Цончо Родев
Човекът без сянка (38)

XXXVII.
Пловдив в сянката на бунта

В сряда сутринта на 21 април изненада ни в Пловдив грозно известие, че във вторник, на 20 април, избухнало в Копривщица въстание…

Йоаким Груев

Страшно били развълнувани по това време духовете в града Пловдив вследствие разпръснатите слухове, че в Копривщица и Панагюрище има нещо… Турците, гърците и нашите чорбаджии бълнували за московци и сърби, а младите български патриоти се радвали. Никой не стоял хладнокръвен пред настъпващото движение. Всеки вършел онова, за което бил способен и което е било в интереса на неговите сънародници…

Захари Стоянов

Сбогом, мило отечество, сбогом, мили народе. Аз днес отивам за твоята свобода да се боря с неприятеля, че или победя, или падна мъртъв — за мене е все едно. Мисля, че си изпълнявам длъжността, като отивам за твоята свобода да умра. Стига моите потомци да знаят да оценяват, че кръвта на народните мъченици ще ги избави от турското робство.

Бачо Киро

 

Вестта, че въстанието е избухнало, свари пловдивските революционери напълно неподготвени. Плановете предвиждаха да се взривят железопътните мостове към Одрин, за да се прекъсне подстъпът на войски и градът да се подпали от много места, та предизвиканата суматоха да отвлече вниманието на властта. Пловдивчани не бяха готови за тези задачи. Учителят от Класното училище Наботков, който твърде самонадеяно бе обещал да приготви динамит за взривяването, нито бе започнал опитите си, нито имаше най-основните материали. Георги Манев, поел задължението да взриви железницата, не разполагаше с взривни вещества, пък и Бенковски не успя да му прати обещаните помощници. С подпалването на града бе натоварен Отон Иванов, началникът на тайната полиция в Татар Пазарджик. Той се бе прехвърлил в Пловдив преди десетина дни и — все според плана — бе наел няколко къщи, но „наемателите“, които щяха да подпалят тези къщи и с това целия град, също не бяха изпратени от Бенковски.

Междувременно предателството на Ненко Терзийски бе вдигнало на крак властта. Полицията вече усилено търсеше известните й „комити“ и най-вече Христо Търнев, името на когото знаеше от Ненко. Щом се върна от Панагюрище, „бай Христаки“ едва не попадна в ръцете й и, без да успее да се свърже със своите, се укри отначало у познати, а после бе прибран от Найден Геров в руското вицеконсулство. Такава бе обстановката в града, когато на 21 април Юрдан х. Георгиев пристигна от Панагюрище и донесе на Отон Иванов два екземпляра от кървавото писмо и поръката на Бенковски да се справи със собствени сили с подпалването на Пловдив.

Отон Иванов се свърза с Димитър Свещара и Кочо Честеменски. Тримата решиха същата вечер да се свика съвещание на по-главните „лизнати“ в квартирата на Отон на Небеттепе. Явиха се обаче твърде малко от посветените в заговора хора — търговецът Спас Турчев, Георги Търнев, Лука Чепаринов, учителят от Мараша Георги Крумов (който бе изпълнявал в „Юлий Цезар“ ролята на Каска) и Георги Кожухаров, ученик от Епархийското училище. След като поумуваха, съзаклятниците си дадоха сметка, че избързалото избухване на въстанието, строгите мерки на властта и наличието на мощен гарнизон и на многобройно турско население в Пловдив им отнемат възможността да се справят с всички заръки на Бенковски, но решиха, че все пак не могат да останат със скръстени ръце и че ще се опитат поне частично да изпълнят плана на въстанието. Съгласиха се на следващата вечер (22 април) всеки да запали по едно или повече здания в различни части на града, а после те самите, както и другите посветени в делото хора, на които през деня ще съобщят, да отидат в Царацово или в подножието на Джендемтепе, за да се отправят после в помощ на вече сражаващите се въстаници; под Джендемтепе Спас Турчев щеше да изнесе и знамето, изработено от Елена Трантеева.^[1]

Също и този проект остана почти неизпълнен. Имаше хора, които се уплашиха и не сториха нищо (обстановката в Пловдив беше наистина такава, че самата мисъл за бунтовни действия беше на границата на безразсъдството, други се въздържаха от чисто морални съображения. Способен ли е учителят да предаде на пламъците свещената сграда на училището или богослужителят — църквата? Как Димко би намерил сили да подпали къщата на човека, който го бе свалил от бесилката, или Григор поп Божков — дома на своя и на цял народ благодетел Христо Г. Данов?

И въпреки всички нечувани пречки намериха се неколцина пловдивски революционери, които с делата си не позволиха да падне петно върху българщината в Пловдив. Двама — Димитър Свещаров и Кочо кундураджията — подпалиха собствените си дюкяни. Като отиваше към Джендемтепе, Отон Иванов по чудо се спаси от два турски патрула и не можа да стигне до Перущица, своята цел, но не се примири, а свърна към Станимака, където посвети силите си за разбунтуване на родопските села Лесково, Дедево, Бойково и Яворово. Неустрашимият Гого Търнев единствен от пловдивчани успя да стигне до Царацово и като помощник на бай Иван Арабаджията беше начело на царацовци и присъединилите се към тях селяни от Елешница, Синджирлий, Строево, Дълги Герен и Крастово в пътя им към Копривщица и в славната победа над турския башибозук при Старо Ново село… за да бъде с Каблешков до самия край и да се обезсмърти с юнашката си гибел. Към родните си места се отправиха — и там повечето загинаха със смъртта на героите! — мнозина от пловдивските революционери, без да броим такива като клисуреца Никола Караджов или панагюреца Тома Георгиев, които още преди месеци напуснаха града, за да се озоват в самия център на въстанието и на битките за свобода.

В бурната 1876 година Пловдив не достигна трагичното величие на Перущица, Батак, Панагюрище или Клисура, но и не остана без свой дял в съзиждането на онзи най-висок паметник на българската слава, който се нарича Априлско въстание!

* * *

Димитър Свещаря подготви всичко за подпалването на дюкяна, но имаше толкова много работа да върши, че драсването на клечката възложи на по-малкия си брат Петко. А Петко нема̀ нервите и спокойствието да изпълни всичко както му е редът, а избърза. И вместо през нощта, пожарът пламна още преди залез слънце, когато улиците бяха още пълни с народ и тулумбаджиите (така наричаха тогава пожарникарите) бяха на крак. И стана тъй, че пламъците в този дюкян на Джумаята бяха бързо-бързо задушени, а Димитър Свещаров се озова в хапуса.^[2]

Като видя несполучливия палеж и научи участта на своя приятел, Кочо не се колеба нито секунда. Обрекъл се беше, пък и знаеше — забави ли се, властта ще се сети и за него… Измъкна отнапред приготвеното шише с газ и за последен път се огледа. Ех, тежък труд, но и сладки часове на задоволство бе преживял в това дюкянче кундураджията! А тези стени? Майко мила, ако тези стени можеха да говорят, та някак си като ехо да повторят онова, дето са чували — какви бунтовни слова щяха да гръмнат, от които цялата Узун чаршия щеше да потрепери!… Ала не се размеквай, Кочо, не се оставяй да се разнежиш от спомените!

Заричаше се така кундураджията, но въпреки това не ливна веднага газта и не я подпали. Въздържаха ръката му един чифт стари калеври, толкова стари, че ще речеш — носени са били те от предците на хаджи Шабан още преди да дойдат на българската земя. Пък за сиромаха хаджи Шабан те бяха всичко: „и за хоп, и за гроб“, както гласи поговорката. Нещо смъдна сърцето на Кочо. Какво беше виновен старият добър турчин, че да остане без едничките си калеври? Поразмисли кундураджията, пък остави настрана шишето с газта, седна до масичката и на бърза ръка изкърпи хаджи Шабановото богатство. После изтича до дома на турчина (той живееше на гърба на Караул хан^[3], на две крачки от дюкяна на Кочо), не прие никакви пари за работата си, върна се тичешком и с трескава припряност предаде всичко на огъня…

Не дочака да види какво ще се случи нататък (в същност тулумбаджиите бяха нащрек, та скоро се справиха и с този пожар), а с най-голяма бързина се отправи за в къщи. Теохана знаеше, той я бе предупредил, та не се учуди, когато го видя да впряга талигата. Наслагаха едно-друго в нея — колко ли бяха вещите в скромния дом на кундураджията? — натовариха детето, една сродница, която се случи там, покачиха се сами и потеглиха. Кочо заобиколи през Павликянската махала, до станцията пресече пътя за Дермендере и през нивите на Мечкюр излезе на пътя за Перущица.

Кочо бързаше.

Към смъртта.

И към безсмъртието…

* * *

— Зная какво ще ми кажеш, Димко — помогна му Лазар Анастасиади. — Не живея аз на месечината и виждам що става около мене. Пък и… Пък и ти май не си единственият, който тази нощ ще се измъкне из града.

— Само една молба имам към тебе, господарю. — Димко избърса с длан челото си. — Никога не помисляй за мене като за неблагодарник. Знам, обет съм дал да ти служа, но от преди това съм обречен…

— Спри, момче, спри! — вдигна ръка Лазар. — Не ми обяснявай неща, които зная. И не се страхувай, че ще те нарека неблагодарен. Какво съм аз в сравнение с онова, за което отиваш? — Той помълча малко. — Върви, момче. Върви и помни, че домът на Лазар Анастасиади е винаги отворен за тебе. Имаш ли нужда от нещо?

— От благословията ти, господарю.

Момъкът коленичи и Лазар стори кръстен знак над главата му.

— А пари, Димко? Ти невям знаеш, че не си работил като роб при мене; отделял съм ти достойна плата и вече трябва да се е насъбрала хубава сумичка… Пък ако не стига тя за начинанието ти, само кажи — кесията ми днес е все едно твоя кесия.

— Не ми трябват никакви пари, господарю. Там, където отивам, животът ще се мери с друго, не с жълтици. Ако оцелея, аз ще се върна и тогаз ще можеш да ми се наплатиш. Пък ако е писано да умра, защо да позлатяваме ръцете на убийците?

— Разбирам те — кимна Лазар. — Но имам за тебе нещо друго, което не ще откажеш. — Той бръкна в едно чекмедже, но то беше празно. Потърси също из другите — никакъв резултат. — Дявол да го вземе! — затюхка се. — Имах тук един револвер колт и куршуми за него… Ела да потърсим заедно. Невям съм го преместил другаде и съм забравил?

— Не мога да чакам, господарю. Всяка минутка закъснение значи една пречка повече по пътя към Панагюрище.

— Но той щеше да ти свърши хубава работа…

— Сигурно. Благодаря ти, че беше готов да ми го подариш, господарю. Но аз не съм безоръжен. — Димко показа своя лефоше. — И тоя няма да ме посрами.

— Пази се, Димко. И в битките, и по пътя се пази. Научи ли за Неджиб ага? Като се върнал вчера, веднага го натоварили да вдигне башибозука от Даутлари и другите турски села от равнината.^[4] Още снощи заминал. Не е чудно точно той да се изпречи на пътя ти.

— Да даде бог, щото тогава аз да свърша онуй, дето копривщенци са изпуснали.

— Имаш ли друга някаква заръка, сине?

— Не заръка, а молба, господарю. Даже две молби. Госпожицата излезе следобед, но дъщерите на Недкович трябва да са я задържали. Не ще мога да я дочакам. Моето сбогом моля да й предадеш, господарю.

— Обещавам. А другата молба?

— Да целуна десницата ти…

Лазар Анастасиади му подаде ръка, но не позволи да я целуне. Вместо това крепко прегърна своя довчерашен слуга.

* * *

Малко по-късно през нощта и Григор поп Божков се сбогува със своя благодетел Христо Г. Данов. Фанатично честен, какъвто беше, той, се забави, за да тури в ред тефтерите и сметките на книжарницата, и едва тогава повика видния книгоиздател в стаята си. Данов обаче изобщо не му разреши да говори за сметки — не беше той чужд на онова, което вреше и кипеше наоколо, досещаше се за истинската причина на това повикване по нощна доба, та с решителен жест отхвърли настрана всичките дебели тефтери и така прие писаното в тях на доверие.

— Ще заминеш, казваш, за Клисура? А като се повидиш с родителите си, ще се върнеш ли, Григоре?

Григор поп Божков гузно отмести очи.

— Не искам да ви мамя, господин Данов…

— Така, така, предполагах го. А ще ми кажеш ли нещо повече, Григоре?

— Господине Данов — развълнувано заговори другият, — вие добре знаете „онова“, което отдавна готвим. Настана вече денят, когато с пушка в ръка ще подирим сметка за петвековните мъчения на нашия злочест народ. Моят дълг ме зове там, в Клисура!

— А имате ли достатъчно оръжие и джепане? И приготвена храна за по-дълго време имате ли?

— Имаме всичко потребно, господин Данов — с пресилена твърдост отговори Григор, но неволната му въздишка издаде неговата вътрешна несигурност.

— Ами къде мислите да окажете съпротива на турците?

— На Злидол. Край Клисура, на пътя към Рахманларе.

— А ако ви заобиколят по билото на Гарваница и Черни връх, та ви ударят в гърба? Какво ще правите тогава?

— Тогава ще отстъпим към Копривщица.

Христо Г. Данов загрижено поклати глава:

— Бог да ви е на помощ, Григоре!…

— Добри ми господин Данов, позволи ми да ти се изповядам, може би за сетен път. Аз съм давал от ваше име нужната парична лепта на революционното дело, та неколцина от „работниците“ ви имат за заслужил, но името ви нийде не е записано. Аз предвиждам страшната буря, която сигур ще ви завлече в някой пловдивски затвор, но винаги пред следователите отговаряйте смело, че в нищо не сте причастни: нищо няма черно на бяло. И нашите големи неприятели в Пловдив, гърците, ще се опитат да ви опетнят с интриги пред турските власти, но, повтарям, смел бъдете и смело отговаряйте! Скърбя много, че моето име може би ще ви навлече неприятности, но простете ми, добри ми господин Данов: аз отивам на път, от който, предвиждам, няма да се върна!

— Бъди спокоен за това, Григоре! Що е богу угодно, това ще стане с всички. Бог е милосърден и той ще помага на всички наши братя в борбата им против турците.

И сутринта рано Божков тръгна за Клисура по път, от който наистина не се върна.^[5]

* * *

В сумрака на топлата пролетна вечер Димко с торбичка на рамо се спущаше надолу към Джумаята, като се движеше плътно до къщите и дуварите. Въпреки това обаче малко над дома на доктор Рашко един глас го повика сподавено:

— Бате Димко!

Обърна се бързо по посока на гласа. Откъм църквата „Света Богородица“ се отдели една сянка и заситни към него. Беше Елена.

— Радвам се, че ми се обади, господарке — каза Димко, като хвърли поглед нагоре и надолу по улицата. — Поръчах на баща ти да ти предаде моето „сбогом“…

Елена не се завайка на това „сбогом“.

— Било е напразен труд, бате Димко. Татко няма да може да ми предаде твоето „сбогом“, защото… защото аз ще дойда с тебе!…

Той издаде неопределен звук и неволно стори крачка назад.

— Не е вярно, нали? Кажи, че се глумиш с мене, господарке!

— Вярно е. Отиваш към Панагюрище, нали? Ще дойда с тебе и ще поема дял от борбата. Колкото и да са слаби силите ми, все няма да са излишни. — Той понечи да възрази още нещо, но Елена го спря с вдигане на ръка: — Не ме разубеждавай! Решила съм го. И ако откажеш да ме вземеш, ще тръгна сама, тъй да знаеш!

— Сама? В това време?

— Не съм съвсем сама. — Тя разгъна палтенцето си и под него Димко видя дръжката на един колт. — Не ме ли вземеш, тръгвам само с този…

— А баща ти как търсеше револвера си… — Като спомена Лазар Анастасиади, Димко се сети да подхвърли: — Няма да е честно да се измъкнеш без негово разрешение, без благословията му…

— Погрижила съм се за всичко. По-късно довечера приятелките ми ще му занесат едно писмо от мене. Там му казвам накъде отивам и го моля за прошка. Сега отговори: ще ме вземеш или не?

С една въздишка на неподправена грижа Димко се предаде.

— Да вървим, господарке. Ще бдя, доколкото мога, над тебе, но… но нека и господ да те пази от небето!…

Тръгнаха. И черната пролетна нощ скоро ги погълна.