Яздиха, докъдето пътят позволяваше, после напъдиха конете и удариха пеша през урвите. Губиха се и пак се намираха. Припадаха от умора (Елена) и се свестяваха. Свличаха се по сипеите и пак ги изкачваха. Когато дрезгавината на утрото изтика мастиления мрак на нощта, бяха вече в местността Каменидица, току над опожарената Клисура. И тук Волов, поел началството на дружината, заповяда почивка до вечерта.

Похапнаха, разставиха постове, подремнаха. Когато се събраха отново. Волов повика високо:

— Радуиле!

— Тук съм, апостоле.

— Приготви се за път.

— Сам?

— Госпожицата — Панайот Волов показа с очи Елена — ще дойде с тебе.

— Къде?

— В Пловдив.

Радуил и Елена възкликнаха едновременно:

— В Пловдив!?!

Всички се скупчиха около тях. И споделиха изумлението на двамата — да пратиш известен на властта въстаник в Пловдив, то беше равносилно да подпишеш смъртната му присъда.

— В Пловдив, приятели — потвърди апостолът. — Ти си длъжен да се върнеш там, Радуиле. Нашето въстание не успя, това е вярно. Но свободата въпреки това ще дойде! Ще мине през труповете ни като по мост и ще дойде! Ти трябва да останеш тук, да я подготвиш. Пък и онези, които ще я донесат на щиковете си, ще имат нужда от тебе.

Дълго мълчание.

— Нямам ли право на предпочитание, на избор?

— Не, Радуиле. С онази клетва, която си дал още на Раковски, патриарха на нашата борба, ти си се обрекъл да бъдеш войник на българската свобода. А войникът няма право на предпочитание и избор.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че от името на Българския революционен централен комитет ти заповядвам да останеш жив, за да продължиш да служиш на свободата.

Странно изражение сви брадясалите бузи на Неуловимия:

— Излиза, че дори не ми се позволява да умра с вас…

— Не мисли, че жребият ти ще бъде по-лек. Лесно е да се умре, Радуиле, хиляди наши братя от Средна гора и Родопите вече го доказаха. Трудното е да се живее, да се воюва за правдата и свободата, да се подпомага изстрадалият народ.

— И Елена?… — Въпросът издаваше, че Радуил няма да се съпротивлява повече.

Блага усмивка, пълна с човещина и разбиране, смекчи строгия поглед на Панайот Волов.

— Вземи я със себе си. Знам, сигурен съм, че никой не може да се погрижи за нея по-добре от тебе. Хайде, братко, приготви се!

Без да каже дума повече, Радуил стана, взе торбичката си, от която не се делеше никога, и изчезна в близката долчинка. Проследиха го с умислени, угрижени очи.

— Пригответе се и вие, госпожице — каза Волов.

— Аз нямам какво да приготвям — отговори Елена. — Но позволете да ви кажа нещо, което мисля за вас, господине. Да го кажа така, както го мисля, а не напудрено и начервено като лице на продажница.

— Моля, слушам ви…

— Мисля, че това, което заповядвате на Радуил, е нечестно, господине. Да принесете в жертва един човек, който толкова много е направил за… Не, не, има нещо направо чудовищно във вашето решение!

Всички се сгърчиха от тежестта на тези думи. Само Волов запази спокойствие, а предишната добра усмивка отново се разля на умното му лице.

— Бъдете спокойна за Радуил, госпожице. Впрочем и за себе си също, щом ще бъдете с него. В една велика братска страна — той посочи с ръка на север — Радуил е изучил до съвършенство изкуството да бъде полезен и… да се пази от опасностите. На същото това изкуство той дължи прозвището, което му дадоха пловдивските агалари — Неуловимият.

— Може би е лесно да си измие човек ръцете с подобно оправдание — продължи Елена с предишната стръв.

— Вярвайте ми, не постъпвам пилатовски — все така търпеливо отговори Панайот Волов. — Като спазвах указанията на Радуил, аз самият го замествах веднъж в татарпазарджишката поща и — честно слово! — съвсем не беше трудно. — Той се засмя. — Само дето брах лют страх по среднощен час…

— На оръжие! — изрева в този момент Манчо Манев.

Скочиха всички, грабнаха пушките и се обърнаха в посоката, която Манчо им сочеше. От долчинката, където се бе скрил преди малко Радуил, приближаваше един гладко обръснат турски офицер със знаци на колагасъ.

— Никой да не стреля! — бързо заповяда Панайот Волов.

— Меджар Ахмед! — с нечовешки глас изкрещя Елена.

— Радуил! — извикаха неколцина други.

Радуил-Меджар Ахмед бавно приближи към тях, като дозалепяше на бузата си един пластир с форма и цвят на отдавна зараснала дълга рана. Огледа приятелите си и подметна тъжно-шеговито:

— Свалете пушките, момчета. Нали чухте, на мен ми заповядаха да остана жив… — После спря топъл поглед върху Елена. — Ще дойдеш ли с мене?

Зашеметена, олюляваща се, девойката с несигурни крачки приближи до него. Очите й сякаш се готвеха да изхвръкнат из орбитите.

— Радуиле… мигар ти?…

— Остави, мила — ласкаво я прекъсна той. — Ние имаме цял живот пред нас, за да говорим за това. — После се обърна отново към другарите си: — Сбогом, братя! Нека бог да ви закриля в пътя ви. Дано да закриля и нас, за да се срещнем отново, когато камбаните ще прогласят свободата на окървавеното ни отечество.

— Сбогом, Радуиле! — отговориха му в нестроен хор. — Сбогом, млада госпожице!

— И напред в борбата! — добави Волов. — Напред към нови подвизи в името на българския народ!

Неуловимият протегна ръка. Елена сложи в нея своята.

И така ръка в ръка отначало тръгнаха, а после затичаха надолу по склона…^[1]

Бележки

[1] Тази книга е измислена… и не е измислена. Романът в нея е плод на авторовото въображение, но всички събития, свързани със славното Априлско въстание, почти точно възсъздават историческите факти.

Измислен и неизмислен е и главният герой, Неуловимият. Защото за този образ авторът е използувал като прототип един действително съществувал — и за съжаление малко познат или забравен — деятел на нашето национално възраждане, само че го е преместил да действува в друго време и в друга обстановка. Става дума за Теофан Райнов (1837–1910), може би най-добрия български разузнавач за всички времена.

Нека съвсем накратко запознаем читателя с неговата биография. Роден в Карлово, син на видния възрожденски учител Райно Попович и съученик и приятел на Левски. Получава завидно високо образование — учи при баща си, при Найден Геров в Пловдив, в Цариград и висше търговско училище във Виена. В столицата на Австрия наследява и доразвива крупната търговска фирма на вуйчо си Христо Гешов, но той не се задоволява да бъде богат търговец. Непримиримо свободолюбив, в 1862 г. воюва под знамето на Гарибалди за освобождението на Неаполитанското кралство и остров Малта. Същата година се свързва с Раковски и от тогава участвува непрекъснато в революционните борби. В 1867 или 1868 г. постъпва на работа в турското разузнаване и изпратен от него в Букурещ, играе „двойна игра“ — уж шпионира Българския централен революционен комитет, а на практика съобщава на БРЦК всичко, до което се е добрало турското разузнаване (поддържал е връзки с Раковски, Каравелов, Левски и Ив. Касабов). Стига дотам, че крупни суми, дадени от турското разузнаване за подкупване на български революционери, той предава на БРЦК за организиране революционните маси, за издаване революционни вестници („Дунавска зора“ на Д. Войников) и за закупуване на оръжие (този факт, както читателят вече знае, е използуван в книгата). Като пратеник на БРЦК пътува в Европа и установява връзки с някои от най-видните революционери на епохата — Херцен, Бакунин, Мацини, Нечаев, Кошут. Провален, той е принуден да търси спасение в Швейцария, но после се връща отново в Цариград и продължава „двойната игра“. Такъв е първообразът на човека, прототип на „Човекът без сянка“.

По-горе се каза, че „авторът го е преместил да действува в друго време и друга обстановка“. Това също трябва да се приеме условно. В същност Теофан Райнов наистина си е издействувал длъжността началник на железницата в Пловдив; от едно писмо на Левски до Каравелов от 30. Х. 1872 личи, че това е станало със съгласие или даже по съвет на Левски. Никола Славчев, най-добрият и като че ли засега единствен обстоен биограф на Т. Райнов, установява („Теофан Райнов като революционер и възрожденец“, София 1940), че е заемал тази длъжност до 1877 година — следователно е бил в Пловдив по време на Априлското въстание (а Елена Георгиева го нарича „Активен участник в Априлското въстание“) и преди и след него е използувал положението си, за да укрива революционни дейци — не е случайно, че Баронхиршовата железница е давала убежище на хора като Захари Стоянов, Икономов, Волов и др.

Няколко думи за по-нататъшната съдба на Теофан Райнов.

Заподозрян от турците, през 1877 г. той избягва през Триест в Букурещ и участвува в Освободителната война в службата на генерал княз Черкаски. След Освобождението заема различни административни длъжности, главно в родния си град и Пловдив. (Освен споменатата книга на Н. Славчев, за Теофан Райнов виж още статиите: Ангел Танев — „Теофан Райнов — революционер и възрожденец“, в. „Отечествен глас“, бр. 6971/14. ІV. 1967; Иван Шабанов — „Един живот — борба, един идеал — свобода“, в. „Раб. дело“, бр. 140/20. V. 1970; Елена Георгиева — „Един живот за Отечеството (личен приятел на Левски; под маската на шпионин; активен участник в Априлското въстание)“, в. „Карловска трибуна“, бр. 38/18. ІХ. 1970.)

Теофан Райнов е една от светлите личности на българските борби за национално освобождение, името на когото заслужава да се съхрани в признателната памет на българина! ↑

Към следващата част или към съдържанието

Цончо Родев Човекът без сянка (50)

Метаданни

Данни

Човекът без сянка

Информация

История

Сваляне / Връзки

XLIX.Сбогом — и отново в борбата

Цончо Родев
Човекът без сянка (50)

XLIX.
Сбогом — и отново в борбата