Цончо Родев
Човекът без сянка (9)

VIII.
Азис паша предлага нови пътища

Араба кърълдъктан сора йол гйостерен чокдур (Като се счупи колата, мнозина посочват пътя).

Турска поговорка

Докато Неджиб ага разказваше провала си при следенето на Кочо кундураджията, мютесарифът нито веднъж не го прекъсна; през цялото време подръпваше ароматен пушек от кехлибарената захапка на наргилето си, гледаше плетеницата от шарки на килима, та не можеше да се разбере следеше ли разказа на новия колагасъ, или акълът му лениво скиташе някъде далеч от конака. Изглеждаше така разсеян, но в същност не беше — не изпущаше нито дума и непрекъснато преценяваше, съпоставяше, размишляваше. По мързел Азис паша може да се равняваше на цяло кафене ленивци, но много се лъжеше онзи, който го смяташе глупав.

Неджиб ага завърши (ние научихме доклада му няколко глави по-рано) и млъкна. Пашата не помръдна, но другите двама в стаята — Меджар Ахмед ага и градоначалникът Едхем ага — се разшаваха на местата си; имаше някакво неизречено с думи недоволство в това раздвижване.

— Е, говорете — подкани ги пашата. — Започнете вие, Меджар Ахмед. Нали в края на краищата капанът с кундураджията беше по ваш акъл и по, хм, европейска кройка.

— Излишно е да говоря, ваше превъзходителство — безстрастно проточи мнимият управител на филибелийската железница. — Не искам да засягам агата, но работата е ачик калпаво свършена.

— Обяснете се по-подробно.

— В цялата случка има едно нещо, от бял ден по-ясно — заговори със следа от оживление Меджар Ахмед. — Някой е препредупредил кундураджията, че е примамка в поставен от нас капан и той ни е надхитрил.

— Дотук е ясно — между две подръпвания от наргилето каза мютесарифът.

— Онзи, който го е предупредил, навярно е бил — как го нарекохте, Неджиб ага? — а, да, бил е „лангерата“. Целият капан беше в същност за него. Хванехме ли го, щяхме да имаме в ръка този край на конеца, с който щяхме да разплетем кълбото. — Той надменно изви устни. — Агата обаче безгрижно е оставил „лангерата“ да се омете…

— Лесно е да се посочват пътища, когато колата вече се е прекатурила — озъби се насреща му Неджиб. — Вие, ага, не повярвахте, че сиромах като Кочо кундураджията може да е един от главите на бунтарите. А ако бяхте видели оня фукара, съдран, кирлив, четинест, с коса на блажни фъндъци…

— А вие какво очаквахте? — не му остана длъжен другият. — Да се яви човек с еполети на раменете, с шашка на кръста, педя махмузи на чизмите и две педи перо на калпака?

— Хайде, хайде, агалар — подкани ги към спокойствие пашата. — Не сме се събрали да се караме и лютим. И тъй, Меджар Ахмед, какво е вашето заключение?

— Да си признаем, че сме претърпели неуспех в тази част на играта, ваше превъзходителство, да оставим този кундураджия на мира и да потърсим нови пътища.

— Приемам — кимна мютесарифът, — не се занимавайте повече с кундураджията, Неджиб. А вие, Едхем ага? Струва ми се, като че нещо ви пари на езика.

— Познахте, паша ефенди. В цялата случка мен най-силно впечатление ми направи друго: че някой е разкрил тайния ни план…

Меджар Ахмед и Неджиб трепнаха, захапката изпадна от устата на пашата — явно и тримата за пръв път проглеждаха за най-очевидното.

Азис паша с невероятна за него припряност го прекъсна:

— Колцина знаеха за нашия план, Неджиб ага?

— За съжаление не един и не двама, паша ефенди — отговори запитаният, след като размисли. — Ние, които сме в тази одая, служителите от конака, заптиетата… Е, и гъркът Диамандипулос…

— За заптиетата отговарям с главата си — избърза Едхем паша.

— Аз пък за конашките чиновници — рече пашата. — Какво знаете за този Диаман… каквото му е там името?

Отговори му градоначалникът:

— Зная го отдавна, години има, откакто ни прави разни услуги…

— Но залагате ли за него главата си, както за заптиетата?

— Е — сви се запитаният, — чак в душата му не съм надниквал…

Постепенно мютесарифът възвърна обичайното си хладнокръвие.

— Добре, заемете се с гърка вие, Едхем ага. Опитайте се да разберете негова ли е била бъбривата уста, която се е разприказвала.

(Едхем ага съвестно изпълни тази заповед на пашата. Той задържа Диамандипулос и Хасан чауш така ревностно приложи уменията си върху него, че гръцката колония в Пловдив после има̀ повод да зареже работата си и да ходи до гробищата…)

Топлите кафяви очи на Меджар Ахмед изглеждаха угаснали, когато наруши настъпилото мълчание:

— Дотук говорихме за миналото. Лошото е, че с това минало ние изчерпахме единствената диря, която засега държахме в ръце. И затова бъдещето, изглежда, не ни обещава друго, освен… бездействие.

Беше ред на Азис паша да се прояви.

— Не се знае, агалар, не се знае. — Той потри самодоволно пухкавите си ръце. — Вашият мютесариф е поодъртял, но може би не е още за боклука.

Всички го погледнаха с интерес. А Неджиб ага попита:

— За какво говорите, паша ефенди?

— Казах ви още при първата ни среща: ние тук не сме нито така глухи, нито така слепи, както ни смятат край Босфора…

Разбраха намека му — в конака отдавна се говореше, че Азис паша си има собствени тайни осведомители, които, без да са винаги блестящи, все пак му вършеха добра работа.

— Главният размирник на санджака, някой си Бенков войвода — продължи с предишното самочувствие пашата, — утре или в други ден ще отиде да подкокоросва раята на Самоков. Едхем ага?

Градоначалникът се изправи и прибра пети:

— Заповядайте, паша ефенди.

— Хванете веднага, един от моите кятиби и му продиктувайте заповед до каймакамина на Самоков. Нека вдигне най-опитните си хора и най-добрите нишанджии и да заварди пътищата през Костенец и Чамкория. Тоя Бенков войвода е трийсетинагодишен, висок човек, тънък, наперен. В лице е суховат, но остър — отдалече познаваш, че е главатар. Тъй. Какво друго да кажем на каймакамина? Да, рус перчем и руси мустаци, сини очи. Облечен е гиздаво. Ще язди алест кон. Може да има и придружници. Това е всичко. Напишете, дайте ми да ударя печата си и по бърз ездач проводете заповедта в Самоков.

— И какво по-точно да заповядаме на каймакамина, паша ефенди?

— Придружниците може и да пречука, но главатаря на размирниците искам жив. Най-много да го ранят, ама леко, колкото да не избяга. Мъртъв не ми трябва, защото няма как да развържа езика му, тъй пишете на каймакамина.

Едхем ага се поклони и излезе.

— Е, агалар? — изкиска се пашата. — За боклука ли е филибелийският мютесариф? А? — Той се изкиска повторно. — Какво, Меджар Ахмед, намери ли дъртият Азис нови пътища?

Меджар Ахмед не отговори. Но темането, което стори, беше пълно с неподправено уважение.