Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 20гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон(2012)
Корекция и форматиране
taliezin(2012)
Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Издание:

Цончо Родев. Човекът без сянка

Исторически роман за юноши

 

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Здравко Захариев

Худ. редактор: Веселин Христов

Техн. редактор: Найден Русинов

Коректор: Ева Егинлиян, Донка Симеонова

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1976

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки

XLVIII.
Да измамиш измамника…

… Славното чорбаджийско село бе вече заменило позорно бунтовния калпак с кирливия турски фес.

Димитър Т. Страшимиров

Ах, тез чорбаджии,

тези богаташи,

те са най-върлите

душмани наши.

Бачо Киро

България ще бъде спасена само тогава, когато турчинът, чорбаджията и владиката се окачат на една върба. Друго спасение няма!

Любен Каравелов

Ако изключим две-три кратки почивки, вървяха целия ден — от разсъмване до залез слънце. Последната почивка направиха на четвърт час път от Копривщица; тя стана по принуда.

— Не мога да разбера що става в Копривщица — чудеше се Манчо Манев, докато крачеха нататък. — Мълчи като умряла — нито бунтовна песен се чува от нея, нито гърмежи…

— Ами ако е преминала под турски нож? — обезпокои се Бобеков. — Ако и тя е изпитала съдбата на Клисура или Петрич?

Едва изказа това страшно предположение и краката на петимата спряха от само себе си: ако турците бяха в Копривщица, те вървяха право към разтворените челюсти на капана.

— Да свърнем през баирите — предложи Радуил. — По-бавно ще стигнем, но по-сигурно.

Отбиха се от пътя и удариха направо през гористите хълмове. Нямаше нужда да се подканят към тишина и внимание, към готовност да срещнат всякаква изненада — и без това не вдигаха повече шум от една лисица, а пръстите им не слизаха от спусъците на пушките. Трябва да бе наближило времето да видят пред себе си богатата Копривщица, когато Орчо със знаци нареди Елена да остане назад, а мъжете да се разпръснат в полукръг и така да продължат. Послушаха го. С удвоена предпазливост продължиха напред и скоро видяха онова, което бе привлякло вниманието му — един въоръжен мъж лежеше зад крайните шубраци на гората и през тях наблюдаваше селото. Орчо им махна с ръка, четиримата изминаха тичешком последните крачки, стовариха се върху тайнствения наблюдател, завчас го обезоръжиха и вързаха ръцете му на гърба.

— Чакайте бе, кардашлар, комай сторихме грешка! — почеса се по врата Орчо войвода. — Тая муцуна аз я познавам. Ти бе! Не си ли…

— Същият, бай Орчо — изпъшка човекът. — Станю Нончов съм.

— Я го развържете бе! Тоя е от най-верните люде на Каблешков.

— Ако е от Каблешковите люде — усъмни се Манчо, — що ще тука?

— Да го развържем, пък той сам ще ни разкаже.

Така и стана. Като понамести кокалите си, Станю Нончов им разказа. И от разказа му на тях съвсем не стана весело.

… Както навсякъде, също и в Копривщица веднага след избухване на въстанието се появила партия на „благоразумните“, пак както навсякъде, „благоразумните“ произлизали от съсловието на чорбаджиите. Тук обаче чорбаджиите превишавали „благоразумните“ от другите бунтовни центрове по влияние както върху населението (Копривщица от край време имаше име на чорбаджийско село), така и върху събитията. След като се окопитили от вихрушката, последвала първата пушка и завземането на властта, те запретнали ръце да спасяват предишното си богаташко благополучие. А това на дело означавало само едно — да разрушат стореното от въстаниците. Те самите и верните им маши плъзнали сред по-колебливите въстаници, зашушукали им, заплашвали, използували всякакви средства, но купили не една съвест. Лошите вести за съдбата на Клисура и на другите села били като вода в тяхната воденица. И простолюдието, свикнало от край време да ги слуша и да им се подчинява, скоро се повлякло по техния ум. На 30 април, когато въстаниците се приготвяли да тръгнат срещу златишкия башибозук, по даден от чорбаджиите знак тълпата се нахвърлила върху тях, изловила водачите на бунта и ги изпозатворила. Една малка случайност помогнала на Станю да не бъде заловен с останалите. Той хванал гората и ето — досега се криел из шумата. Само нощем се прибирал у другари за храна и новини.

— И после? Що стана после? — нетърпеливо попита Бобеков.

— Рекоха ми верни приятели, че пратили писмо на миралай Хасан бей, който идел откъм Златица. Предложили да му предадат бунтовниците, а той да остави селото непокътнато.

— Прави бяха ония — продума Манчо Манев, — които думаха, че за нас чорбаджиите са врагове наравно с турците.

— Бенковски ги наричаше „нерязани турци“ — добави Орчо войвода.

— Кажи ми друго — поде отново Бобеков. — Какво стана с нашите братя?

— Затворени са до един, господин Бобеков. Нашите въстаници, че и всички по-първи от другите, които ни дойдоха на помощ.

— И Волов?

— И Волов, и Георги Икономов. Пък само те ли? Григор поп Божков, Благоев и Труфчев от Клисура, които дойдоха уж укритие да намерят при нас, младият Търнев от Пловдив, Сава Евстатиев от Стрелча, бай Иван Арабаджията от Царацово, Генчо Динчов от Елешница…

— Господи! — изпъшка Павел Бобеков.

— Че откъде се намериха толкоз зандани бе, кардаш, в тая пуста Копривщица? — осведоми се по-практичният Орчо.

— Зандани ли? Натикаха ги където им попадна — в спицерията, в лудницата при черквата „Свети Никола“, в гробницата, в метоха… И как ги измъчват само! Гладни и жадни ги държат, хулят ги и ги попържат…

Умълчаха се. Беше едно от онези мълчания, от които лъха мразът на отчаянието. Внезапно се обади Елена:

— Какво се оклюмахте, мъже? Мигар ще оставите вашите братя да бъдат принесени като курбан на турчина-тиранин?

— Права е Елена! — скочи на крака Радуил. — Да вървим, другари. Ще нападнем, пък или ще освободим нашите, или първи ще паднем жертва.

Никой не се отзова на повика му. Станю Нончов, който познаваше въоръжената сила на чорбаджиите, недоверчиво поклати глава. Павел Бобеков спря продължителен поглед върху Неуловимия.

— Не мога да те позная — каза му след малко. — Ти, Тутулмаз, ли каза тези думи? Ти, който не си изгубвал ум и пред лицето на смъртта? Ти ли даде сега този съвет? Ами че не виждаш ли…

— Не виждам нищо! — прекъсна го Радуил. — И не ми припомняй непрекъснато Тутулмаз. Още в Панагюрище ти казах, че вече не съм Неуловимият, а обикновен войник на въстанието.

— И затова искаш като слепец да влезеш в клопката на чорбаджиите?

— Слушайте, слушайте! — миролюбиво се намеси Орчо войвода. — Не се карайте! С кавги няма да постигнем нищо…

— А с ръце, скръстени на гърдите ли? — ехидно попита Радуил.

— Оставете всичко на чичо ви Орчо. Той знае как да направи така, че хем вълкът да е сит, хем агнето — цяло. Даваш ли ми началството, господин Бобеков?

— Хайде, карай нататък — рече със събудено любопитство Павел Бобеков.

— От вас искам само едно: да почистите дрехите си, да залепите по една слънчева усмивка на мутрите си и да пеете с цяло гърло „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ Другото оставете на мене.

— И все пак не е лошо да знаем…

— Ще измамя измамниците, това е всичко! — рече Орчо.

Той им разказа плана си. Беше дързък и остроумен — тъкмо подходящ за човек като Орчо войвода.

Заедно с последните лъчи на слънцето половин час по-късно малката дружина влизаше със сияещи лица в Копривщица, като гърмеше във въздуха и огласяше околността с волната си песен:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари,

сал искаме свобода,

човешки правдини…

Тълпяха се посърнали от грижи копривщенци наоколо, гледаха и се чудеха, а Орчо, като сучеше мустаци, обясняваше наляво и надясно: Бенковски войвода разбил чалмалиите пред Панагюрище и сега приближавал Копривщица начело на петстотин юнаци. Мълвата изпревари крачките на дружината, прибави и московци към четата на Бенковски, ширна се из тревожна Копривщица, изпокри в миши дупки чорбаджиите, изправи на крак опазилите се от зандана въстаници, които се втурнаха да посрещат победителите от Панагюрище. Позабравеното „Да живей!“ отново разтрепери високите дувари, шибна като бич стражите пред набързо стъкмените затвори и ги накара да си плюят на петите. Когато нашите петима герои стигнаха до аптеката на доктор Спас, зад тях се нижеше дълга върволица от хора с възвърната надежда, а при аптеката нямаше и жива душа.

За секунди разбиха вратата. И докато Каблешков, Волов, Икономов, Григор поп Божков и другите се хвърляха в прегръдките на своите избавители, двама от освободените — Христо Благоев и Гого Търнев — със секири в ръце вече тичаха да трошат вратите и на лудницата, и на метоха, и на гробницата…

Найден поп Стоянов, който бе от затворниците в лудницата, още с първата си крачка навън предложи:

— А сега, братя, да потърсим сметка от онези, които…

— Ще бъде, ще бъде! — прекъсна го Орчо, героят на днешния ден. — Но по-напред трябва да се подготвим за посрещането на панагюрската чета. Постегнете се, кардашлар, поизчистете се…

А в същото време Радуил, Бобеков и Манчо вече шепнеха истината в ушите на верните си другари. Всички веднага се включиха в играта на своите освободители. А бай Иван Арабаджията с кротък смях в светлите си очи потупа Орчо по рамото и го похвали:

— Ашколсун, юнак! Право са казали старите, че „хитрост хитрост надхитря“…

Знаеха, че могат да разчитат на спасение само ако се измъкнат от селото преди чорбаджиите да са се опомнили. И затова не губиха време, поразтичаха се и намериха двадесет и осем коня — толкова щеше да бъде дружината на бегълците. В последния момент се оказа, че единият кон бил излишен — поразмислил, Арабаджията реши да остане.

— Две са причините — отговори той на въпросите на Бобеков. — Не съм здрав аз, само ще ви задържам по пътя. Пък и — как да река? — не ми дава сърце да се разделя от ония, които доведох дотук…

— Може би се обричаш на гибел! — възрази му Радуил. — Дойдат ли турците, тук ще настане небивала буря, бай Иване.

— Ще настане и ще престане. Нали знаеш мъдростта: „Върла буря не трае дълго.“

— Комай е прав бай Иван — обади се Орчо войвода. — Турски гняв и турски закон три дни им е силата.[1]

Не беше време за дълги спорове и пазарлъци. Двадесет и седемте се сбогуваха със стария революционер, яхнаха конете, на висок глас обявиха, че уж отиват да проверят постовете, а хванаха друма на север, към Балкана.

Докъде щяха да стигнат тези двадесет и седем нещастници?

Някои — между тях Бобеков и Манчо Манев — ще преминат през мъки и изпитания, но ще оцелеят. Орчо ще бъде заловен в планината, ще се преструва на глухоням, в тъмницата ще се срещне с бай Иван Арабаджията, двамата ще изтърпят нечувани изтезания, ала също ще оцелеят. Никола Караджов, Гого Търнев, Найден поп Стоянов и още мнозина други ще загинат от турските потери. За да не паднат в турски ръце, Волов и Икономов ще се удавят в мътните води на придошлата Янтра, Каблешков ще се застреля. Григор поп Божков, Христо Труфчев и Хараламби Караджов ще бъдат предадени от един поп и ще намерят смъртта си в сопотското училище…

Но смъртта или избавлението са още далече. Сега те, двадесет и седемте, все още са в Средна гора и имат само една цел — по-далеч от „благоразумните“ копривщенски чорбаджии!…

Бележки

[1] Думите на Орчо — автентични. Казани са обаче на друго място — в пловдивската тъмница пред Константин Величков.