич и не го вади!

Работата сякаш се обърна за добро. Но тогава се намеси второто заптие:

— Пищовът е негов, добре. Ама и рамото си ли той строши сам?

Хаджи Рифат сложи ръка на сърцето си и произнесе тържествено:

— Заклевам се пред Пророка, нито един от тези, които сме в дюкяна, не е дори помислял да удари този човек.

Това беше последен и отчаян опит за спасението на приятелите му гяури. И той може би щеше да успее, ако второто заптие не се бе обърнало към пострадалия:

— Ти бе! Какво зяпаш като абдал? Щом се тъжиш пред нас, отвори си устата и кажи кой, се опита да те убие!

Февзи Балабан се поколеба, после насочи пръст към Недялко:

— Ето, този беше!

Недялко Топракчиев побледня — знаеше какво може да последва подир такова обвинение. Той се олюля, после прекрачи напред с изглед на добиче, което отива на заколение.

В този момент Бяно пристъпи до заптиетата и произнесе високо:

— Оставете човека, той е невинен. Аз ударих Февзи Балабан!…