Цончо Родев
Човекът без сянка (39)

XXXVIII.
Великата радост на свободата

Пустите клисурци станали московци,

а панагюрци — донски казаци!

Войвода им беше Гьорги Бенковски,

развява байрак Райна девойка…

Народна песен

Ликуването, с една реч, беше без граници от страна на панагюрци; а Бенковски — той беше Наполеон…

Захари Стоянов

Скоро се чули дори и възгласи от разни страни: „Да живеят княз Бенковски и княгиня Райна!“

Димитър Т. Страшимиров

Развиделя се, но слънцето още не беше изгряло, когато глашатаи плъзнаха из всички махали на Панагюрище, биеха до спукване барабаните си и крещяха до прегракване:

— Слушайте, панагюрцииии… След отпуск църква всички в Хаджилуковиии!… Ще се освещава народното знамеее!…

Не се стягаха дълго панагюрци, зер през тези дни на ликуване комай никой не сваляше от гърба си своите най-хубави дрехи, дето са уж само за Великден. Пък и не ги сдържаше. И не дочакаха отпуск, а нетърпеливо забързаха към дома на хаджи Лука х. Деянов — най-личната къща на Панагюрище, където от два дни бе главната квартира на Военния съвет и седалище на Привременното правителство. Отрано забърза нататък и хилядникът Павел Бобеков. Беше нетърпелив повече от другите, но все пак намери време да се отбие до поп Георгеви — нали бяха през две порти до хаджи Лукови. Не можа да се види с учителката Райна (тя се пременяваше за голямото празненство, та му говореше през вратата), но и така успя да я попита:

— Футекова, готова ли си наистина? Смогна ли?

— Смогнах, господин Бобеков — долетя през вратата звънливият й глас. — Смогнах! Цяла нощ не мигнах, но всичко е готово, до последния бод!

Тя действително бе успяла — знамето бе тъй разкошно, че още щом го изнесоха, взе дъха на панагюрци. Тежкото му кадифе, сърмата, разярените лъвове, огнените думи „Свобода или смърт!“ — всичко в него довеждаше до умиление, властно разтупваше сърцата и раздвижваше устните:

— Божичко, български байрак!…

— Доживяхме да развеем и наше знаме!…

— Виждаш ли го как реве българският лев!…

Благоговейното стъписване пред новата светиня скоро пак преля в шумен възторг: загърмяха мечкарските шишанета, екна бурното „Да живей!“, стотици уста подхванаха пламенната песен:

Дойде време, дойде час

иго да строшим, ха!

Хайдем, хайдем!

На бой да вървим!…

До побитото в двора на хаджи Лукови знаме изнесоха голяма маса и върху нея подредиха всичко, каквото е необходимо за богослужението. Песента, изстрелите и „Да живей!“ позаглъхнаха, множеството обърна нетърпеливи очи към къщата. И щом на високия чардак се появи първият от войводите, гръмна дружен възглас, от който невям небето щеше да се срине. Викаха юначни момци, украсили със свежи китки калпаците и дулата на пушките си; пригласяха им треперливи гласове на старци, които в същото време с широки кръстове призоваваха бога да благослови народното дело; издигаха глас и гиздави моми, кипрещи се в своите нови сукмани и бръчници, с герданите и нанизите пендари…

От едната страна на масата скоро заеха места Бенковски, Бобеков, байрактарят Крайчо Самоходов, стотниците и десетниците, членовете на Военния съвет и на правителството; при тях бяха поканили нарочно и Райна поп Георгиева, на ръцете на която дължаха знамето. От другата страна се разпореждаше — и сякаш не ходеше, а се носеше на една педя над земята — лудоглавият поп Грую Бански и с четири очи внимаваше никой от останалите десетина свещеници да не го затъмни, да не оспори първенствуващото му място. Тамянов дим се издигна към небето и с него началното „Господи, помилууйй“ на поп Грую. Свалиха калпаци мъжете, чевръсто се закръстиха бабичките, по-здраво стиснаха пушките въстаниците — нямаше човек в просторния двор, когото да не засмъдяха очите пред картината на великото чудо: подир пет стотици години българско знаме да се освещава на свободна българска земя… Наистина глумливият поп Грую смути духовете на мнозина от своите събратя по длъжност и на още повече старци и бабички, когато наред с „пресветая Богородице“ и „Господи, помилуй“ начесто вмъкваше по някой ред и от своето хлевоусто „Верую“, ала същите тези не твърде богосмирени слова докарваха до възхита и безпаметен екстаз младежта. Дори посред службата Орчо не се стърпя и след думите „Да изчезнат от земли български отоманци до един“ изпразни пушката си така, че куршумът свирна над главите на множеството и едва не свали някакъв дванайсетгодишен хлапак, който следеше службата от височината на една близка липа…

Като се произнесоха и няколко пламенни речи, всички църковни и граждански обреди по освещаването завършиха. Тогава Бенковски пожела една процесия, начело със знамето, да обходи по-главните улици на градчето, да посети стражите, които бдяха по пътищата, та затова не можаха да присъствуват на светата церемония. Никой не му възрази — кой ще се намери да е против тази нова изява на победата и свободата? Разтичаха се юнаците и след половин час до петстотин души конници вече се подреждаха да придружат българската светиня. Пръв от всички беше пак поп Грую; курдисал се на коня с църковната мантия, изпод която стърчаха жълтите тепелици на чифт пищови и белите кокалени дръжки на двойно повече ками, той държеше в една ръка сребърния кръст, с който бе заклевал юнаците на Оборище, и кандилница в другата, а главният му кахър беше да не позволи на нито един от останалите попове да участвува в процесията на кон…

Когато всичко беше готово и поп Грую произнесе своето заклинателно „С нами бог, разумейте язици и покоряйтеся, яко с нами бог“, а Георги Бенковски взе знамето и вече се готвеше да го подаде на байрактаря, неочаквано за всички напред се изстъпи Райна поп Георгиева — с тъмносин сукман и също такова палтенце, украсено с лисичи кожички, и с всичкия пурпур на света върху лицето. Не се помнеше от смущение, но въпреки това произнесе ясно:

— Войводо, както аз сама съм шила знамето, сама искам да го понеса; искам да бъда войник в редовете на войниците!…

Постъписаха се мъжете, слисаха се от тази нечувана дързост жените, едничък Бенковски запази самообладание:

— Да бъде! — отсече усмихнат. — Докарайте кон за байрактарката!

Както му беше обичаят, не се посъветва, не поиска ум от никого. Но и никой не помисли да оспори думата му — в това, че младата уважавана учителка ще носи знамето, мнозина откриха даже някаква особена прелест. Или както го каза в допълнение войводата:

— Свободата е от женски род и жена трябва да носи знамето!

Доведоха кон с нови-новенички, още жълти юзда и седло. Райна поп Георгиева, препасала сабя и револвер, смело приближи до него. Помогнаха й и след миг тя беше на седлото. Бенковски благоговейно целуна лъскавото кадифе на бунтовното знаме и й го подаде. Поруменяла като череша, но горда с отредената й роля, Райна вдигна над глава знамето с разярените лъвове. Едно стихийно „Да живей!“ поздрави и знамето, и знаменоската. Панагюрци и придошлите от околните села въстаници вече не ликуваха, а направо лудееха от радост. И само един тъгуваше в този момент — Крайчо Самоходов, който плачеше на рамото на Захари Стоянов:

— Право ли е това бе, брате? Да се остави святото и неприкосновено знаме в ръцете на една нищо и никаква жена! Да се кълна аз в бога и народа, че ще пазя тая светиня до последната минута на живота си, а сега да ми се отнеме това право и да вървя със сгънати ръце? За мене няма вече живот; аз съм убит!…

И продължи тихичко да кълне оня час, когато му хрумна да препоръча Райкя Попова на войводата…

Но, повтаряме, той бе един единствен в цяло Панагюрище, който изживяваше мъка и огорчение; всички други сияеха от възторг.

— Да живей младата байрактарка! — ехтеше от вси страни.

А жените не сварваха да се начудят:

— Гледай, мари! Гледай — нашата даскалица станала байрактарка!

— Уф, пък каква е красна!…

— Ще речеш — цяла княгиня!…

Думата „княгиня“ бързо премина от уста на уста, та се зачуха нови викове:

— Да живей Райна Княгиня!…

А други, по-щедри, въздигнаха до княжество и войводата:

— Да живеят княз Бенковски и княгиня Райна!…

… И се проточи нечувана от пет века процесия. Важен и горд, начело яздеше поп Грую и сипеше наляво и надясно такива „благословии“ за „вси турци“ и „агарянская власт“, които не е възможно да бъдат написани. След него бяха другите свещеници, предвождани от поп Неделю, поибренеца. След духовенството яздеше Райна поп Георгиева — Райна Княгиня! — като развяваше бунтовното знаме високо над главата си. Ограждаха я десетина левенти на коне с голи ножове в ръце — пазителите на знамето. Следваха певците, членовете на Военния съвет, въстаниците, наредени двама по двама… Единствен Бенковски, с обнажена сабя в ръката, яздеше отстрана; не княз, а Наполеон да беше, нямаше да пристъпва по-тържествено.

Не бързаха, ала и да бързаха, пак тъй бавно щяха да се движат. Защото на всяка крачка ги спираха: ту просълзени юнаци ще поискат да допрат устни до кадифето на народната светиня, ту старци ще й се поклонят, както не са се кланяли и на най-свети мощи, ту моми и невести ще ги затрупат с цветя и здравец, ту ще се наложи да сведат знамето пред олтара на някоя църква… И всичко това съпроводено с празничен звън на камбани, с „Хей, народ поробен…“ и със стотици възгласи, които избликваха направо от сърцата на струпания народ:

— Да живей България!…

— Да живей младата байрактарка!…

— Свобода или смърт!…

— Да живеят българските юнаци!…

— Бог да бди над България!…

Така обходиха цяло Панагюрище и стигнаха до равната Койчева ливада, ширнала се току под върха Света Петка. Там около побитото знаме започнаха хората и веселбите — чак до залез слънце…

* * *

Привечер Бенковски вдигна на крак своята Хвърковата чета, с която щеше да бъде „всякъде и никъде“ в ІV революционен окръг. Огледа юнаците си и се почуди — сред тях не видя онзи, който преди двадесети четири часа поздравяваше с радостни сълзи първата победа на българското оръжие. Потърси го. И го намери сред ония, които се готвеха да сменят стражите по стрелчанския път.

— Не вярвам на очите си, Радуиле! — рече му направо. — Мигар няма да бъдеш с мене?

— Реших да остана тук, войводо. Мисля си и сам се лаская, че и тук ръката ми няма да е излишна.

Гласът му звучеше бодро, почти ентусиазирано, но някъде отвъд тази бодрост Бенковски долови нотки, които го накараха да наостри уши и да потърси погледа на Неуловимия.

— Кажи, Радуиле — рече, — има ли нещо, което непосредствено да те безпокои? Кажи, кажи, не се опитвай да правиш дипломация!

Въпреки подканата Радуил се опита да усуква:

— Каквото безпокои всички ни — турците, турската сила.

— Аз употребих думата „непосредствено“.

— Непосредствено ме безпокои загубата на Стрелча, войводо. Снощи тук устроиха триумфално посрещане на Орчо, но Орчо в същност не е успял да превземе джамията и щом се появил башибозукът на Кьор Мехмед и Алиш Пехливан, изоставил Стрелча.

— Обаче изтеглил своята чета насам, а стрелчани — към Копривщица — многозначително напомни Бенковски.

— Така е — кимна Неуловимият. — Но Стрелча не биваше да губим, войводо. Стрелча, това е вратата към Панагюрище и връзката на Панагюрище с Копривщица. Ще берем големи ядове от тази загуба, войводо.

— Не гледай така мрачно, Радуиле. Виж каква сила е събрана тук. Само панагюрските юнаци трябва да наброяват около хиляда. А въстаниците от Баня? От Бъта? От Ерелий, Попинци, Елшица?… Не ги ли видя днес, Радуиле? Само да им викнеш „дръж!“, ще разкъсат с нокти кой да е враг, пък ако ще и сам султанът да го води.

Неуловимият предпочете да не спори.

— Точно тъй! Та нали и аз затова искам да остана?

Сбогуваха се, като си пожелаха да бъдат заедно, в деня на победата.

… А се срещнаха отново, когато Панагюрище гореше пред очите им като една гигантска клада…