Цончо Родев
Човекът без сянка (41)

XL.
Четвърти революционен окръг в пожара на бунта

Блян чуден беше прелетял над целия народ. Беше го увил в своите криле, беше разтуптял сърцето му с най-сладките надежди, които могат да пленят един роб, беше възпламенил в гърдите му светлия порив на подвизите и борбите!… О, дни на свято увлечение!…

Константин Величков

Аз не искам, майко,

на турчин вергия да плащам,

а най-искам, майко,

на Балкана знаме да развея.

Народна песен

(съчинена и пята в Перущица в началото на въстанието)

Вестта за въстанието бързо прелетя над българските земи. Разнасяха я пушеците на пожарищата и ехото на чукарите, тя летеше през равнините със запенените коне на ездачите, преваляше планините с краката на неуморните планинци. Кървавите писма, които я съобщаваха, прекосяваха реки и долини укрити под хастара на калпаците, зашити в ризите на моми и девойки, свити на масур в кухите тояги на божеци… И където достигнеше — град, село или паланка, — робската земя за миг изтръпваше в смут, после лумваше в пламъците на бунта.

Народът на българите се вдигаше на бран за „свобода или смърт!“.

* * *

Първа след Копривщица въстана Клисура.

Щом Никола Караджов донесе великата вест, учителите Христо Попов и Христо Труфчев избраха най-сигурните куриери, за да съберат верните на делото люде: децата от школото, отдавна докоснати от родолюбивия огън на своите наставници, припнаха на весели рояци из селото, за да разнесат гръмовната дума:

— Бунт!

Докато Караджов да се премени във въстаническите дрехи, цялото село се бе вече събрало и дебнеше да чуе от устата му заклинателното слово. Но когато Никола Караджов, се яви рамо до рамо с брат си Хараламби и видя искрящите в трескава възбуда очи, не се увлече да държи витийски речи, а отвори уста и запя с цяло гърло:

— „Боят настана, тупат сърца ни…“

Всички подхванаха познатата песен. Възпламенени от нея, клисурци полетяха на бран. И няколко часа по-късно конакът беше вече превзет, оцелелите заптиета, загубили калеври и фесове, безславно бягаха към Карлово, а въстаниците — мъже, жени, деца, старци, цялото село — копаеха окопи и изнасяха дървени топове на Зли дол (същия Зли дол, който по-късно ще бъде обезсмъртен от перото на дядо Вазов) и на отсрещната страна — на пътя към Златица. На двама уважавани юнаци се повериха тези позиции: Минчо Калъча (той беше нещо като клисурски Орчо) държеше Зли дол, стотникът Власаки Йовков преграждаше златишкия път. А над къщата, избрана за главна квартира на въстаниците, се вееше бунтовното знаме, изработено от сестричката на Караджов; в тази къща ден и нощ можеха да се срещнат братя Караджови, дошлият от Пловдив Христо Благоев, Иван Дончов, Христо Цанков, Григор поп Божков, който пристигна два дена по-късно…

А когато въстаниците пръснаха башибозука, който запъпли откъм Рахманларе, и Минчо Калъча с първия си куршум свали байрактаря им, клисурци, опиянени като от младо вино, се помислиха завинаги венчани за победата.

Какво от туй, че някъде си там, към Карлово, главорезът Тосун бей събирал под зеления си байрак неизброима паплач, за да удари оставеното на собствените си сили китно село? Не е ли по-важно, че днес, че този час са ден и час на бленуваната от пет столетия свобода?

* * *

Перущица също скоро разбра, че ще бъде сама в битката на живот и смърт. Даже по-зле — тук се намери партия на „благоразумни“, предимно чорбаджии, които побързаха да преговарят с властта за предаване. Но Перущица имаше население от здрави българи и юначни ръководители. Наистина Васил Соколски не успя да се върне от Панагюрище, ала тук беше Петър Бонев — учителят, съратникът на Левски, участникът в Първата легия. До него се намираха и такива мъже, като вечно смръщеният Спас Гинев, когото вече познаваме, Тодор Велчев, Рашко Куртов, четиримата Тилеви, Никола Колакмана, Калофер Спасов, Натеви… Голямо въодушевление и решимост за непреклонна борба донесе и идването на Кочо Честеменски от Пловдив. С такива мъже ще превие ли Перущица робски врат пред тиранина?

Още в първите дни на въстанието перущенци издигнаха табия по Влаевица на юг, за да осигурят защитата си срещу фанатизираните помаци от Тъмраш; сто и двадесет въстаника заеха места тук по мазгалите, начело с Петър Бонев и Кочо. Такава табия, макар и по-малка, изградиха и на Лачковото място срещу връх Вълковище, където отбраната водеха Калофер Спасов и Никола Колакмана. Цяла редица окопи преграждаха пътя към близкото турско село Устина, като центърът на защитата беше църквата „Свети Атанас“; тук имаше до двеста войници, командувани от Спас Гинев и Павел Тилев…

Зловещият Ахмед ага. Тъмрашлията надвисна над Перущица заедно с безчислен башибозук, бригадният генерал Решид паша приближаваше от Пловдив с многобройна редовна войска и артилерия, но въстаниците дори не помислиха да поставят на повторно обсъждане своята клетва „свобода или смърт“ — Кочо Честеменски (именно той) изпразни револвера си във въздуха, опитният нишанджия Иван Атанасов веднага след него с един куршум свали башибозушкия байрактар, който цяло денонощие предизвикателно се перчеше на върха на Мишова могила и сраженията — неравни както навсякъде — пламнаха.

Низамите и оръдията на Решид паша разрушиха и превзеха църквата „Свети Атанас“. Юнаците от „Лачковото укрепление“ на няколко пъти спираха напора на башибозука, но после се принудиха да отстъпят в селото. След епична битка в превърнатото в крепост Цачово кафене падна Петър Бонев. Малко по-късно в пътя към небитието го придружиха Насю Тилев и Никола Колакмана. Не издържаха и защитниците, които се бяха укрепили в Каймакамовата и Натевата къща. И постепенно всички — беззащитни жени и деца и непреклонни юнаци — се събраха в последната „крепост“: долната църква „Свети Архангел“. Обкръжени бяха от вси страни, отникъде не идеше лъх на надежда и вест за помощ, но перущенци не помислиха за позорно предаване. Всичко, което изпълваше сърцата им в тези величествени и страшни дни, те изразяваха с неспирния си вик:

— Да живей България!…

* * *

Остана сам и Батак. Толкова сам, че до него кърваво писмо изобщо не стигна.

Но Батак въпреки всичко въстана! Вестта за бунта се провря по доловете и лъкатушните пътеки на Родопите и стигна до Доспата. За посветеното във всенародното дело градче тя беше достатъчна — Петър Горанов, който преди седмица бе положил клетва на Оборище, братята Стефан и Ангел Трендафилови, Тодор Нейчев, Иван Божин, Вранко Паунов и с тях още около хиляда юнаци, останали повече или по-малко безименни, не се нуждаеха от повече. И развяха революционното знаме над Батак — най-отдалечения от всички въстанически центрове на ІV окръг.

В решителния час Батак се вдигна като един. Въстаниците нападнаха и плениха представителите на турската власт, не се поколебаха да „хвърлят ръкавица“ на най-отчаяния главорез от този родопски край — Ахмед ага Барутинлията, кърагасъ на доспатския помаклък за турците и „един долен и неграмотен скот“ (Макгахан) за останалия свят, — като застреляха две от неговите заптиета, после призоваха цялото население и започнаха да укрепяват уязвимите подстъпи към градеца: Беглишките хармани, Иванова ливада, Царев комин, Свети Георги, Сухо бърдо, Свети Никола…

Батачани бяха дали клетва и нито опасността, нито подстрекателските съвети на „благоразумните“, нито близкото съседство на жадните за кръв башибозуци можеха да ги отвърнат от нея.

В името на същата клетва след няколко дни те щяха и да отидат на всеобща кървава жертва…

* * *

Когато в Панагюрище бяха първите часове на радостта от срещата със свободата, не друг, а Васил Петлешков от Брацигово подписваше с кръв писмата, които щяха да вдигнат на оръжие Четвърти революционен окръг. Куриерите грабеха от ръцете му още мокрите листове и полетяваха във всички посоки; последните четири писма той задържа за себе си — лично щеше да ги отнесе към Татар Пазарджик, Пещера, Батак, Брацигово. И наистина не дочака тържествата, а веднага се приготви за път. Бенковски (двамата ги свързваше искрена и дълбока дружба) го прегърна братски, даде му бърз и силен кон и го изпрати.

Същата нощ Петлешков премина през Пазарджик, но остана само толкова, колкото да предаде едно кърваво писмо на Константин Величков, и продължи нататък. Бързаше, но — нещо наистина невероятно — мълвата за въстанието го изпревари. Нетърпеливи да узнаят истината, трудолюбивите брациговци в този ден (21 април) не излязоха на работа и останаха да чакат своя делегат и апостол; най-припрян от всички, Ангел Арнаудов излезе да го посрещне до местността Клисурата. Някъде към три часа след обед Петлешков пристигна и двамата заедно преминаха през изтръпналото в очакване село, като викаха:

— Бунт!… На оръжие!… Ставайте, братя, ставайте!… Копривщица, Клисура и Панагюрище вече се бият с тиранина!… На оръжие!…

Около Синджирли бунар гъмжеше от народ. Петлешков едва скочи от коня, изправи се и с глас на древен заклинател прочете кървавото „Възвание“. И докато людете плачеха и се прегръщаха, викаха „На оръжие!“, пушкаха във въздуха и затъмняваха небето с калпаците си, той, както Караджов в Клисура, запя; на устата му дойде онази Чинтулова песен, която му беше най-любима още от дете:

Стани, стани, юнак балкански…

Младо и старо присъедини гласа си към неговия и след малко Брацигово ехтеше от един хор, равен на който никога нямаше да види и чуе:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди,

срещу народа отомански,

ти българите поведи!…

Първият възторг вървеше ръка за ръка и с първите разумни разпоредби. Куриери тръгнаха с кървавите писма към Пещера и Батак, други верни хора отидоха да се свържат с Перущица, цяла нощ революционният комитет (станал вече „Привременно правителство“) заседава, като определи Петлешков за апостол и ръководител на въстанието и му даде за помощници Арнаудов и Никола Боянов, за военен командир бе прогласен Георги Ангелиев, а за главен артилерист на дървените топове — Георги Шаров. Тъй като се оказа, че учителката Ана Гиздова не е приготвила знамето, то набързо бе довършено с бои от Иван Боянин и още незасъхнало се развя над скъсалото робските вериги село. А на сутринта заприиждаха кервани с въстаници и население от Радилово, Бяга, Козарско, Жребичко, Аликочево, Ясъ кория — Брациговският революционен район набираше сили за борбата.

Черешовите и брястовите топове бяха изпробвани, окопи и укрития преградиха всички входове към селото, около последните къщи се сключи пръстен от каруци и чували, напълнени с пясък…

И когато се появи първият башибозук, Брацигово бе готово да му устрои — и му устрои! — един наистина горещ прием.

* * *

Навсякъде имаше отнапред избрани ръководители — апостоли, войводи, хилядници и стотници, военни коменданти; нямаше само на Еледжик, а тук бяха струпани въстаниците и цялото население на осем села от поречието на Тополница: Церово, Мухово, Калугерово, Лесичево, Карамусал, Славовица, Съртхарман и Дерехарман. Но народът там сам поправи грешката на неопитното началство и някак естествено избра из своите редове онези, които по качества и дарби заслужаваха да им станат ръководители. Двама бяха те, които, начело на необучените и почти безоръжни еледжикски въстаници, в следващите десет дни щяха да отразяват юрушите на черкези и редовен аскер. Единият бе Теофил Бойков от Калугерово, човек, който от само себе си се налагаше като ръководител, като командир. Него обаче щеше да затъмни другият предводител — Гене Теллийски от Церово; той щеше да прояви такова юначество и непреклонен характер, че самите турци щяха да говорят с уважение за него и да го наричат „Телли паша“…

Още като се струпа тук многохилядното население, всичко тръгна така подредено, сякаш бе имало много пъти изпитвана и преправяна организация. Около лагера се появиха добре изкопани окопи, заредуваха се стражи и съгледници, опитни в стрелбата селяни, най-често преминали през хайдушкото школо, обучаваха в „нишанджийство“ ония, които за първи път хващаха пушка или пищов. Стотиците семейства, които се бяха разположили зад прикритието на окопите, бяха устроили едно учудващо подредено селище. Групирали се по села и махали, те вдигаха колиби от пръти и горска шума, до тях ограждаха кошари за добитъка, появиха се пещи за хляб и вкусни гозби цвърнаха над огнищата. А от другата страна на селището бе оръжейната работилница на лагера. Пръв майстор тук беше Стоян Иванов от Мухово, който, подобно на чудодейник, можеше да стори всичко — чакмак да оправи, повреден приклад да замени, че и нов пищов да измайстори; Орчо войвода имаше такъв пищов по системата лефоше с надпис върху желязото „уста Стоян Муховченин на 1875 г. № 1“, който Орчо и още мнозина стрелци поставяха по-високо и от европейските револвери. Помагаха му до четиридесет майстори — кой оправя пушка, кой източва пленен турски ятаган, кой превръща коса или сърп в сабя или нож, кой дълбае черешово дърво за топ…

Неведнъж и не дваж нападаха на Еледжик черкези и турски башибозук, но ги срещаше такава юнашка съпротива, че всеки път подвиваха опашки и офейкваха, като помъкваха със себе си ранени и убити, докато сред защитниците нема̀ нито един одраскан.

На 25 април тук пристигна Хвърковатата чета на Бенковски. Тя бе минала през Мечка, при Петрич се бе сразила с напиращ откъм Златица башибозук, празнувала бе свободата в Поибрене, предала бе на огън Смолско, Каменица и Раково и сега идваше на Еледжик да окуражи, да подпомогне. Боже, как я посрещнаха! Какво „Да живей!“ огласи Средна гора, каква почест се отдаде на Бенковски войвода, какво хоро се изви около бунтовното знаме!

Вечерта на следния ден дойдоха вестоносци от Белово, които, за да стигнат до Бенковски, по дирите му бяха обходили цялата околност. Носеха важно известие: самото Белево и селата околовръст били готови да въстанат, „но нищо не се решавали да предприемат, дордето не видели с очите си външна сила и някой български войвода“. Бенковски не се помая, вдигна четата — та нали тези действия бяха предназначението й! Не искаха да ги пуснат еледжикци, до среднощ спориха и се убеждаваха. Когато най-сетне войводата се наложи и юнаците от четата яхнаха конете, заръмя тих и кротък дъждец. Намериха се мнозина, които се прекръстиха и рекоха с упование:

— По вода ще върви!…

Можеше ли някой да допусне, че този дъжд не ще спре нито утре, нито в други ден, нито още четиридесет дни и че наравно с турците ще причини злини на въстанието и въстаниците?

* * *

Азис паша.

Колкото се разрастваше пожарът на бунта, толкова пропадаше онзи, който в стремежа си да го предотврати, не се бе поколебавал да прибягва до всякакви средства.

На 27 април с нарочен влак от Цариград пристигна Хамид паша, назначен за мютесариф на Пловдив на мястото на Азис; а самият Азис паша получи заповед още със същия влак да замине за столицата. Йоаким Груев, владиката и още неколцина първенци от българите отидоха да го изпратят, но той — с увиснали пепеляви бузи и с изражение, сякаш току-що е дъвкал стипца — изобщо не пожела да ги погледне.

Коя беше причината за изпадането му в немилост? Истината никога не се разбра, но в турската столица дълго се носеше мълва, че размерите и бързите първоначални успехи на въстанието поразили най-висшите кръгове на империята и затова султанът побързал да стовари вината върху пловдивския мютесариф… може би за да не бъде стоварена върху самия него…

Така или иначе в дългата си схватка с „комитите“, Азис паша претърпя пълно поражение.