Цончо Родев
Тътени (104)

4

Както в „доброто старо време“, бяха се събрали в църковния метох. Напоследък се чувствуваха спокойни и сигурни в него — от както важните въпроси захванаха да се обсъждат по мегданите, новоизлюпените чорбаджии като Цено Коньов и хаджи Людскан хаджи Нойков престанаха да се мярват в съвета на общинарите. Изчакаха прислужника бай Замфир да изнесе таблата с празните филджани и едва тогава се отпуснаха в приказките си. Излишно е да казваме, че говореха по „елински“.

— Само едно зло остана — хаджи Иван Селимински — подхвана чорбаджи Пашо. — Отстраним ли него, всичко ще е наред.

— А не е ли по-просто да речем едно „майната му“ — подхвърли хаджи Никола Койчоолу — и да го оставим да си чупи главата? Щял да изселва людете? Нека да ги изсели и да се пръждоса заедно с тях, та да мирясаме, както едно време.

— Това — не! — отсече Евтим. Той още не беше избран за общинар, но напоследък неговата дума тежеше наравно с бащината му, ако не и повече. — Да те послушаме, хаджи, туй ще бъде все едно да отсечем клона, на който седим.

Но Койчоолу си знаеше своето:

— Хайде де, не те знаех, че толкоз милееш за торлаците, Евтиме.

— Милея ли? Да останеше на мене, не само щях да ги пусна да вървят по дяволите, ами щях да ги поръся с барут и да им ударя чакмака, толкоз милея за тях. Щях, ала не бива, не можем. Имаме нужда от тях. Какво ще правите вие, чорбаджиите, ако ги няма простаците, за да работят? Ще тръгнете да орете? Да копаете лозята? Ще седнете зад становете аба да тъчете? Ще станете налбанти, чобани, фурнаджии? — Евтим започна кротко, но постепенно се разпали. — Торлаците са ни нужни, разберете го. Точно както чифчията има нужда от волове, за да оре земята…

— Както воловете!… — благосклонно се изкиска чорбаджи Желязко. — Ей, голям син си отчувал, Димитраки чорбаджи. Да ти е жив и здрав…

— Не е сега време за похвали — рече Димитраки, но личеше, че похвалата стигна до сърцето му.

— Та нали и аз казвах като Евтимовото — обади се отново чорбаджи Пашо. — Торлаците трябва да останат и единствената пречка за това е хаджи Иван Селимински, той ги подкокоросва за заминаване.

— Единствената ли? — изпъшка наместникът Кирияк. — Иди някой път в двора на „Свети Никола“, ще видиш, че мнозина са на неговия акъл.

— Прав е Кирияк — потвърди и Никола Койчоолу. — Хаджи Иван Селимински е главатар на тия, които теглят към изселването, ама има още много, дето му държат исо.

— Ами че щом е толкоз напечена работата — обади се отново чорбаджи Желязко, — да поискаме помощ от консула Вашенко. Той се вслушва в думата на…

— Зарежи го този какаванин — отсече Димитраки. — Не виждаш ли какво лайно ни прати московският везир — до каквото се докосне, пакост излиза.^[1]

— Ами тогаз? — затюхка се чорбаджи Пашо. — Тогаз не сме ли нагазили в кьорсокак?

Размислиха. И май че наистина се видяха в кьорсокак — трябваше да повлияят на простолюдието, а простолюдието не искаше и да знае за тях. И както досега чакаха съвет от Димитраки, така днес погледите се отправиха към Евтим.

Поласкан, Евтим не побърза да отговори. Извади чибук и грижливо го напълни, чорбаджи Пашо угодливо му поднесе запалена прахан…

— Два пътя има и трябва да ги извървим и двата — каза най-сетне Евтим. — Доведат ли ни до успеха, добре; не ни ли доведат, трябва да си кажем, че такава е била волята божия и да се примирим с нея.

Другите мълчаха, вторачени в устата му.

— Два пътя — повтори тежко Евтим. — Чорбаджи Пашо беше прав, торлаците нас не ни слушат. Двата пътя, за които ми е думата, са за това — как да им повлияем, без да се усетят, че съветът иде от нас.

— Говори, Евтиме, говори! — подкани го баща му.

— Изпърво трябва да си послужим с маша. Да намерим такъв човек, дето хем торлаците да му вярват, хем той да има уши за нашия разум…

— Няма защо да търсим далече — не дочака края на думите му Димитраки. — Зная такъв човек. Даскал хаджи Илия е за тая работа.

— Клуцохорчанинът?

— Клуцохорчанинът. Той цял живот е бил нейде между торлака и елина. Изучил е на четмо и писмо и наши синове, и техни. Каяфетът му е винаги такъв, че внушава уважение всекиму. Ръкоположен е от нашия пастир Герасим за протопсалт, та няма християнин в Сливен да не е слушал проповедите му. А най-важното сигур го помните — не друг, а хаджи Иван Селимински стана причина да затвори школото си. Е, светец от календара да е даскал Илия, пак няма да изпусне случая да си го върне…

— Няма какво да умуваме повече — рече чорбаджи Пашо. — Само да решим кой ще говори с даскала, кой ще го кандърдиса.

— Комай аз съм най-пригоден — обади се хаджи Никола. — Комшии сме с даскала, имаме се — все ще го ашладисам с нашия акъл.

— Решено — рече Димитраки, — да не умуваме повече. — Сетне се обърна към сина си: — Ти говореше за два пътя, Евтиме. Кой е вторият?

— Да призовем на помощ дяда господа, такъв е вторият път — не чака да го молят Евтим. — Ама нали господ няма ищах да се занимава много-много с гайлетата на смъртните, трябва да почукаме на вратата на неговия пълномощник — светиня му Герасим Критски, владиката.

— Да пукна, ако момчето не е право! — възхити се чорбаджи Желязко и с това изрази всеобщото мнение.