Цончо Родев
Човекът без сянка (5)

IV.
Един хитър капан щраква на халос

… Кочо — простият чизмар…

Иван Вазов

По-късно Неджиб ага докладваше събитията така: — Кочо Кундураджията отворил последен от всички занаятчии на Узун чаршия схлупеното си дюкянче^[1]; отдалеч миришел на ливанто, та се разбирало защо и къде е окъснял. Премел, запалил кюмбето и захванал работата си оттам, където я бил прекъснал преди десет дни при задържането. Дошли неколцина мющерии (гъркът Диамандипулос, когото Неджиб взел като помощник и преводач, ги познавал всичките — били все по-фукара и от средна ръка правоверни) и Кочо ги върнал за следобед или утре, като им се извинил, че по разни причини не сколасал да изкърпи еминиите и калеврите им. След около два сахата време хлътнал при него един ученик от Жълтото училище^[2] (според Диамандипулос се зовял Антикаров, бил от Самоков и живеел в пансиона на Янко Воденичаров), който замолил майстора веднага да му поправи обувката; Кочо се съгласил, но в отговор поискал ученикът да му заплати услугата, като му прочете няколко страници из една книга. Тъй и станало. Докато четели, Диамандипулос успял да приближи и да подслуша; разбрал, че туй било откъс от някакво театро. Не се изненадал: кундураджията бил познат като чест карагьозчия в гяурското театро на Филибе, но тъй като бил неграмотен, хващал разни ученици да му четат ролите, а той ги запаметявал наизуст.^[3] Малко преди пладне, когато Кочо бил отново сам, дошъл и един непознат, който влачел по отъпканата пъртина съдраната си кундура — бил такъв, че не заслужавал никакво внимание.

— Опишете колкото се може по-подробно този непознат, ага — прекъсна на това място доклада му Меджар Ахмед.

Отговорът на Неджиб показа, че е наистина колагасъ с опит и с набито, приучено не само да гледа, но и да вижда око:

— Трябва да беше един-два пръста по-висок от мене, кръглолик, нечист, с от две недели небръсната четинеста брада и със сплъстена, отдавна невидяла берберски ножици коса. Носеше черни отрити потури, синя аба, бозяво поясче и кирлив фес без пискюл. „Лангера“^[4] — рече презрително Диамандипулос и повече не се заинтересувахме за него.

Кочо Честеменски закърпил кундурата на „станимашката лангера“ и мющерията се заклатушкал някъде по посока на Ени хамам и Орта мезар^[5]. След още десетина минути станало най-необяснимото от всичко: без никаква видима причина Кочо загасил кюмбето, спуснал кепенците на дюкянчето, щракнал катинара на вратата и се прибрал в къщата си в Каптян Христян махала^[6]. И вече три дена и три нощи не показвал носа си извън вратата, а жена му не пущала никого да прекрачи прага.

Ето същите събития, както ги бе видял Кочо:

Теохана, жена му, със сълзи на очи го молила да остане по-дълго у дома, та да се съвземе напълно от мъките, преживени в Таш капия, но той не се съгласил. Задържал се вкъщи само толкова, колкото било необходимо да извари Теохана въшлясалите му дрехи и да намаже с благ мехлем незарасналите му рани, а той да се порадва на русичкото ангелче Райна — първата му невръстна рожба. И на втората сутрин подел обичайния си живот. Излязъл на развиделяване, отбил се при Шукри берберина да смъкне четината от лицето му и тъй, с още подпухнало от боя и насинено лице, отворил дюкяна. Работил, що работил, а по едно време влязъл при него ученикът Никола Антикаров, самоковлията, дето не беше чужд на делото. От Антикаров Кочо научил, че другарите му от читалищното театро отказали да направят без него уговореното представление и решили да чакат излизането му от зандана. Трогнала се душата на Кундураджията и той пожелал още на часа да продължи с изучаването на възложената му от преди това роля, та помолил Антикаров да му прочете половин-един час. Четял ученикът, а жарките Шекспирови слова сякаш с огън се врязвали в сърцето и ума на Кочо:

КАСКА:

… Ти хората сплоти срещу тирана

и аз надире няма да остана

от най-усърдния!

 

КАСИЙ:

                Скрепено, значи!

Знай, Каска, че аз вече убедил съм

известен брой измежду най-добрите

и благородни граждани на Рим

да предприемат си мен едно опасно,

но благородно дело. Те сега

ме чакат под Помпеевия портик,

защото в нощ ужасна като тази

са пусти улиците и видът

на небесата горе е съзвучен

с това, което готвим се да сторим —

тъй кървав е, и огнен, и зловещ!^[7]

Да зависело от Кочо, той бил готов да остане цял ден и цяла нощ да поглъща — както попукана от жажда земя попива дъждовните капки — словата на пиесата. Но не зависело само от него: кундураджията като всеки друг занаятчия, е роб на мющериите. И като влизали разните люде, турци и българи с покъсани обуща, разваляли магията на писаната реч, та Никола Антикаров не чел дори пълен час и си тръгнал. Тъй продължила работата нейде докъде пладне, когато в дюкяна дошъл някакъв селски фукара със съдрана калевра.

— Помози бог, майсторе — чинно поздравил новодошлият.

— Дал бог добро. Какво те води насам?

Преди да отговори, човекът взел трикракото столче, предназначено за мющериите, и си избрал такова място, че хем да не е с гръб към Кочо, хем да не изпуща из очи каквото става пред дюкяна.

— Че какво води хората при тебе? — рекъл. — Виж ме на̀: заради проклетата калевра влача крак като пребито улично псе.

Сравнението разсмяло Кочо. И той казал развеселено:

— Дай да видим що й е на горката.

— И ще те моля, майсторе, да не ме връщаш, а тоз час да я оправиш — ухилил се насреща му фукарата, докато изувал обувката.

Събул се той, но докато подавал „проклетата калевра“, с едното око все гледал навън. Почудил се Кочо, ала щом взел обувката и престанал да се чуди — от нея се хлъзнал оня знак, за който апостолите били предупреждавали него и всички „лизнати“^[8] в Пловдив: кръгла златна пара̀ колкото една меджидия, само мъничко по-дебела; едната й страна, предназначената за любопитното око на шпионите изписана със знаците на турска лира; на другата обаче се изправяло на задни крака едно от онези лъвчета, които поп Никола Белчов от Копривщица и братя Велеганови от Пловдив през тези дни отливаха по стотици за калпаците на утрешните въстаници, само че с по-вирната глава и стъпило на байрак с полумесец и звезда върху него.

Преди да се съвземе Кочо, онзи го предупредил с глас, който бил съвсем чужд на одевешната весела глумливост:

— Не вдигай глава от калеврата ми, братко! Каквото и да говорим, прави се, че цялото ти внимание е погълнато от кърпежа. — И обяснил: — Навън дебне един от най-опитните конашки копои…

— Кой си ти, твоя милост? — едва успял да произнесе Кочо.

— Радуил.

— Име ли е това или…?

— Какво значение има? — леко се сопнал другият. — Мигар е по-лошо от… от Петър Ванков^[9], да кажем?

Кочо разбрал урока. И вече не вдигал очи от скъсаната обувка колкото поради забраната, толкова и от срам.

— Заповядай, твоя милост — рекъл след малко. — Кажи, какво те доведе при мене.

— Слушай ме добре! — предупредил онзи. — Ти си бил задържан и мъчен в Таш капия, нали? Не, не ми отговаряй, аз знам всичко. Прави ти чест, дето си се държал така юнашки в хапуса. А не ти ли се стори, че те пуснаха някак си ни в клин, ни в ръкав?

— Те разбраха, че нищо няма да изтръгнат от мене, твоя милост.

— Но можеха да те убият, нали? Не, Кочо. Ако те пуснаха, то не беше от безсилие, а защото скроиха един пъклен план — щом не можаха да скършат волята ти, да изтръгнат от тебе онова, което ги интересува, неволно.

— Не те разбирам…

— Ще го кажа по-ясно. Целта на конака е да се добере до списъка на пловдивските революционери. Те знаят, че ти си във връзка с тях, но вече успяха да се уверят в непреклонността ти. И те направиха капан: наблюдават те и ще следят с кого се срещаш — така, без да искаш, ти ще ги заведеш при своите другари. Дръж по-здраво губерката! — наредил Радуил, като видял как се разтреперали ръцете на Кочо. — Или те, хората от комитета, сами ще се наврат в капана им, когато, научили за щастливото ти избавление, дойдат тук да стиснат ръката ти.

— Какво да сторя, твоя милост? — с внезапно пресъхнали устни прошепнал кундураджията. — Няма да преживея, ако стана причина за съсипване на комитета… дори и неволно…

— За това съм дошъл, да ти дам акъл. Сега, като изляза от дюкяна ти преброй бавно поне до сто, та да има време да се отдалеча. А сетне спусни кепенците, прибери се в къщи и не се срещай с никого, докато не получиш хабер от комитета, че вече можеш да отвориш пак дюкяна. Аз ще имам грижата да предупредя, щото никой да не те навестява у дома ти, докато копоите още слухтят около тебе.

— Благодаря ти, братко, от все сърце ти благодаря! — развълнувано занареждал Кочо.

— Не ми благодари — рекъл в отговор Радуил, докато обувал закърпената си калевра и оставял някаква дребна пара върху масичката на кундураджията. — Ние всички радеем на една и съща цел, само че и служим всеки според силите и умението си. — След това, като се изправял, произнесъл високо, така високо, че да бъде чут и от шпионите навън: — Сполай ти за добрината, майсторе! Пък може да се случи и аз да ти се отплатя.

Кочо му отговорил:

— Върви си със здраве, странниче!

А после, като преброил бавничко до сто, спуснал кепенците и щракнал големия катанец на вратата, пък се прибрал в къщурката си, сгушена там, на стотина крачки от църквата „Света Петка“. Знаел, че е следен денонощно, ала не се плашел и даже вътрешно си умирал от смях. Не от нехаен сербезлик, а понеже през цялото време имал чувството, че се е изплезил на ония, конашките копои…