Цончо Родев
Човекът без сянка (46)

XLV.
Мъжеството на самообречените

Жертвувай живота си за отечеството и предпочитай славната смерт, нежели безчестния живот.

Неофит Рилски

През начумереното небе едва се прецеждаше мътносивата дрезгавина на утрото, когато Радуил най-сетне откри хилядника. Бяха го препращали от Хаджилукови в училището и от училището в работилницата на дядо Финджек топчията, а той го намери при най-предните постове на позицията — Бобеков бе изкарал нощта при онези, гърдите и пушките на които бяха първата преграда срещу османските пълчища. Неуловимият го намери задрямал в една плитка хралупа — толкова плитка, че даваше подслон само на главата и лявото му рамо, а целият останал труп и крайниците бяха останали навън, под дъжда.

Павел Бобеков се събуди още при първото повикване. Като позна новодошлия, той събра няколко шепи от водата, която на весели струйки се стичаше по корубестото дърво, плисна ги на очите си, избърса се с ръкав и едва тогава рече:

— Хайде, думай!

— Да се поразходим, а? Какво ще кажеш за една сутрешна разходка?

Хилядникът схвана Радуиловата мисъл и двамата се поотдалечиха от другите стражници.

— Лошо, Бобеков — започна без предисловие Неуловимият. — Приготви се за лошото, защото в думите ми няма да откриеш нито една светлинка…

— Не ме щади, Радуиле. Не сме тук, за да захаросваме словата си. Истината исках от тебе — ти истината ми дай. И не мисли, че ще се разтреперя от вестите ти за турската сила — моето правило е според пословицата: „Противника си не смятай за овца, а за вълк.“

— Не е само до противника. Лошите вести са и за братята ни по целия Четвърти революционен окръг. Защото…

— Не спирай, доизкажи се!

— Защото Четвърти окръг го няма вече, Бобеков. Целият е в пепелища и кръв.

— Целият?

— Нямам вест само за Копривщица. Но ако Копривщица се държи, и тя ще е островче сред морето от огън и трупове като… като нас…

Лицето на хилядника повяхна, сбърчи се; по-късно Радуил щеше да казва, че е видял Бобеков в един миг да остарява с десет години. Но каквото и да преживяваше, той съумя да каже твърдо:

— И все пак разказвай поред. Аз съм длъжен да зная всичко.

— Това, дето го дочухме за Батак, било истина — започна Неуловимият. — Чорбаджиите, убил ги господ, подлъгали людете, склонили ги на отстъпки и примирения. А насреща им бил един хитър и ловък главорез — Ахмед ага от Барутин. Сипал обещание след обещание Барутинлията и те като шарани се хващали на въдиците му. Изоставили окопите си и се прибрали в селото, сетне предали и оръжието си… За по-нататъшни преговори нямало място: башибозуците на Ахмед ага захванали сеч, каквато нивга и никъде не е чувана. Събличали до голо жертвите си, за да не им повредят дрехите, и тогаз клали мало и голямо, мушкали, обезглавявали, стреляли възрастни и пеленачета. За най-последните Барутинлията и неговите касапи пестели и ятаганите си — сложили дръвник и ги посичали с брадва.

— Зверове! — прецеди ужасен Бобеков.

— Не обиждай зверовете! — поправи го Радуил. — Няма звяр, който да е способен на подобна жестокост.

— Продължавай! — подкани го хилядникът.

Неуловимият му разказа за гибелта и величието на Перущица; разказът му почти не се отличаваше от онова, което бе стигнало до ушите на Селями паша в турския стан отсреща.

— Честит народ сме ние, Радуиле — с тъга и гордост произнесе Бобеков, — щом е родил и отгледал синове като Спас Гинев и Кочо кундураджията! Помни ми думата: тези имена българинът няма да забрави догде свят светува!

— Уви, трябва да ти кажа името на още един юнак, който вече се е венчал за безсмъртието.

— Каблешков?

— Не чу ли преди малко? За Копривщица нямам никаква вест.

— Тогава?

— Петлешков, брате. Васил Петлешков.

— Как!? — възкликна поразен Бобеков. — И Брацигово ли е паднало?

— С чест, но е паднало. Сега на свой ред и аз ще си позволя да пророкувам, Бобеков. Обзалагам си главата, че когато един ден потомците ни съдят днешните дни, на Брацигово ще отделят венеца на най-вярната, най-правилната тактика.

Позасегнат — нали беше хилядник на бунтовната столица и председател на военния й съвет, — Павел Бобеков попита с променен глас:

— Изясни се. Не разбрах, какво искаше да кажеш.

— Хайде, хайде, не се цупи и не се обиждай! Ние не се посрамихме и, вярвам, занапред също няма да се посрамим. Но за тактиката, виж, отстъпваме на брациговци. Понеже те не са се затворили в селото си да чакат там да се сразят с тиранина, а със смели удари го поразявали в собствените му леговища.

— Добре де, чух. Но ти разправи по-подробно…

— Кой ли не нападнал Брацигово? — заразказва Неуловимият. — Кой ли не се полакомил да го види своя евтина плячка? Но и кой ли не си строшил зъбите в него?

Първи научили какво значи брациговски пердах комшиите, най-нетърпеливите — кричимските чалмалии. Тръгнали те със салтанати, като мислели, че им предстои само да пошетат с ятаганите из Брацигово, а после да товарят талигите, но брациговци хич нямали намерение да ги приемат в селото си, а ги пресрещнали още към Бяга и уж се гърмели от разстояние, пък се изхитрили да изпратят един отряд зад гърба на неканените гости и така ги ударили от две страни, че кричимлии дълго се задавяли, когато си припомняли злополучния си поход за лесна плячка. Същата съдба имали и едноверците им от Айдиновското поле. Този башибозук брациговци изненадали близо до Аликочово и мнозина изпратили в прехваления от Мохамеда рай.

Взели тогава да се почесват по тила агите и да казват дълбокомислено: „Московска работа ще да е туй!…“ Не можели да си обяснят иначе, дето получавали ритник подир ритник. Да са само тукашни гяури, ще им стиска ли — мислели — да нападат и чисто турски села, както тия дяволски синове сторили с Паничери?

А невероятното продължавало да става пред очите им. Три хиляди башибозук се изнизал през Пещера, а дори не зачекнал с нокът Брацигово. Ахмед ага Тъмрашлията, дошъл след като изравнил със земята Перущица, тук само гледал отдалече китното село и преглъщал лигите си, — за повече не му стискало. Не закъснял и другият от големите главорези — Барутинлията; опитал той плодоносната си тактика на нечестни преговори и коварни обещания, но те в Брацигово нито цъфнали, нито завързали, а самият Ахмед ага едва не оставил кокалите си в първата схватка. Принудили се турците да пратят там целия софийски гарнизон на Хасан паша, но брациговци и не помислили да се огънат пред страшната сила, а дали сражение пред самото село и всички напъни на пашата се сломили в тяхната отбрана. Получил заповед да тръгне нататък и Решид паша с гарнизона на Пловдив…

И чак тогава брациговци благоволили да установят връзка с безчисления враг. Не защото се уплашили, не! Но дошли техни съгледвачи и им донесли, че са съвсем сами — вредом другаде в Родопите въстанието било погазено. Захванали преговори с Хасан паша и се споразумели: въстаниците се задължили да предадат оръжието си, а пашата да прогони башибозука и когато установи ред и сигурност, да изтегли и аскера към Татар Пазарджик.

— Така и станало — завърши Неуловимият. — Брациговци изпълнили приетото задължение, изпълнил своето и Хасан паша.

— А Петлешков? — попита хилядникът. — Нали го спомена като мъченик?

— Ще стигна и до него. Още когато предавали оръжието си, а аскерът заемал селото, при Петлешков се събрали по-първите водачи на бунта. Всички били на един ум, всички давали един съвет: Петлешков да бяга във Влашко. Петлешков обаче отсякъл непреклонно: „Вие искате да избягам от тоя народ, който вкарах в огъня? Не, братя, аз няма да избягам. Ако ще се мре, аз ще умра заедно с него. И ще умра пръв!“

— Боже! — просълзено извика Бобеков. — Дай ми сили в часа на гибелта да бъда равен на този чутовен юнак!

Минали два дни и пашата, на когото под лустрото от Сен Сир лъснала познатата природа на насилника, се отметнал от думата си и пратил хора да арестуват Петлешков. Доколкото Радуил дочул, това станало, защото татарпазарджишките турци захванали да плетат козни срещу него, да го злепоставят, започнали на подбив Кел Хасан паша да го зоват. Васил Петлешков пак имал възможност да избяга и да се спаси, но за втори път отказал гордо. „Щом е нужно, нека загине един човек, а не цялото село!“ — казвал на другарите си. И когато аскерите дошли да го задържат, глътнал предварително подготвената си отрова и се предал.

След малко го изправили пред пашата. Петлешков не скрил вината си и с открито чело признал, че е бил водач на въстанието. „Цялата вина е моя — заявил храбро. — Сиромашта няма никакъв грях.“ А когато пашата питал за другарите му, отговорил: „Сам съм, други няма!“

— Прав си, Радуиле! — възкликна Павел Бобеков. — Васил Петлешков също ще остане безсмъртен!

— Разгневен — продължи разказа си Неуловимият, — пашата заповядал да поставят героя между два огъня. Топлината обхванала Петлешков, юнашката му снага започнала да се пече жива. Лицето му се изкривило от адската горещина, кожата му се напукала, мазнината цвърнала от пукнатините… „Ще кажеш ли?“ — крещял срещу него сенсирският възпитаник. И тогава полуопечен, разяден отвътре от отровата, Васил събрал сетни сили и отговорил: „Аз умирам, но и вашето царство няма да живее дълго!…“ Заради тези думи го съсекли. А после подкарали и петдесетина въстаници към Пловдив — за мъчения и бесило.^[1]

— Разбирам го този паша — каза след продължителен размисъл Бобеков. — Ревност и накърнено честолюбие е било неговото. Почувствувал е той, че Петлешков, брациговци и Брацигово ще бъдат спомняни винаги, докато никой не ще се потруди да отдели в паметта си място за Кел Хасан паша…

Радуил не каза нищо. Какво изобщо би могло да се прибави след тези думи?

Откъм турския лагер долетя неясен шум. Двамата се заслушаха. Беше възбудена гълчава на войска, която се стяга за действия.

— Ще ни нападнат — произнесе след малко Радуил. — Решили са да свършат с нас и ще ни нападнат с всички сили.

— Биха били безумци, ако не го направят — кимна хилядникът. — Няма нужда човек да е кой знае колко опитен военачалник, за да проумее, че на тяхната сила ние противопоставяме само едно отчаяно юначество. А юначеството не стига за надвиване на стократно по-многоброен противник, при това къде-къде по-добре въоръжен.

— Ще рече — решил си да приемеш и днешното сражение?

— Мигар си се съмнявал? — Бобеков спря върху него топлите си очи. — Или си поставял панагюрци по-долу от брациговци или перущенци? Не, брате. Ние дадохме клетва и се самообрекохме, сега ще посрещнем турския напад с мъжеството на самообречените… както са го сторили Петлешков, Кочо, Спас Гинев и другите. — Той помълча малко. — Впрочем дали няма да получим помощ от Еледжик?

— Смятай, че Еледжик вече не съществува като твърдина на въстанието. И то победен повече от дъжда, отколкото от османската сган. Още на втория ден след като заваля, Гене Теллията решил да изпита пушките на въстаниците. При първия опит от сто пушки гръмнали само половината. Вторият бил още по-печален — от всичките им четиристотин пушки имало само четиридесет изстрела…

— А Бенковски?

— Бенковски е при тях, за да ги пази. И се разкъсва от безизходицата на положението. Защото нашите вестоносци му казват, че не дойде ли тук, столицата на въстанието няма да издържи. А там вижда с очите си, че без него и четата въстаниците с негодните пушки и цялото население, струпано на Еледжик, ще станат лесна плячка на безчисления враг, който напира откъм Капуджика. Тежък е жребият на войводата. Не е лесно да решиш кого да спасяваш и кого да пожертвуваш…

(Радуил се оказа прав — пред Бенковски имаше неразрешима задача. След мъчително колебание той реши да подпомогне Панагюрище и се отправи нататък с доста пооредялата си Хвърковата чета. И на дело не спаси нито Еледжик, нито Панагюрище. Защото след заминаването му турците нападнаха бунтовния връх, лесно сломиха съпротивата на почти безоръжните защитници и се отдадоха на сеч, в която загина и славният Гене Теллийски. А до Панагюрище той изобщо не стигна. Защото преди още четата да приближи, десетдневната столица на свободния български народ беше вече в пламъци…)

— Да, не е лек неговият жребий — потвърди Бобеков. — Трябва да е непосилна тежестта, легнала върху плещите на Бенковски.

— И го е огънала — потвърди Неуловимият. — Да го видиш сега, в него няма да познаеш мъжа-скала, който с духа и примера си вдигна целия окръг на оръжие. Сломен е, мъчи го съвестта за хилядите жертви, с които застлахме Средна гора, равнината и Родопите.

Някогашните спорове и неразбирателства накараха Павел Бобеков да изрече думи, за които по-късно той щеше да съжалява.

— Какво излиза? Че е имал сили за възхода и славата, не и за…

— Прибързано съдиш — прекъсна го Радуил, — прибързано и несправедливо. Ще призная, и аз като мнозина други в началото виждах в Бенковски само перченето и славолюбието. За щастие Волов достатъчно рано ми отвори очите да прозра истината: Георги Бенковски схвана инстинктивната нужда на народа да има водач, да има кого да следва сляпо. Самият Волов е прекалено деликатен и чувствителен, за да изпълни тази роля. Неспособен за нея е също Каблешков. Не се засягай, но и ти…

— За мене не говори! — махна с ръка хилядникът. — И искаш да кажеш?…

— Казвам го. Въстанието се нуждаеше от едно живо знаме и Бенковски му го даде в свое лице. Издържа донякъде, но и неговите сили не се оказаха безкрайни. Сега ги е изчерпил. Това е цялата истина за него.

От турския стан долетя призивен звук на тръба. Бобеков се заслуша в него, тъжен повей мина по лицето му.

— Да се връщаме при нашите — каза. — Ще се бием, докогато можем. Стигне ли за една победа мъжеството на самообречените, ще победим. Не стигне ли, поне, няма да се посрамим пред потомците си. — И докато крачеха назад, се сети да предупреди: — И не казвай никому зловещите новини, които донесе. Нека не разколебаваме мъжеството, това наше едничко оръжие!…

Когато след малко се върнаха при въстаниците, никой, дори и най-зоркият наблюдател, не съзря униние по лицата им.