Цончо Родев
Човекът без сянка (4)

III.
В дома на Лазар Анастасиади идва наемател

… Из пътните врата се подаде една висока фигура, облечена с палто и панталони, с морав фес и дълъг пискюл, който биеше чак на гърба му, а кундурите му скърцаха като вятърна мелница.

Захари Стоянов

Когато Димко го въведе в просторния хает^[1], Лазар Анастасиади въздъхна облекчено — дългогодишната му професия на бегликчия го бе научила да разпознава хората от пръв поглед, а външността на управителя на железницата съвсем очевидно говореше за човек сдържан и почтен. В същата тази външност Еленѝ, дъщерята, забеляза съвсем други неща: изискаността на облеклото, от пискюла на моравия фес до върха на лачените обуща, каквато в Пловдив можеше да се види само у някои консули; видя още мъжествената хубост на лицето с дългия белег, светската самоувереност на държанието… Димко пък изпитваше ненавист и тревога. Защото в дома Анастасиади той беше иконом, вардянин, слуга, вратар и още половин дузина други длъжности, но в частния си живот се бе посветил на едно дело, надали подозирано от неговите господари, за което близостта на един турски големец не можеше да означава, освен опасност.

Меджар Ахмед произнесе няколко обикновени думи за поздрав, като се обръщаше едновременно към всички в стаята.

— Благодаря ви за хубавите думи, ага — каза му в отговор Лазар Анастасиади, като се поклони приветливо, но без раболепие. — Чувствувайте се под моя покрив като у дома си. Този юначага, Димко по име, ще ви бъде полезен за всичко, от което ще имате нужда. — Той се поколеба един миг. — За съжаление не мога да кажа в равна степен същото за дъщеря ми. Тя, знаете, не говори твърде добре турски…

— Учудвам се. — Веждите на агата се извиха нагоре като изпънати лъкове. — Учудвам се, челеби, че не знае официалния език на тази страна.

При подобен укор мнозина биха загубили ума и дума. Стопанинът на къщата обаче не беше между тях — в същата „тази страна“ езикът на парите отдавна беше станал по-официален от официалния, а кир Анастасиади беше един от първите богаташи може би не само на Пловдив, но на целия Одрински вилает. Той се задоволи да разпери ръце извинително:

— Ако някой е за упрек, това съм само аз, ага. Впрочем и съдбата също. Еленѝ остана без майка още ей такава и по мое настояване отрасна в пансион за девици в чужбина. Съгласете се, че трудно ще се намерят френски калугерки да знаят турски език…

Меджар Ахмед не каза нищо повече и само кимна разсеяно по посока на девойката. Еленѝ можеше да му прости, че поради обичаите на своя народ или поради просто недоглеждане той не пое подадената му ръка, та тя остана неловко увиснала във въздуха, но никога не би простила, дето този външно толкова изтънчен мъж не си даде труд да забележи, че притежателката на ръката е красива, стройна, гиздаво облечена, с цъфтящата младост на своите осемнадесет години.

— Дръвник! — каза тя уж под носа си, а всъщност така високо, че гласът й изпълни стаята и накара сърцата на баща й и Димко да замрат от уплаха.

За тяхно щастие обаче не се случи нищо — Меджар Ахмед очевидно не разбираше български, та остана напълно безразличен към обидата, тъй безразсъдно запокитена върху му. Лазар Анастасиади трескаво затърси в гънките на мозъка си някакво — какво да е — изречение, за да попречи на дъщеря си да повтори и задълбочи своята грешка. Но тя се оказа по-бърза от него:

— Аврасто кефали!^[2] — произнесе Еленѝ, като този път не се дори опита да симулира полугласност.

„Слава на тебе, Христе боже, той не знае и гръцки!“ — въздъхна в себе си бащата, като видя, че и тази втора стрела не успя да нарани турчина. Докато бършеше внезапно избилата по челото му пот, той чу равнодушния глас на своя квартирант:

— Ще имате ли добрината да ми покажете моите стаи, челеби?

— Разбира се, разбира се — разчевръсти се Анастасиади. — Заповядайте, ефенди…

Ала не направиха повече от две крачки към стълбата, когато ги настигна новото подмятане на Еленѝ:

— Il ne reste que supposer le plus invraisemblable — que Monsieur comprend ls fraçais.^[3]

Той се завъртя на пети и безизразният му поглед срещна гнева на нейния.

— Ravi de découvrir, que Mademoiselle le parle aussi.^[4] — Очарованието беше в думите, но не и в гласа му. — Parce que, j’espère, grâce à la langne fraçaise la paroi entre nous sera moins infranchissable comme l’avait prédit votre père.^[5]

Като каза това, Меджар Ахмед ага се обърна отново и се заизкачва по стълбите. Когато се опомни от смайването си, подир него забърза Лазар Анастасиади, последван от Димко с багажа на турчина.

Може би ще бъде любопитно за читателя да научи с какво бяха заети четиримата участници в тази сцена половин час по-късно.

Меджар Ахмед, вече нагласил дрехите си в стенния шкаф с хубавата дърворезба, сега подреждаше вещите си по работната маса — кожената папка с хартията, мраморната мастилница, ножа за разрязване на книги, перодръжките, преспапието, попивателната… Подреждаше ги и се усмихваше: знаеше, че не ще ги употреби нито веднъж.

Разкрачен до прозореца в стаята под него и мушнал ръце в дълбоките си джобове, Лазар Анастасиади гледаше обвитото в снежна пелена Таксимтепе и също се усмихваше. Колкото и да е наглед невероятно, доволната му усмивка беше предизвикана от това, че агата „постави на мястото й“ Еленѝ — отдавна знаеше, че момичето е поразглезено и има нужда от няколко хубави урока, които самият той, прекалено разнежен като баща, беше неспособен да й даде.

В пристройката от другата страна на двора Димко, след като на два пъти се увери, че е заключил вратата, беше извадил от скривалището зад тухлата своето най-голямо богатство — шестпатронния си барабанлия лефоше^[6] — и с угрижено лице проверяваше зареждането и изправността на механизмите му.

А в своята стая Еленѝ беше заета с нещо, което не бе вършила от деветгодишната си възраст — гризеше ноктите си…