Цончо Родев
Човекът без сянка (45)

XLIV.
Оплакване от тъмнината и в турския стан

Чок гезен чок билир (Който много пътува, много знае).

Турска пословица

Дъждът, който вече трето денонощие не спираше, сънно барабанеше по покрива на шатрата. Отнякъде долиташе монотонен ромон на капчук. Натежали от застудяването, мухите лениво кръжаха около висещия над масата газен фенер и жуженето им също носеше дрямка на уморените клепачи.

Хафъз паша изсърба поредното си силно кафе, поразмърда вдървения си гръб и се върна при разгънатата, върху масата карта.

— Да продължим, пашалар — каза с лошо изиграна бодрост.

Адил паша, най-младият от тримата, който дължеше цялата си кариера на своята способност винаги да демонстрира престараване, рипна пъргаво и мигом застана до него. Селями обаче, който като истински османлия малко неща ценеше повече от рахатлъка, се прозина шумно, после едва-едва се довлече до масата, без да се потруди да скрие как трудно открехваше мигли. Хафъз паша посочи с молив на картата някакво възвишение северозападно от Панагюрище и изговори отчетливо, както на времето ги бяха учили да говорят в Сен Сир:

— Ето, пашалар, тук ще бъде…

Не успя да завърши. Навън се разнесе лудешки тропот на кон, последва неясна гълчава пред самата врата на шатрата и когато най-сетне платнището се отмести, в кръга на светлината, хвърляна от фенера, застана един офицер, когото най-малко очакваха да видят тук — колагасъ Меджар Ахмед. Той отдаде чест точно според уставите, но след това твърде свойски — впрочем съвсем според нрава си — прекрачи напред и приближи към тримата паши, без да дочака покана.

— Вие сте вир-вода, ага — посрещна го Хафъз паша. — Откъде идвате сред пороищата на тази нощ?

— По-скоро ме попитайте накъде отивам, ваше превъзходителство — уморено отговори новодошлият. — Вие сте едва втората точка на обиколката ми, а колко има още — само аллах знае…

Наредиха да внесат мангал с разгорени въглища, за да се поизсуши офицерът. Докато се грееше зиморничаво, Меджар Ахмед обясни причината за своето посещение. Във Филибе имали много малко, твърде неясни и понякога доста противоречиви сведения за размера и истинското състояние на бунта в санджака, та офицерът получил нареждане лично да обходи въстаническите центрове и да докладва положението.

— И кой се е загрижил толкова? — ревниво прецеди Хафъз паша. — Няма да повярвам, че е дебелият Азис…

Другите двама изръмжаха и така дадоха израз на солидарността си с него. Агата ги изгледа последователно и с растящо удивление.

— Аллах, аллах! — изпъшка. — Работата била много по-лоша, отколкото… — После между веждите му се вряза строга бръчка. — Вашата осведоменост е, меко казано, с много съмнителна стойност, пашалар — произнесе тежко. — Първо, Азис паша не е вече във Филибе. Отзоваха го преди два дни и сега мютесариф е Хамид паша.

Новината разтърси дори прочутия с невъзмутимостта си Селями.

— Азис паша в немилост? — възкликна той. — И е сменен?

— И на бърза ръка отзован? — присъедини се към него Адил.

Меджар Ахмед не сметна за нужно да повтаря думите си. Вместо това продължи:

— Що се отнася до сведенията, пашалар, те интересуват Абдул Керим паша. — И натърти: — Лично!

— Интересуват сердар-и-екрем? — възкликна Хафъз паша.

— Да, ваше превъзходителство. Сердар-и-екрем Абдул Керим паша е във Филибе, за да се запознае на място с обстановката.^[1]

Тримата паши по различен начин посрещнаха необикновената новина: Хафъз не се отпусна, а се строполи на един стол. Селями извади кърпа и захвана да бърше потта от лицето и врата си, Адил прибра пети и се изпъчи с престараването на новобранец.

— Чудно, че пашата иска сведения именно от нас — замислено промърмори по едно време Хафъз паша. — Ние своевременно доложихме…

— Вярно, доложили сте, ваше превъзходителство. Но, виждате ли, в Стамбул са стигнали не едно, а четири ваши донесения. В две се съобщавало за превземането на Панагюрище, това бунтовно гнездо, в другите две — за поражението на вашата войска и даже… и даже за преждевременната ви гибел. Съгласете се, ваше превъзходителство, това трудно може да се нарече информация. „От такава информация човек остава в пълна тъмнина“ — тъй се оплакваше сердар-и-екрем.

— Ще ви кажа всичко, каквото ви интересува, ага — рече, посъвзел се, пашата. — Дори мога отчасти да ви спестя препускането по калните пътища, защото чрез Татар Пазарджик имам подробни сведения и за хода на сраженията по другите краища на санджака.

— С удоволствие ще ви изслушам — без ентусиазъм каза Меджар Ахмед, — ала, без да искам да ви обиждам, няма да посмея да не проверя лично тези ваши сведения. Само за Еледжик не ми говорете, понеже идвам оттам.

Хафъз паша му разказа каквото знаеше, а той действително знаеше много; не беше за чудене тази негова осведоменост — командирите на аскера и башибозука се чувствуваха задължени да докладват на началника на филибелийския гарнизон, който на това отгоре бе извикан от София именно за да оглави действията срещу бунтовниците в санджака. Меджар Ахмед го слушаше, без да го прекъсва и си вземаше кратки бележки. Съвсем неочаквано разказът бе прекъснат от друг в шатрата — Адил.

— Извинете, паша — обади се той по едно време, — но ми се струва, че за станалото в Перущица не може да се каже само „След четиридневни сражения, в които се наложило да вкара в действие и артилерия, Решид паша превзел Перущица“. На сердар-и-екрем трябва да се разкаже по-подробно за перущенските чудесии, защото тогава той ще придобие по-вярна представа за нашите затруднения.

— Приемам забележката ви, паша. Разкажете вие.

— Нека по-добре разкаже Селями. В края на краищата нали именно той изслуша пратеника на Решид паша?

Селями паша заразказва. И разказът му беше такъв, че от него капчици студена пот се появиха по челото на Меджар Ахмед.

… Въстаниците, събрани в църквата „Свети Архангел“, срещнали погледи. Всички знаели, че са обречени, но нито една уста не изговорила дума за предаване. Напротив. По-смръщен от всякога, Спас Гинев, някакъв виден перущенски комита, произнесъл решително: „Аз и моята челяд няма да се дадем в турски ръце!“ Разбрали го. И никой не изпитал ужас пред чудовищната закана в думите му. Кочо, укрил се в Перущица кундураджия из Филибе, възразил: „Няма да се дадем роби, ала и не бива да загинем мърцина. Излязохме да се сразим с вековния тиранин; нека първо положим колкото може повече от враговете, че тогаз…“

Съгласили се с него. И всички заели отново местата си. Решид паша заповядал юруш. Загърмели круповите оръдия, гранатите събаряли стени, покриви и железа рухвали върху защитниците, гранати избухнали и в самата църква. Баща загивал пред челядта си, детенце издъхвало в ръцете на майка си, поваляли се старци, недовършили наченат кръст… Според всичко, което пашата знаел за човешките възможности и човешката издръжливост, църквата трябвало да падне, да се предаде. Ала напротив — колкото пъти провождал аскера и башибозука, отвътре сякаш изригвал вулкан и многобройните войници за „правата вяра“ скоро се принуждавали да хукват назад. Не стигало ли това, безумните защитници изскачали навън — веднъж пашата зърнал сред тях и две юначни моми^[2] — и с голи ножове в ръце се сразявали със стократно по-многобройния противник.

И все пак краят неумолимо настъпвал. Когато останали само шепа хора, почти безоръжни, въстаниците нямали какво повече да противопоставят на нападателите освен собствената си героична смърт. И те им я дали. Пръв от всички същият Спас Гинев оставил позицията си при вратата, качил се горе, в женското отделение на църквата, и с поглед запитал жена си Гюргя. А тя, първата хубавица на селото, не се поколебала. Разкъсала ризата си и разкрила гръдта. „Готова съм!“ — рекла с нечовешко спокойствие. И Спас Гинев стрелял. Пронизал нея, сетне пет от шестте си деца (едното, най-голямото, милостиви хора скрили между чувалите с храна), сестрите си Люляна и Николина, племенничката си Ягода. Като извършил чудовищното си дело, на едрото лице на комитата може би за пръв път от детските му години се появила усмивка. И с тази усмивка той захапал дулото на револвера и дръпнал спусъка…

След него горе се изкачил кундураджията Кочо. „Съгласна ли си да умреш?“ — попитал младата си жена Теохана. И неговата жена не останала назад от Гюргя. Само че помолила за една милост; посочила невръстното детенце в ръцете си и произнесла: „Нека бъда първа аз, та сетне Райна…“ Два удара, нанесени с нечовешки спокойна ръка. Трети удар за някакво роднинско момиче, дошло с тях от Филибе. Четвъртия Кочо нанесъл, като стискал дръжката на ножа с две ръце; замахът бил толкова силен, че върхът на острието се показал откъм гърба му…

Още мнозина предали себе си и семействата си на смърт. Селями си записал имената на някои си Иван Тилев, Гочо Мишев, Апостол Рупчев… Но скоро престанало да има отделни самоубийци — обзети от обща лудост, перущенци захванали масово да се избиват. Мъже изколвали семейства и близки, жени сплитали въжета от косите си и се обесвали, девойки и момчета удряли глави о каменните стени или разбивали черепите си с бронзови свещници… Когато Решид паша застанал на вратата, последният от самоубийците тъкмо стрелял в слепоочието си.

— Пратеникът на пашата рече, — завърши разказа си Селями, — че когато някакъв подмазвач го нарекъл победител на Перущица, Решид, още потресен от видяното, поклатил глава и заявил: „Перущица падна, но никой няма право да се нарече победител на Перущица. Където вече е минала смъртта, там никой смъртен не може да се окичи с името на победител“.

Тежко мълчание изпрати последните думи на пашата. Повече от четвърт час беше необходим на Меджар Ахмед, за да се посъвземе и да каже:

— Ако панагюрци приличат на перущенци, няма да е лесна нататъшната ви задача, ваши превъзходителства. — После вдигна вежди: — Впрочем какви са намеренията ви занапред?

— Какви може да са? — отговори Хафъз паша. — Ще продължим юрушите и ще смачкаме комитското гнездо. При това вярвам, че не ще имаме особени затруднения — досегашните ни удари, дъждът и лошото им въоръжение почти сломиха съпротивата на българите.

Меджар Ахмед го стрелна с присмехулен поглед:

— Лошото въоръжение? Вярно ли ви чух, ваше превъзходителство?

— Съвсем вярно — намеси се в разговора Адил паша. — Оръжието им е такова, че и преди два века щяха да го нарекат остаряло.

Полицаят извади нещо от джоба си и го пусна на масата. То се отъркаля и спря току пред Хафъз паша. Беше дълъг куршум, изстрелян очевидно от съвсем съвременно оръжие.

— Къде намерихте това, ага?

— Ето къде — рече колагасъ Меджар Ахмед като разкопча дрехата си. Едва сега пашите видяха, че под куртката си полицаят има превързана рана. — На Еледжик срещу правоверните се стреляше с ей такива.

Хафъз паша изкриви лице. Селями отново избърса врата и лицето си.

— Можеш да речеш, че е близнак на куршума, който прониза главата на мюлезима — глухо рече Адил, след като го огледа по-отблизо.

— И как е положението там, ага? — попита Хафъз. — Какво става на Еледжик?

— Сведенията са, че бунтовниците от свечеряване се изтеглят към Панагюрище, за да подсилят отбраната срещу вас, пашалар. И повтарям — те стрелят с такова оръжие, което не се влияе от дъжда.

— И какво ще ни посъветвате?

— Ден или два за разузнаване и подготовка на решителния юруш не биха могли да се нарекат загубено време, ваше превъзходителство. Тъй мисля аз…

— Разумно е — избърза да се обади Селями.

Хафъз паша очевидно още обмисляше и се колебаеше, когато Адил паша отново изпъчи гърди и отсече решително:

— Каквото и да е вашето решение, аз утре ще нападна, пашалар. За славата на полумесеца и за честта на турското оръжие аз утре ще нападна и ще смажа това гнездо на усойници.

— И защо такова престараване, паша ефенди? — осмели се да попита Меджар Ахмед.

— Защото така ми повелява моята вяра. — Адил извади от джоба си един протрит по ръбовете Коран и прочете: — „Бийте се с тези, които не вярват в аллаха, нито в последния ден, и не запрещават това, което и аллах, и неговият пророк са запретили, и не изповядват истинската вяра…“^[3]

След кратко мълчание Хафъз паша на свой ред се обади; на всички беше ясно, че мислеше не за повелите на Корана, а за кариерата си, когато каза:

— Така е, ага. Ще се бием!

Наскоро след това Меджар Ахмед заяви, че ще си ходи. Предложиха му да преспи тази нощ при тях, да вечеря, опитен лекар да смени превръзката на раната му — той отказа всичко. Виждаше се: сердар-и-екрем Абдул Керим паша здраво бе подгонил подчинените си…