Цончо Родев
Тътени (102)

2

По някакво съвпадение точно в деня, когато му известиха, е българска делегация от Котел и Сливен моли да се яви пред него, граф Дибич бе числил, че ето, пред завръщане в Русия е, а почти не познава българите, през чиито земи бе извършил своя паметен поход. И това откритие бе предизвикало у него съжаление. Не поради любов или съчувствие към българския славянски народ, тези чувства бяха непознати за него; съжалението му произлизаше от съзнанието, че в Русия се понамерваха хора, които, водени от сълзливата си славянска сантименталност, парадираха с действителни или измислени чувства на братство към българите.

Такива и подобни мисли бяха занимавали Дибич през този ден, та той поради тях пожела веднага да приеме пратеничеството.

Те бяха живописни, тези българи, това бе първото впечатление на Дибич, докато ги гледаше да приближават, кланяйки му се доземи. Дрехите на трима от тях бяха сини, на двама — бели^[1], и едните и другите богато украсени с шнурове (по тези места наричани гайтани), някои и с лисичи кожички, но и петимата опасани с червени пояси. Шестият член на делегацията беше свещеник в черно расо и със сребърен кръст в ръце; той не само не разваляше живописната група, а й придаваше особена окраска — със здравата си снага, войнствено разрошените коси и брада и мъжествения и донякъде див огън в черните си очи той твърде малко имаше изглед на смирен божи служител и като че вместо този кръст на селяшката му лапа много повече би приличал добре наточен ятаган…

Делегатите извадиха написано прошение и Дибич кимна — да, могат да го прочетат. Очакваше, че ще го зачете свещеникът, но напред се изстъпи един от синьодрешковците. Преводачът се приведе към седналия Дибич, но фелдмаршалът го отстрани. Знаеше вече — думите му бяха понятни, звучаха особено, като слова на православна литургия, но съдържанието им разбираше спокойно.

— И така — обобщи той, когато изслуша прошението докрай, — вие молите да освободя задържания за провинения срещу законите тъй наречен капитан Георги Буюкли, а по вашему — Мамарчев.

Дибич смяташе, че в подобно положение един единствен човек под слънцето — цар Николай І — би си позволил да го поправи или да му възрази. Но се бе излъгал — четецът не сподели неговото заключение.

— Не може Георги Мамарчев да е нарушил закона, господарю. Той е българин и на българска земя. И не е сторил нищо, което да е престъпване на закона на дедите му.

— Той е поданик на руския цар и е престъпил неговия, царския закон.

— Георги е българин от Котел, господарю, и сестра му е стопанка на ей тоя човек до мене. Баща им Стойко беше българин от Котел. Дядо им Ради се пресели нявга от Еркеч в Котел. Човек с таквоз потекло е само българин, господарю, тъй мисля аз. Пък и е женен за сливенка, а нашият народ казва: от където е жената, оттам съм и аз.

Разбира се, тези държавно-правни разсъждения на четеца — той беше Атанас хаджи Беров, братът на Петър Берон — нямаха абсолютно никаква стойност. Дибич знаеше и от собствен опит, че човек може да е роден в една държава, а да е поданик на друга. Можеше да им натрие носа, но предпочете да не се впуща в глупави спорове. Още повече че тайно в себе си той не беше докрай сигурен в правилността на онази непремислена заповед за арестуването на Георги Буюкли, па и не му бе особено ясно как трябва да постъпи с него по-нататък. Сега му се видя много по-лесно да удовлетвори желанието на молителите — щеше да оправи една бъркотия, пък и полезно е човек като него отвреме-навреме да показва малко, великодушие.

— Добре, нека бъде вашето — рече. И даде знак на един от присъствуващите адютанти: — Напишете заповед за освобождаването на капитан Буюкли. — И пак се обърна към делегатите: — Е, доволни ли сте?

— Благодарим от сърце — каза свещеникът и се прекръсти широко. А четецът добави:

— Твоята отзивчивост, господарю, ни вдъхва вяра, че ще изпълниш и друга наша молба. — „Московският везир“ го погледна невям окуражително, та той продължи: — Твоята войска, закрилница наша, се готви да се прибере в Московията, господарю. Изпълни ли се това, без да ни е дарена свободата, както това стана с братята во Христе сърби и елини, за нас живот повече не ще има.

Фелдмаршалът се почувствува гузен. Защото дълбоко в себе си признаваше, че този простоват посланик в същност говореше истината — славянското население отсам Дунава щеше да бъде обречено на османските ятагани.

— Мирът е вече подписан — произнесе гласно, докато на ум се проклинаше, че той, Дибич-Забалкански, не смее да срещне погледа на този котленски потуран. — Разбирате ли? Мирът е подписан и вече нищо не може да се направи. — Чувството му за виновност го накара да се опита да ги утеши: — Такива неща не стават изведнъж. Сега беше ред на власите, на сърбите, на гърците. Почакайте, ще дойде и вашият ред.

Каза го ей така, колкото да се измъкне от неловкото положение. И не подозираше, че след петдесет години тези негови думи, съхранени в народната памет като свято обещание на Русия, на дядо Иван ще бъдат припомнени от един просълзен сляп учител, когато ще приветствува влизащите в Сливен освободителни войски.

Дибич смяташе, че неговото мъгляво обещание е достатъчно, за да бъде приключен разговорът. Но просителят не разбираше от дипломация, та като размени поглед с другите пратеници, додаде:

— Е точно за туй е молбата ни, господарю. Щом работите са тъй, както ги казваш, благоволи да оставиш нас, бедните, свободни, та и ние да изпитаме нашето щастие срещу турците.

За пръв път днес Дибич потърси помощта на преводача — стори му се невероятно да е разбрал правилно думите на българина. Но преводачът само потвърди: българите искаха неговото разрешение да потърсят с оръжие в ръка своята независимост. Поразен и разгневен от тази дързост, Дибич почти кресна:

— Слушайте, българи! Стойте си мирни, защото иначе ще обърна топовете да ви избия аз! Ние имаме договор с Европа нито един народ, подвластен на Турция, да не се вдигне на оръжие…

Думите и гласът, с който ги произнесе, бяха такива, че би трябвало да смажат всеки, към когото са отправени. Но Дибич наистина не е познавал българите — делегатите се огънаха, но не отстъпиха. А един от тях — той беше чорбаджи Стойко Раковалъ от Котел — даже пристъпи напред и рече с онази смелост, която отчаянието понякога дава на силните натури:

— Стори го, господарю. По-добре вие, нашите едноверни и еднородни братя, да ни избиете, нежели и занапред турците да ни убиват и децата ни да турчат и обезчестяват!^[2]

Фелдмаршалът се отпусна в креслото си точно така, както ако бе получил юмручен удар в корема. Какво можеше да направи той, Дибич? Да изпълни нелепата си закана? Или да наруши волята на царя, която никой не знаеше по-добре от него? Как, дявол да го вземе, да се измъкне от този капан, в който го тикнаха българите?

Като поразмисли, графът произнесе с глас, в който нямаше и помен от предишната яростна неотстъпчивост:

— Прекланям се пред вашата готовност да умрете за свободата си. Но аз ви приканвам да обсъдим заедно всичко — трезво и спокойно, както подобава на възрастни мъже.

И той се впусна в дълга и предълга реч — за противоречието на интересите на големите европейски държави, за обвързаността на държавите помежду им с договори, за невъзможността тези договори да бъдат нарушавани произволно, повтори им съдържанието на Одринския мир…

— Ако сте ме изслушали внимателно — завърши най-сетне, — не може да не сте разбрали, че за мен е невъзможно да съдействувам на вашето пагубно намерение, нито да остана безучастен, ако го осъществите на своя глава.

— А ние, господарю? — обади се чорбаджи Стойко. — За нашата участ не помисляте ли?

— Ние си знаем турците — обади се и хаджи Людскан. — Ще плюят на всички договори и ще ни изколят като пилци в същия миг, когато московската войска се отправи към Дунава. Ще гледате ли спокойно, господарю, когато сто хиляди християни ще минат под османски нож?

— Не мога да ви дам съвет — избърза да каже Дибич, за да прекъсне потока на укорните въпроси. Но той знаеше за желанието на правителството и на обеднелите помешчици да населят Бесарабия, обезлюдена след татарското изселване в 1812 година, та подхвърли:

— Но като размислям, виждам, че за вас няма голям избор. Онези, които се страхуват от отмъщението на турците, могат да се преселят в Русия, тях царската власт ще подпомогне с каруци и кораби ще им даде земя за обработване. Които пък не желаят да сторят това, трябва да останат мирни и покорни по своите места в Турция.^[3]

— Всичко е свършено! — изпъшка горестно един от българите.

— Ще се затрие родът български! — простена друг.

— Осланени надежди, това е тя нашата…

— Господарю, — заговори отново Атанас хаджи Беров, — изслушахме словото ти и го разбрахме. Мнозина сигурно ще постъпят по твоя съвет и ще поемат пътя на прокудничеството. Други, аз например…

— И аз! — заяви Стойко Раковалъ.

— … Ще останем по родните си места да чакаме милостта на поробителя. Едно искаме още, господарю. Не можеш ли да сториш нещо, че да закриляш нас, които оставаме, и след заминаването на войската ти?

Дибич въздъхна облекчено и побърза да обещае:

— Това мога. Ще назнача един руски консул за Сливен и Котел.

И се изправи.

За щастие простоватите български пратеници разбраха какво означаваше това изправяне и се оттеглиха, кланяйки се.