Цончо Родев
Човекът без сянка (47)

XLVI.
Панагюрище падна, но не се предаде

Дадоха му се около 400 души, които Соколов заведе в Балабановата кория. Сега, на 29-и априлий, се захванал силен бой; турците все повече и повече нападале, а въстаниците не отстъпяле от завзетите си скришни положения в корията, додето се мръкнало, та турците се пооттеглиле. През тоя ден юнашки са се били всичките ратници…

Черновежд

… Панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец. Тяхното Оборище и градът им трябва да държат първо място в страниците на българската нова история, заедно с пукнатия им на две половини топ. Славно свършиха панагюрци!…

Захари Стоянов

Денят започна с ново писмо на Хафъз паша — трето предложение за предаване. Павел Бобеков не го и прочете, преди да го накъса пред изумените очи на елчията. Сякаш разгневен от това поредно незачитане, пашата вдигна на юруш всичките си шест хиляди души. И пак полетя Бобеков през локви и оврази по позициите, пак гласът му запълни цялото пространство между склоновете на Средна гора и Усойна:

— На оръжие, братя!… Ето я кървавата сватба, за която сме се клели!… Дръжте се!… Да покажем на тирана що значи български юнак!…

Битката се захвана с небивало настървение. Бобеков с юнаците си се задържа в Балабанова кория, но четите по Свинарска река и Буеви ниви се огънаха и стотниците им използуваха еднократко затишие и ги изтеглиха към Кукла, като успяха да запазят среда. Боят продължаваше с упорита ярост, но турците малко по малко вземаха връх — сухият барут на въстаниците бе привършил, пушките не издържаха на честата стрелба. Когато положението стана критично, Орчо войвода с дружина от четиристотин души подкрепи Бобеков, стотниците Манчо Манев (който на времето бе придружавал Бенковски до Самоков) и Ильо Петдесетника с момчетата си притичаха на помощ на въстаниците при Кукла. Три черешови топа се появиха на Маньово бърдо; главен топчия беше отново дядо Финджек. И кантарени топузи пак полетяха срещу гъстите колони на освирепелите нападатели.

Разгневени от досегашните неуспехи, пашите не даваха мира на войските си — както вълна̀ след вълна̀ се хвърлят срещу морския бряг, така един след друг се редуваха турските юруши. Десетки и десетки бяха труповете на застигнатите от български куршум, но хиляди бяха онези, които напираха след тях.

Умножиха се и ранените, които се връщаха в Панагюрище да търсят помощ. Вече лазаретът на Елена се оказа тесен: превърнаха в болници и двете мъжки училища и тук на пострадалите помагаха и Елена, и Райна поп Георгиева, и още много жени и девойки на Панагюрище. И колкото се множаха ранените в училищата, толкова редееха позициите на Кукла и в Балабанова кория.

Редееха и ставаше невъзможно да се удържат. Тогава Соколов, Бобеков, стотниците и десетниците започнаха нещо, което трудно се удава и на най-добре обучените армии — да сменят позициите при непосредствен допир с неприятеля.

На Висок…

Лют бой на Каменница…

Останал само на Маньово бърдо, Стоил Финджеков изстреля и последния топуз срещу врага и едва тогава изостави любимия си топ…

На Керемиденото дере…

Невиждана и нечувана битка се поведе на височината Спасовден. Почервеня Спасовден от турска кръв (по-късно те го нарекоха Канлъ табия — Кървавата крепост), но пък дефилето откъм Стрелча се червенееше от фесовете на нови и нови войски, които идеха да сменят разбитите и прогонените, докато на защитниците не идеше помощ отникъде. Турците напираха с дива стръв, защото през Спасовден виждаха китното Панагюрище, където ги чакаха плячка, кръв, жени; заради същото не отстъпваха и тридесетината защитници, начело с храбрия си стотник Никола х. Георгиев — те знаеха, че са последна преграда пред майките, жените и децата си, пред бащините си огнища, пред скътаното с робски труд и неволи. Колко пъти отблъснаха налитащите откъм Кукла гаджали, никой не можа да каже; запомни се само, че на Спасовден и на харманите под него останаха само десетина-петнадесет души, но и те с желязна упоритост отблъснаха два диви напора на безчисления враг. Най-сетне се случи неизбежното: стопиха се защитниците, а последните трима от тях — Димо Ружин, Марин Кацаря и Станчо Маринов — загинаха по местата си, но без да направят крачка назад. И вече нямаше преграда към Панагюрище…

Турците вдигнаха на кол главата на Марин Кацаря; на друг кол до него разнасяха калпака на Павел Бобеков — струваше им се необикновен трофей този калпак щом е бил на главата на хилядника, устоял три денонощия на напора на многохилядния низам и башибозук…

С тези два всеки по своему чудовищни стяга влязоха турците в Панагюрище, което вече на много места гореше от гранатите на круповите оръдия. Влязоха с мисъл за клане и грабеж, но скоро трябваше да се уверят, че панагюрци все още не смятат да склонят глава пред по-силния неприятел. Действително под огъня на напиращите орди мнозина бяха принудени да избягат в близките гори, но онези, които останаха, нито захленчиха, нито коленичиха, нито помолиха за милост, а скъпо и прескъпо продаваха кожите си.

Стотниците Стоян Пъков и Рад Клисаря Тузчийски се загнездиха в дома на Делчо х. Симеонов и там се държаха четири-пет часа, като със сигурни изстрели простряха над двадесет турски трупа по двора и улицата, между които и един миралай, отрупан с еполети, ордени и ширити. Смаяният от юначеството им Хафъз паша на няколко пъти провожда глашатаи да ги приканва да сложат оръжие, като им обещаваше милост и запазване на живота; на това двамата юнаци отговаряха с „Лъжете, кучета!“ и с нови и нови трупове. Удържаха се така до нощта, когато — изчерпали и последния си барут — успяха да се измъкнат в планината.

— Ако тия комити имаха двадесет души подобни юнаци — каза Хафъз паша за тях, — ние още неделя не можехме влезе в това село…

На друго място в Панагюрище Георги Джолов намери прикритие в ъгъла на един дувар и го напусна едва тогава, когато с вярната си пушка натрупа камара от десет чалмалии.

В Драгулин махала Костадин Кацаря и Делчо Калинчек повториха същото, но с голи ножове в ръце.

Тодор Хайдутина дочака вечерта в долната махала, като с мечкарското си шишане не позволи на никакъв турчин да приближи Ширковата къща.

В Дудековия дом пък се укрепи Петър Щърбанов, член на Привременното правителство, и се сражава до последна възможност. А когато видя, че ще падне жив в ръцете на врага, захапа дулото на револвера…

По различни краища на Панагюрище се биха и не се предадоха още Павел Сульов, Делчо Цолов, Ильо Петдесетника, стотниците Кръстьо х. Томов и Стоян Тренчев, Рад Кепелиеца, Станко Шопов и още много, много други. А турците сетне се оплакваха, че дори старите баби воювали срещу тях, като използували единственото оръжие, което имали под ръка — от прозорците хвърляли червен пипер в очите им.

И стана така, че дори в този кървав ден Панагюрище се удържа, не падна. Когато мръкна, екнаха тръбите на аскера — тримата паши, загрижени да не останат съвсем без хора, заповядаха отстъпление…

* * *

Сребристосива виделина очерта хълмовете на изток.

В агонизиращото село се намери петел, който с продран грак извести настъпването на зората.

С две торбички в ръце Радуил обиколи къщата, в която двамата с Елена се бяха отбранявали до падането на нощта. Намери девойката заспала до прозореца, служил й в битката за бойница; надвита от умората, тя спеше, но ръката и не изпущаше тежкия бащин колт. Радуил я погледа с разнежени очи, после ласкаво прекара ръка по опушените й от барутния дим кестеняви коси. Милувката му я стресна; Елена се събуди изведнъж, без никакъв преход от сън към действителност, както се събуждат дивите животни.

— Турците ли? — беше първата й дума.

— Няма ги — каза той. — Още ги няма. Но трябва да ставаш, Елена.

— Защо?

— Ще бягаме.

— Ще бягаме?!? От тебе ли чувам това, Радуиле?

— Панагюрище не съществува вече. — Той не намери сили да срещне погледа й. — Гори, а войскарите ни са изтикани в планината. Утре няма да има сражение. Ще има само клане…

Продължително мълчание. И после:

— Приемам. Щом ти си решил, че по-нататъшната битка е безсмислена, значи, наистина е така. — Тя пое торбичката, която Радуил й подаде. — Какво има тук?

— Нещо за храна. И някоя и друга дрешка за тебе. В планината ще бъде студено.

Много, много по-късно тя си спомни, че за съдържанието на своята торбичка той изобщо не спомена.

Излязоха и тръгнаха нагоре, към Средна гора. В Панагюрище виеха кучета. Мучаха неиздоени крави. Някъде плачеше жена; беше плач на умряло. В дрезгавината на утрото се виждаха и други групички хора, които също като тях напущаха селото.

Вървяха без да проговорят чак докато слънцето плисна лъчите си върху тях. Обърнаха се — точно навреме, за да видят как войска и башибозук с голи саби и ятагани нахлуваха от три страни в Панагюрище. Скоро пламнаха нови къщи. Неистови писъци раздраха небето.

— Да вървим! — каза Радуил и със сила я накара да откъсне очи от потресаещата гледка.

И продължиха нагоре в планината.

* * *

Онова, изпитаното в този кървав ден от Панагюрище, беше същото, което цяла Западна Тракия вече изпита или я очакваше в следните дни.

„Турците цял ден тичаха из града, грабеха, каквото им попадне, убиваха, когото срещнат… — ще свидетелствува по-късно Райна Княгиня, очевидка на ужасите. — С особена жестокост те се отличаваха в най-добрите домове, гдето се предполагаше богатство. Там вършеха изтезания и неща, които просто не допуща човешкият разум. Проклятията, последните викове на умиращите, ревът на уплашените кучета, трясъкът от тлеещите къщи и най-после гърмът на пушките и пушекът съставляваха такава страшна картина, за която е трудно да си съставите даже понятие.“

Семейството на Райна също не бе пощадено. Баща й, кроткия и човеколюбив поп Георги Футеков, турците разстреляха пред очите на челядта му. А самата Райна няколко дълги месеца бе подлагана на чудовищни изтезания в затворите на Пловдив, докато се намесиха чужди дипломати и издействуваха освобождаването й. Получи стипендия за учение в братска Русия; там издаде и своята изповед-животопис: „Автобиография Панагюрской Учителницей Райне Георгиевной“.