Цончо Родев
Човекът без сянка (40)

XXXIX.
Въстанието дава първата си жертва

… Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…

Христо Ботев

Общо взето — провървя им: още на половин час път от Пловдив Димко успя да открадне два турски коня. Имаха юзди, а Димко приспособи това-онова за седла, та препускаха цялата нощ. Селата по пътя им пустееха (тях бай Иван Арабаджията и Гого Търнев ги бяха вдигнали и повели към Копривщица) и от тях се чуваше само жален вой на гладни псета, но за всеки случай двамата бегълци предпочитаха да ги заобикалят през полето. Пътят беше мек и добър, конете — охранени, та с две-три почивки до разсъмване бяха оставили зад гърба си поне трите четвърти от разстоянието до Панагюрище. А когато слънцето надникна иззад чуките и чаловете на планината, зърнаха отънелите пушеци от загасващите пожари на Стрелча.

— Минала е под огъня — невесело каза Димко.

— Ще рече — зарадва се Елена, — че нашите са я превзели!…

— Ами ако е в ръцете на гаджалите? — загрижено поклати глава той. — Ще заобиколим и Стрелча, господарке. Не бива да рискуваме.

— Така да бъде, бате Димко. Нали ти си началникът!…

Димко познаваше този край, та като стигнаха до местността Малка усойна, свърнаха наляво и увеличили осторожността за сметка на бързината, продължиха на запад. Избираха все долчинките и позакритите места и така достигнаха до тясната и дълга като улей равнина, която водеше към Панагюрище. И тъкмо си отдъхнаха, че са оставили всички премеждия зад гърба си, когато пропукаха десетина пушки и куршумите вдигнаха прахоляка пред краката на конете им. Погледнаха през рамо. От височинката, която преди пет минути бяха отминали, около две дузини ездачи обрамчваха още димящите пушки и с гневни викове и зли закани вече се втурваха зад тях. Димко не загуби присъствие на духа. Измъкна своя верен лефоше и даде няколко изстрела срещу шарената група на преследвачите, докато в същото време подкани спътницата си:

— Да бягаме, господарке!… Смушкай коня!… Така!… Хвани се за гривата и препускай колкото ти стигат силите!…

За нещастие обаче силите на Елена не бяха много. На изтощеното животно под нея — още по-малко. Докато яздеше около нея и я подкрепяше, Димко успя да зареди в барабана на револвера си нови патрони. На два пъти той се обръща и в движение изстреля по няколко куршума по посока на турците, но нито улучи някого, нито ги накара да позабавят преследването. И скоро грозните им ревове звучаха вече съвсем близо, а куршумите на пушките и револверите им започнаха да свирят току над главите на двамата бегълци.

— Само да стигнем оная скала отсреща! — извика Димко окуражително. — Само да стигнем!… Там всичкият аскер на султана да дойде, само евалла ще може да ни стори…

Но не стигнаха до мечтаното укритие. Оставаха им не повече от триста крачки от него, когато конят на Димко рухна, смъртно улучен. Изхвърлен през главата му, ездачът изпусна револвера си и се изтъркаля върху меката земя. Отзад долетяха ликуващи възгласи.

— Бате Димко! — изкрещя в ужас Елена. — Бате Димко!…

— Бягай! — викна й той в отговор.

Но тя или не го чу, или не пожела да го чуе. Спря коня си, изхлузи се от седлото и се затича назад.

— Не оставяй коня!…

Този път Елена наистина не го чу, цялото й внимание бе погълнато от групичката конници, която с диви викове приближаваше. Четвърт минута още и щяха да връхлетят, да ги смажат под копитата на конете си. Тя измъкна колта на своя баща и без да се цели изпрати шестте му куршума срещу нападателите. Разнесе се вик и един от тях се повали заедно с коня си. Останалите спряха, засуетиха се около другаря си, възклицания на смут и уплаха замениха досегашните псувни и закани.

Парализирана от мисълта, че е убила човек, Елена отпусна безпомощно ръце. Но не — убит беше конят, а не човекът. Човекът се изправи мъчително, другарите му го покачиха зад един от другите ездачи и групичката в бърз бяг се отдалечи по посока на Стрелча.

— Да те поживи всевишният, господарке! — възторжено рече Димко, докато се надигаше от земята и прибираше оръжието си. — И все пак жалко, че не го улучи, светът щеше да се отърве от едно зло. Позна ли го? Беше Неджиб ага, бог да го убие.

Едва сега тя си припомни, че сваленият ездач единствен от цялата тайфа башибозуци беше в синя офицерска униформа. И в целия хаос на страшната минута мисълта и се отплесна по съвсем чудати пътища. Спомни си друг един турски офицер и се запита: „Къде ли е сега Меджар Ахмед?“

Димко не й остави много време за спомени и размишления.

— Да бягаме! — прикани я. — Тия кеседжии ще се съвземат и пак ще ни подгонят… Тичай, господарке! Ех, как можа да изпуснеш коня!…

Втурнаха се да тичат, но не им спореше много. Бавеше се Елена, която на всяка крачка се препъваше в дългите поли на роклята си. Димко взе колта из ръцете й (дори успя тичешком да го напълни) и тя вече можеше да си помага при бягането, но въпреки това бързината им не се увеличи кой знае колко. На стотина крачки от скалата отново чуха зад себе си тропот на коне, цвилене, злобен рев и гърмежи. Турците се връщаха! Самата тази мисъл им даде крила… но не им помогна да стигнат убежището. Деляха ги само десетина крачки, когато Димко разбра: при скалата щяха да стигнат едновременно с преследвачите. Решението се наложи от само себе си:

— Бягай, господарке!… — извика повелително, а сам залегна по очи зад един камък и насочи двата револвера, своя лефоше и колта на Лазар Анастасиади, срещу турците, които, разгънати в широка дъга, препускаха в луд кариер към него. И натисна спусъците…

Елена стигна невредима до скалата, но не продължи бягството си, а се обърна и надникна иззад нея. Гледката я зашемети със своето величие. Сам, срещу двадесет души, обкръжен от три страни, Димко бе запазил хладнокръвие и на залповете отговаряше с точни изстрели ту на единия, ту на другия револвер. Някакъв огромен читак, бабаитлъкът на когото го бе подтикнал да се изстъпи доста пред останалите, се улови за гърдите и се преметна през задницата на коня си, за да пльосне на земята и да не помръдне повече. Друг понечи да му помогне, но втори сполучлив изстрел на българина го свали върху шията на коня и подплашеното животно го отнесе назад. Останалите се помаяха, пък смушкаха конете си и го последваха.

Девойката очакваше, че Димко ще използува благоприятната минута, за да се присъедини към нея, но той остана там, зад съмнителното укритие на високия две педи камък. Елена изтича при него:

— Бате Димко, спасени сме!… Да бягаме!… Ще…

Не завърши. Смути я мъчителният начин, по който Димко се извърна към нея. С внезапно пресъхнала уста тя попита тихо:

— Какво ти е, бате Димко?

— Моята е свършена, господарке. — Виждаше се, че всяка дума му причиняваше жестоко страдание. — Улучиха ме…

Той се попипа по хълбока. Когато отдръпна ръка, шепата му беше пълна с кръв. Сълзи премрежиха очите на девойката.

— Няма да те оставя… Ще ти помогна…

— Никой не може да ми помогне вече — изговори той с усилие. — Послушай ме. Донеси ми оръжието на оня там. Хайде, моля ти се, по-скоро!

Елена отиде до убития турчин и като се мъчеше да не гледа изцъклените му очи, в които се отразяваше синьото пролетно небе, взе пушката и револвера му и ги занесе на Димко.

— Така!… Сега прибери си твоя револвер, ала по-напред го напълни! Така… Господарке, бягай с всички сили към Панагюрище. Докато има живот в мене, аз ще задържа гаджалите тук… Вярвам, ще успееш да стигнеш до нашите… Но ако не успееш…

— Кажи, бате Димко. Какво, ако не успея?

— Не се оставяй жива в ръцете им, господарке… — Не си родена ти за участта, която те… А за мене не тъгувай, аз тъй и тъй съм свършен, ами поне ти…

Тя имаше желание да му наговори най-хубавите думи, които съществуват на света, но не можа, сълзите я задавиха.

— Искам да ти кажа още нещо — продължи Димко и тя се наведе към него, защото вече трудно долавяше думите му. — Предай поздрав на баща си. Кажи му… че и в последния си час съм живял с благодарност за добротата му…

— Не говори за това, бате Димко!…

— Да, остава ми още само едно… Елена!…

Тя не повярва на ушите си — никога не бе го чувала да изрича името й.

— Елена!… — продължи той. — Ще ти призная нещо… Откакто загубих майчицата си… аз съм обичал само две неща. Отечеството, Елена, и… тебе…

— Бате Димко!… — изкрещя девойката неистово.

— Така е, Елена… И знай, че умирам щастлив… в бой срещу душманите на отечеството… и за тебе… А сега бягай, Елена!… Бягай и нека бог…

Не произнесе докрай благословията си. Защото Елена се наведе и с целувка, която накара лицето му да засияе, пресече думите му. После се изправи и, разридана, побягна напред. Някъде далеч към Стрелча отново проехтяха, гърмежи и конски тропот…

Неизреченото благопожелание на Димко очевидно я следваше, защото на петдесетина крачки оттатък скалата Елена застигна коня, който беше изпуснала. Животното сякаш се колебаеше кой път да избере, накъде да продължи. Девойката успя да го примами и макар и не без мъка, да се покачи отново на седлото. В същия момент, когато подкара коня, от другата страна на скалата престрелката се поднови — по-упорита и по-ожесточена отпреди. Представяше си картината на неравния бой и от това сълзите като два кристални ручея се стичаха по лицето й.

Не мина много време и един тържествуващ рев на двадесетина мъжки гърла й подсказа, че Димковата съпротива бе свършила. Както препускаше, тя успя да се прекръсти и да прошепне горестно:

— Вечна, вечна ти памет, бате Димко!…

Няколко куршума, които изпищяха над главата й, я върнаха към действителността — турците не се бяха задоволили с първата си жертва и се бяха втурнали и за нейния живот. Като редеше неясни молитви, Елена се улови за шията на коня и го подтикваше да бяга до крайния предел на силите. Постепенно всичко около нея загуби яснота и очертания. Сляха се в едно тракането на подкованите копита, свиренето на куршумите, крясъците на преследвачите, а пътят, дърветата и хълмовете плувнаха в синкава мъгла пред очите й. Колко продължи това бягство от смъртта, тя нито сега, нито по-късно можа да прецени. И когато вече й се струваше, че ще се строполи мъртва от коня, на стотина крачки пред нея се изправиха цяла редица мъже с пушки в ръце. Турците ли са? Мигар успяха да я изпреварят и да заградят пътя й? Но те нали не бяха в такива униформи, бели и зелени, целите нашарени с гайтани?

— Насам, девойко, насааа-м!… — долетя глас до ушите й и на Елена той се стори по-хубав от най-сладостната музика.

Продължи към редицата мъже, видя ги да се целят някъде зад нея, ушите й гръмнаха от дружния им изстрел. Няколко доброжелателни ръце уловиха поводите на коня й.

В този момент светът се завъртя пред очите на девойката и тя се срина безчувствена от коня…

 

 

Свести се от водата, която някой пръскаше по лицето й. Бавно, много бавно открехна очи. Разкривените линии и багри постепенно заеха своите места и на педя над себе си тя видя скъпите черти на Радуил — брадатото му лице, умния и нежен поглед на топлите кафяви очи, мъжествената бръчка, която разделяше гъстите вежди.

Девойката едва доловимо прошепна:

— Сигурно съм умряла и съм вече в рая…

— Ти си жива! Жива си!… — възразиха устните над нея. — Жива си и ние сме заедно!

Жива или в рая — не беше ли все едно, щом Радуил беше до нея?

Елена простря ръце и притегли лицето му към своето…