Цончо Родев
Човекът без сянка (44)

XLIII.
Гърди срещу гърди с вековния враг

Сега вече, след като турците по един или по друг начин са знаели по-добре противника си, къде и кой е, тръгнали смело напред. На 28 те се явили на платото пред Чиряшка река и веднага между двете неприятелски страни се завързала престрелка. Туй е сега първата същинска среща.

Димитър Т. Страшимиров

Сутринта аз се присъединих към някои от старейшините, като пожелах да присъствувам в предстоящия бой с цел да ободря въстаниците в неравната борба.

Райна Княгиня

В Панагюрище Военният съвет заседава до среднощ и взе две важни и правилни решения: проводи бързо писмо на Бенковски да се върне, за да може на главната турска войска да се противопостави главната българска (на това писмо войводата отговори, че имал по-важна работа към Белово) и прие предложението на Соколов да изтеглят позицията по-близо до Панагюрище, като я подсилят и с части от други места. Съображенията им за преместването на позицията бяха две — старата бе вече известна на турците и затова бе станала опасно изложена на огъня им, а от друга страна налагаше се да се скъси разстоянието, през което ще се доставя сухият барут на въстаниците. Като следваха този план, мокрите до кости въстаници през нощта се изтеглиха при Свинарската река и Буеви ниви, горе-долу в една линия с Балабанова кория. Към тях се присъединиха и юнаци от другите позиции.

Още на утрото се разбра колко разумно са постъпили с изтеглянето на позицията. Делчо Цолов, който на развиделяване дойде с момчетата си от Саръяр, съобщи, че видял „седем топа да зейват срещу Пепелянова могила“. И наистина не мина много време и седем крупови оръдия забълваха огън и желязо върху вчерашните укрития на въстаналите българи, но освен че вдигнаха гейзери от кал и вода, нищо друго по-съществено не направиха. Това по-късно разбраха също аскерът и башибозукът, когато се вдигнаха на юруш и бяха засипани с куршуми откъм новите позиции, та скоро-скоро се принудиха да се върнат с подвити опашки при ония, които ги бяха пратили.

Тримата паши дълго се чудиха на невероятното, станало пред очите им — дъждът днес се лееше като из ведро, а отсреща нямаше задавени пушки, нямаше навлажнял барут.

— Да не би все пак да имаме насреща си московци? — загрижено промълви Селями паша.

— Куршумът, пронизал главата на бедния мюлезим, не е от шишане — отбеляза в допълнение Адил. — Дълъг куршум от игленка е.

Като поразмислиха, Хафъз паша, най-старшият, реши да прати елчия. Със собствената си ръка написа писмо, в което с учтиви думи приканваше въстаниците да се предадат, като им обещаваше неясното „всички права според военните закони“. Един час по-късно парламентьорът се върна, а докладът му още повече обърка пашите. Отнесли се с него вежливо, завели го при главния им началник — около тридесет и пет годишен чернобрад мъж, — който сам, без тълмач, прочел писмото, сетне на чист турски език казал отговора си: вдигнали се били за „свобода или смърт“ и не желаели никакви споразумения с вековните угнетители.

— Какви бяха по народност тия хора? — смръщено попитаха пашите.

Елчията не разбрал. Всички говорели турски, всички били в униформа, каквато не бил виждал досега — цялата в ширити, с лъвове и пера на калпаците… Е, имало и тукашни дрипави гяури (пратеникът имаше предвид Радуил, който се бе навъртал около Бобеков), но те били малцина.

Когато се разби и следващият юруш на войската, Хафъз паша проводи втори елчия с ново писмо, но този път по-внимателно избра пратеника си — сети се за Неджиб ага, който предвождаше тълпа башибозуци от равнината: той, полицаят, щеше да съумее и да гледа, и да види.

Неджиб ага още помнеше твърде ясно неприятните събития в Копривщица, в които едва не остави кожата си, но нему не липсваше смелост, та прие да изпълни заповедта. И под защитата на едно бяло знаме се отправи към Балабанова кория. Както стана и с първия елчия, приеха го внимателно, без обиди и без посегателство върху личността му, независимо че го обезоръжиха. За разлика от предишния обаче Неджиб ага не се измами от униформите — вече ги бе видял върху плещите на Тодор Каблешков и другите копривщенски въстаници.

Хилядникът смая и него с отличното си познаване на турския език, а в общи черти отговорът беше същият, който Хафъз паша веднъж вече бе получил: новото беше само това, че бунтовническият началник с дръзко пренебрежение накъса писмото на пашата, след като го прочете. Като получи отрицателния отговор, Неджиб ага следваше да си тръгне, но той се позабави още малко. Вниманието му привлече физиономията на един селянин, навъртащ се около главния гяурски началник, която му се стори странно позната. Окуражен от учтивото държание на бунтовниците, познатият ни колагасъ се престраши да го попита:

— Ефенди, ние с вас не се ли познаваме отнякъде?

— И още как! — каза другият на не по-малко правилен турски език. — По-точно виждали сме се, ала не сме имали съмнителното удоволствие да се запознаем.

— Ще ми припомните ли, ефенди?

— Днес е втората ни среща, Неджиб ага. Първата беше пред дюкянчето на Кочо кундураджията във Филибе…

Следващите думи се изтръгнаха като вик от гърлото на колагасъ:

— Тутулмаз!… Да, вие сте Тутулмаз!…

— На вашите услуги, Неджиб ага — иронично се поклони Радуил.

— Трябваше да се очаква… — объркано говореше на себе си агата. — Да, да, трябваше да се очаква…

— И съм длъжен да ви предупредя, Неджиб ага. Много добре зная истинската цел на пратеничеството ви. Ако зависеше от мене, тази минута щеше да бъде последната в живота ви…

— Лесно е да се заплашва безоръжен човек — прошепна Неджиб, като се мъчеше да скрие обзелата го уплаха.

— За съжаление — продължи Неуловимият, — не зависи от мене. А моят началник — той показа към чернобрадия — не позволява да се нарушават военните закони, които вие използувате за разузнаване.

Неджиб ага въздъхна облекчено — така шумно, че всички го чуха.

— И тъй, стигнах до предупреждението си, ага. В Пловдив вие поради глупост ме изпуснахте. Тук аз ви изпущам поради този бял парцал. Третата ни среща обаче ще бъде последна за вас, Неджиб ага. Независимо дали на бойното поле или извън него.

Офицерът облиза устни.

— Приемам предизвикателството ви, Тутулмаз. Но трябва и аз да ви предупредя, че не съм от беззъбите. Не е лошо да го знаете. — Другият вдигна рамене с безразличието на човек, който е убеден, че е по-силен. — Ще ми услужите ли с някакво оръжие?

Неуловимият разкопча кобура на пояса си и му подаде собствения си револвер. Неджиб ага се прицели внимателно в едно младо дръвче на двадесетина крачки разстояние и стреля три пъти. Видя се как куршумите се забиха един под друг на по една педя разлика.

— Сигурно разбрахте какво исках да ви кажа, Тутулмаз — каза със студена усмивка, като връщаше оръжието.

— Разбрах — кимна Неуловимият. — Остава и вие да разберете моя отговор.

От хълбок, без да вдига оръжието до очите си, той стреля толкова бързо към същото дръвче, че трите му гърмежа се сляха в един. Околните гузно отклониха поглед — дръвчето се позаклати, но върху ствола му не се появиха нови пробойни. Надменно-подигравателна усмивка се хлъзна върху мургавото лице на турчина.

— Разбрах, Тутулмаз, разбрах… — присмя се той.

Радуил му подаде ножчето си.

— Щом сте разбрали, можете да си извадите куршумите от стъблото. — Беше сякаш непроницаем за иронията. — Вземете си ги за спомен.

Пообъркан, Неджиб ага се подчини. Отиде до дръвчето и изчовърка първата дупка. Не повярва на очите си — от нея паднаха два куршума! Дружен радостен вик на множество мъжки гърла го проглуши. Смутен още повече, агата задълба с ножчето и в другите дупки. От всяка изпаднаха по две оловни късчета — Тутулмаз бе нанизал куршум върху куршум!

— Приберете ги, Неджиб ага, приберете и шестте. Можете да си направите от тях огърлица…

Разделиха се, без да разменят нито дума повече. Неджиб ага се върна в турския стан и доложи всичко, което беше видял. После обаче промърмори някакво извинение и помоли да бъде освободен от предстоящия юруш. Освободиха го. А от сраженията в следващите дни той се освободи сам…

* * *

Откъм турския лагер гръмнаха зурли и даули и безчислена войска се люшна напред. Виждаше се: пашите бяха решили да свършат със съпротивата на панагюрци. И имаха основание да го вярват — бяха три хиляди срещу сто и шестдесет…^[1] Въпреки неравенството, никой от защитниците не помисли за бягство. А Бобеков беше живото знаме на защитата — яхнал кон, нехаен към вражите куршуми, които се сипеха около него, той летеше от Буеви ниви до Балабанова кория, окуражаваше, ободряваше, увличаше всички с примера, мъжеството и жертвоготовността си.

Турците приближиха, като стреляха в движение — веднъж, дваж, много пъти. Никой не им отговори; защитниците бяха опознали вече оръжията си и знаеха, че само при близко разстояние могат да разчитат на сигурен огън. Като стигнаха обаче на двадесетина крачки, нападателите бяха посрещнати от общ залп на 160 пушки. Няколко десетки турци от редифа и башибозука се повалиха, сякаш катурнати от стихиен вятър. Другите се поколебаха; не продължиха юруша, но и не отстъпиха. Онези от българите, които имаха автоматично оръжие, пушка или револвер, продължиха да стрелят, докато другарите им с всички сили бързаха да заредят отново шишанетата, като се надвесваха над тях, за да ги пазят от неспирно леещия се дъжд. Стрелбата продължи с еднаква упоритост от двете страни. Турците имаха предимството на модерното въоръжение, което не се влияеше от потоците дъжд, българите — на по-сигурните укрития. И все пак везната бавно накланяше в полза на нападателите. Соколов вече се пооглеждаше за хилядника, за да вземе от него разрешение за отстъпление, когато не видя, а сякаш усети със снагата си един всеобщ подем, който като електрически ток премина през цялата позиция. Дружно „Да живей!“ потвърди усещането му. Той се огледа за причината и скоро я видя: заедно с неколцина старейшини на позицията бе дошла Райна поп Георгиева, пристегната в нова въстаническа униформа и с калпак на главата, и с револвер в ръка участвуваше в битката наравно с другите бойци.

— Да живей Райна Княгиня! — изтръгна се от много гърла.

И с този вик юнаците се хвърлиха в насрещен напад — кой със сабя, кой с револвер, кой с обикновен нож в ръце. И турците, смутени от този лъвски рев и от безумната смелост на пристъпа, не дочакаха вчепкването гуша за гуша и се оттеглиха. „Бурда москов вар!“^[2] — беше оправданието, с което тичаха покрай началниците си.

До вечерта не последва друг техен юруш.

* * *

Едва като видя, че турците дадоха гръб на битката, Радуил усети някаква парлива болка в рамото. Погледна се — целият му ръкав бе напоен в кръв; трябва да е бил закачен от куршум още в голямата престрелка, но тогава е бил зает със сражението, та не е усетил болката. Тръгна назад към позицията, като междувременно раздираше ръкава си.

— Почакай, остави това на мене! — произнесе познат глас до него.

Извърна се бързо.

— Елена! — извика така, че може би го чуха чак в Стрелча.

Беше наистина Елена. А на лицето й — и смут, и радост, и нежност.

— Как се озова тук? — трескаво я заля с въпроси той. — Гибелта си ли търсиш? И защо изобщо си дошла?

— Следвам си дълга, юначе — каза му тя шеговито-сериозно. — И не ми пречи, остави ме да те превържа.

Той се остави на грижите й. Изпитваше такава сладост от докосването на нейните пръсти, че мислено хиляди пъти поблагодари на непознатия турчин за неговия куршум.

— Не ми се сърди — прошепна тя, докато завършваше превръзката. — Именно тук съм истински полезна. Пък и — виж! — не съм сама.

Той проследи погледа й. И разбра — Елена говореше за Райна поп Георгиева, героинята на днешната битка. Засмя се:

— Завиждаш й, а? Комай Райна Княгиня грабна славата, към която ти винаги си се стремила?

— Не й завиждам — отговори му сериозно девойката. — Едва днес проумях нявгашните ти думи, Радуиле. Защото разбрах, че радостта да си полезен е много повече от славата.

— Но учителката хем беше полезна, хем завоюва славата… — продължи да я задява Неуловимият.

— Но тя няма друго, което имам аз.

— Кое например?

Елена се изчерви, когато му каза:

— Това, че си в прегръдките ми, глупчо!…

 

 

… Улисани в себе си, те нито видяха, нито почувствуваха, че Павел Бобеков, спрял наблизо, ги наблюдава — едновременно и тъжен, и разнежен. Хилядникът изчака да тръгнат назад и едва тогава приближи до тях.

— Остави! — махна той с ръка, когато забеляза, че Радуил се готви да го срещне с някакъв пресилен поздрав за резултата от днешната битка. — Остави! — повтори. — Ние с тебе най-добре знаем, че постигнахме само отсрочка, не и победа.

Радуил го погледна изпитателно. Барутните вадички, които дъждът свличаше по лицето на Бобеков, говореха за мъжество и за юнашка издържливост, но големите му кафяви очи бяха пълни с грижа.

— Този дяволски дъжд ли те смущава? — попита Неуловимият. — Или липсата на сух барут за пушките?

— Где да беше само това… — въздъхна хилядникът.

Елена схвана, че присъствието й е пречка за разговора между двамата мъже и като се престори, че оправя нещо по дрехите си, изостана няколко крачки зад тях.

— Ние показахме, че умеем да се бием — вече по-свободно, но и по-горестно рече Бобеков, — ала като военачалници се проявихме като кръгли нули. Какво правим ние? Погледна ли се отстрана, оприличавам се на човек, който се бие в тъмна стая — размахва пестници, пък не си дава труд да разбере нито кой е срещу него, нито кой е с него.

— Е, попресилваш — не се съгласи Неуловимият. — Мигар не вярваш онова, което научихме от „езика“?

— От „езика“ ние научихме само нещичко за турската сила срещу нас. А иначе какво знаем ние, братко? Ако ме попиташ, аз не мога и дума да ти отговоря за положението например в Копривщица или даже на Еледжик, дето е на хвърлей място. А в низината? В Родопите? Как е там? Държат ли се по ония места нашите братя или са погазени от турските пълчища? И въстанали ли са изобщо? — Минута-две Бобеков повървя мълчаливо. Когато го поглеждаше крадешком, на Радуил се струваше, че притисната от безпокойството, главата му сякаш е потънала между раменете. — Разбираш ме вече, вярвам — продължи след малко хилядникът. — Кипрехме се и се надувахме, столица се наричахме… Столица, пфу! Каква столица на въстанието сме ние, когато по-надалеч от тези баири не виждаме? И изобщо не знаем разполагаме ли със земя и войници отвъд тях?

Странна усмивка раздвижи брадясалите бузи на Радуил. Щеше да бъде една съвсем неуместна усмивка, ако следващите му думи не я бяха обяснили:

— Комай е излишно да питам защо споделяш тревогата си именно с мене…

Павел Бобеков не се опита нито да отрича, нито да хитрува.

— Знам, че нямам право да изисквам от тебе — каза в отговор. — Колцина са ти равни по извършени дела, колцина са рискували повече от тебе, че да имам смелост да ти река „Дай още!“? При това неведнъж си ми казвал… Всичко туй ми е ясно, Радуиле. Но ясно ми е и друго — ако има някой, който може да ни извади от тъмнината, като ни покаже кой е срещу нас и кой е с нас, това си само ти!…

Беше ред на Радуил да въздъхне. Бобеков основателно изтълкува тази въздишка като безмълвно предаване.

— Искам да знаеш още само едно — добави. — Заклевам ти се, че докато ти отсъствуваш, госпожицата нито за миг не ще остане без грижа и закрила…

Те се обърнаха назад. Елена срещна погледите им, разбра, че са говорили за нея, и им помаха весело.

Никой не й отговори.