Цончо Родев
Тътени (10)

7

Когато изпроводи Тахир ага и сина си, Георги Силдаря остана дълго до външната, дворната порта и се ослушва чак докато стъпките и гласовете на двамата заглъхнаха в далечината. После се върна, но не се качи на хаета, а се спусна по каменните стълби към херодаята. Там го чакаха Манол и още един човек с превръзка на рамото, върху която бяха избили кафяви кървави петна. Георги седна между двамата и извади пръстена луличка и пунгия с тютюн.

— Чухте ли какво си наприказвахме с аяна?

Гостът, среден на бой здравеняк, някъде между четиридесетте и петдесетте, с опърлено от вятъра и слънцето лице, имаше пооредели прошарени коси и толкова дебели вежди, че приличаха на жеравненски стрехи, надвиснали над гълъбовосивите му очи.

— Чухме — каза късо.

— Неговите серсеми са го подлъгали — обади се Манол. — Шест души сте били, те осемдесет казали на агата.

— И са ме взели за Генчо Къргов.

Георги Силдаря се озъби, това му беше смехът, когато пушеше.

— Ако му издумам истината, ще черпи. Зер Алтънлъ Стоян комай струва повече от Генчо Къргов.

Алтънлъ Стоян, прочутият войвода от Котел, възрази:

— И Генчо си го бива. Млад е още, ала от името му много шалвари се разтреперват. Стрелец като него Стара планина не е виждала втори.

— А за хазната чухте ли? Ще мине утре с татарската поща през Джендемите. Това е…

Силдаря рязко прекъсна думите си — някъде отвън долетя настойчиво тропане. Алтънлъ Стоян пресегна здравата си ръка, взе пищов и запрегна кондака. Георги се задоволи да кимне на сина си:

— Иди виж кому съм притрябвал толкова.

Докато Манол да се върне, баща му и войводата не проговориха.

— Кой беше?

— Оня просек Партений — ухили се Манол. — Подплаших го с името на аяна и той офейка надолу…

Алтънлъ Стоян освободи внимателно кондака и пак мушна пищова в окачения на стената силяхлък.

— Та за какво ти беше думата, Силдар?

— За хазната. Подхване ли се една работа, не трябва да се оставя до средата. А сега ще бъде и по-лесно. Само татарите ще я пренасят, пък и те не знаят какво има в торбите им.

Войводата поклати глава:

— Ако му се скрои такъв кюлаф, Тахир ага ще побеснее. А хванат ли го дяволите… — Той повторно стори жест на загриженост. — Разбирам те, Силдар. Спипаме ли хазната, на много майки ще пресушим сълзите и на много деца ще върнем смеха. Ама…

— Не е само в това работата, Стояне. Друго, къде-къде по-голямо, мисля аз, като думам и настоявам да не оставяме работата до средата. В размирното време — той говореше за кърджалийските смутове — поганците научиха, че тук не живеят роби, а юнаци. Скръстим ли сега ръце, ще го забравят. Чу одеве Тахир ага; надува се и се перчи, а утре невям изобщо ще забрави, че и раята знае да си покаже сегиз-тогиз зъбите.

— Прав си — съгласи се с въздишка войводата. — Язък, дето заповядах на момчетата да се пръснат за един месец…

Няколко колелца дим запримчиха тавана.

— Това може да свърши и друг, Стояне.

— Времето е кът, Силдар. Наближава среднощ, а татарите ще минат Джендемите утре преди пладне. Кой може за няколко часа да опече такава работа? — Веждите му почти прихлупиха очите. Той постоя така, после проточи бавно: — Чувал бях, че Кара Танас се навъртал тъдява…

— Не! — отсече Силдаря. — Не Кара Танас!

— Защо?

— Не ме питай, Стояне. Но Кара Танас — не!

— А защо не потърсите войводата Генчо Къргов? — намеси се в разговора Манол. — Голям джумбуш ще бъде; за Тахир ага земята пие кръвта на Генчо Къргов, а Генчо войвода да изпие хазната на Тахир ага…

Двамата възрастни мъже се спогледаха и избухнаха в смях.

— Сече му пипето на твоя момчурляк — засмя се Алтънлъ Стоян. — С тоя акъл, ако не се продаде на гаджалите, в песни ще го поменуват. — И пак свъси вежди. — То хубаво, ама где го Генчо Къргов?

— Комай се сещам за един човек — проточи на свой ред Георги Силдаря. — Той може да ни конущиса с Генчо. — И извърна поглед към сина си: — Знаеш ли къде живее Стоян Шошов?

— Как да не зная? В Клуцохор живее, в Хаджи Вълковата махала.

— Слава богу, веднъж и от твоето миткосване да има хаир. Слушай сега. Ще отидеш у Стоян Шошов. Ако спи, от одъра ще го вдигнеш…

Манол рипна на крака и изчезна навън. Докато го чакаха, двамата мъже, захванаха да обсъждат кое и как трябва да се направи. По едно време при тях влезе Бяно и прекъсна раздумката им.

— Как мина гезмето с агата? — попита бащата.

— Добре. Поговорихме за едно, за друго.

— Позабави се нещо…

— Срещнах един приятел, тате. Мавроди Коджакара, от Ново село.

— Коджакара? Да не е син на Иван Коджакара, дето по-лани читаците го завлякоха в гроба?

— Същият — потвърди Бяно. И взе да разказва патилата и несполуките на Мавроди, но баща му го сряза:

— Какво е на гаджалите този твой приятел — душманин или мекере?

Бяно замълча. Той не знаеше почти нищо за чувствата на Мавроди към турците. Но тогава се намеси Алтънлъ Стоян:

— Ех, питаш и ти, Силдар! Щом гъжвалиите са убили баща му, а чорбаджиите, турски подлоги, са го подритнали — ясно какъв ще е!

— Право е — съгласи се Силдаря. — Ще помогна кое-що на момчето.

— И от мене помощ ще има — допълни войводата.

Не мина много и Манол въведе новия гост. Стоян Шошов беше сух и върлинест човек с нос като ястребов клюн и адамова ябълка колкото женски пестник. Поздравиха се и Георги Силдаря покани госта да седне, после направи знак на синовете си да излязат. Стоян Шошов дори не трепна, когато научи, че е коляно до коляно с прочутия Алтънлъ Стоян.

— Познавам те, бай Стояне — започна Георги, — и няма да ти искам клетва за мълчание. — Другият, известен мълчаливец, само кимна в знак на съгласие. — И ще ти говоря ачик, без завъртулки. — Па разказа всичко от игла до конец. — Сега разбираш, бай Стояне, защо те вдигнах от леглото посред нощ.

— Защо мислиш, Силдар, че аз мога да ви конущисам с Генчо Къргов?

Откакто влезе при тях, тези думи май бяха първите, произнесени от Стоян Шошов. Георги Силдаря отклони прекия отговор:

— Речи само, че съм погрешил, бай Стояне, и повече нито слово не ще чуеш от мене по тази работа.

Гостът потъна в безмълвие. Виждаше се — размисля и претегля. След като дълго мълча, той най-сетне произнесе пестеливо:

— Как я виждате да стане тази работа?

— Най-добре е ти сам да занесеш нашия хабер на Генчо. — Шошов изду бърни отрицателно. — Ако не — ще проводя един от синовете. Но трябва ти да му кажеш кой път да хване.

И пак замълчаха тримата. И най-сетне:

— Така да бъде, Силдар. Но слагам едно условие. Ще изляза оттук със сина ти, на края на града ще му кажа, каквото имам да му казвам, и той на часа̀ ще поеме към Балкана.

— Прав си да се вардиш — съгласи се Георги. И се развика: — Маноле! Хей, Маноле!

— Няма ли да проводиш Бяно? — попита Алтънлъ Стоян. — По-як ми се види…

— Душата му е мека на Бяно — обясни бащата. — А тази работа не ще само сила…