Цончо Родев
Човекът без сянка (36)

XXXV.
Първият ден на свободата

Мили братя българи,

оръжие хванете!

„Свобода или смърт“

едногласно викнете…

Бачо Киро

Боят настана, тупат сърца ни,

ето ги близко наш’те душмани.

Кураж, дружина вярна, сговорна,

ний не сме веке рая, покорна!

Иван Вазов

Като залиташе, запененият кон едва се довлече до хана на Найден Дринов. Без да се погрижи да го върже (къде ще избяга бедното животно — то едва се държеше на краката си!), ездачът изтича нагоре по дървените стълби, грабна настрана ханджията и му зашепна оживено. И колкото повече му шепнеше, толкова мършавото лице на Найден побеляваше и буйната му къдрава коса се изправяше. Заряза всичко ханджията и двамата с куриера хукнаха към кафенето при църквата „Свети Георги“. Както обикновено, там беше пълно с „лизнати“; извикани навън, те забравиха всяка предпазливост, а се скупчиха около пратеника на копривщенци. Думите му ги загрижиха:

— Да почакаме — казваха едни. — Няма и едно денонощие, откак Иван Джуджев и Антон Балтов тръгнаха с комитетски пари за Цариград, оръжие да купуват…

— И нищо не ни е готово! — завайкаха се други. — Нито храната е изнесена в Балкана, нито юнаците са приготвени, че и знамето…

— И какво тогаз? — възразиха някои. — Да оставим братята ни копривщенци на турския ятаган ли?

Докато спореха, Рад Клисарят спомена думата „апостолите“ и решението дойде изведнъж, от само себе си — вдигнаха се и както бяха на тумба, след малко вече тропаха на Иван Тутевата порта.

— Вие луди ли сте? — сопна се насреща им Георги Бенковски, а зад раменете му надничаха и другите апостоли. — Забравихте ли, че е забранено да…

И той не можа да завърши — поразиха го сериозните лица на мъжете от групичката, повечето членове на комитета (тук го наричаха „приготовителен“), неотразимата смес от възторг и грижа в очите им. Бенковски смени тона:

— Не ме мъчете, господа!… Кажете, що се е случило…

Найден Дринов отговори:

— Три часа вече, откак в Копривщица гърмят пушките!…

Апостолите останаха като зашеметени. Волов попита дрезгаво:

— Сигурно ли е, братя? Кой го е видял?

Напред се изстъпи куриерът:

— Аз, господине. Ето, писмо нося от Каблешков…

Волов грабна писмото, но пръстите му така трепереха, че не успя да го отвори. Икономов се опита след него, но не стигна по-нататък от „Братия!…“ Най-сетне листът стигна до Бенковски и той с треперещ от вълнение глас прочете огнените слова на Каблешков. А щом произнесе и името на Караджов, закрещя като луд:

— Бунт!… Въстание!… Свикайте стотниците, удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви въстанието!… Що чакате? На оръжие!… Нашите братя се бият вече!…

Някои от по-благоразумните панагюрци отвориха уста да изразят съмнението си в навременността на бунта, но думите им се удавиха в плисналото срещу тях въодушевление на апостолите. Панайот Волов изпразни два пъти своето шаспо във въздуха. Бенковски, разплакан, се хвърли върху Бобеков и го целуна по устата — така с целувка бяха заличени веднъж за винаги всички недоразумения и несъгласия между тях. Икономов тръшна феса си на земята и захвана да го тъпче с такава ярост, сякаш под краката му беше сам падишахът…

Постепенно ентусиазмът на апостолите се предаде и на панагюрци.

— Отиваме да се приготвим — извикаха те, затичвайки се навън — и излизаме! Няма да се посрамим, братя!…

Бенковски прати едного в дома на поп Георги Футеков.

— Учителке — каза пратеникът му задъхано, — започва, учителке!

— Какво започва?

— Войводата иска знамето.

— Но аз не съм… — смути се Райна поп Георгиева.

— Той знае, той знае. Иска другото, карловското. А на тебе рече да бързаш с всички сили, учителке. Бунтът започва, разбираш ли?

Когато пратеникът се върна в дома на Иван Тутев, апостолите се доприготвяха. Но не на себе си от вълнение, напълно зашеметени, те не намираха каквото им трябва. Единствен Бенковски имаше готов юнашки калпак със златно лъвче, другите решиха да излязат гологлави — може ли да се сваля султан с фес на главата? Икономов докопа отнякъде чифт изсъхнали цървули, но не можа да се оправи с ремъците…

С появяването на знамето забравиха всичко останало. Волов намери някакво неокастрено дърво и с него завързаха с връвчици карловското знаме — кой ще ти дири сега гвоздеи? Всичко им беше така, до половина приготвено, но Бенковски не можеше да търпи повече:

— Отваряйте портите! — ехтеше звънкият му глас. — Широко! Още, още!… Нека се запомни тоя час!… Отваряйте!…

Отвориха им портата и излязоха. Четирима: Волов, Бенковски, Захари Стоянов и Икономов. На тях, апостолите, съдбата отреди завидната участ да са първите въстаници в столицата на въстанието.

Смутено, още замаяно от важността на извършваната крачка, Панагюрище ги посрещна мълчаливо, със затворени порти и спуснати кепенци на дюкяните. Апостолите не се стъписаха от тази привидна въздържаност. Те тръгнаха към чаршията, като пееха с цяло гърло известната бунтовна песен на Стамболов:

Хей, народ поробен,

що си тъй заспал,

ил’живот свободен

теб не ти е мил?…

Прекъсваха песента си, колкото да викнат в един глас „Бунт! Бунт! На оръжие всички!…“ и веднага пак я подхващаха. Първа от всички панагюрци ги поздрави — и в тяхно лице въстанието — Пана Щърбанова. Тя изскочи на улицата с китка здравец и ги накичи, докато хълцаше задавено и повтаряше:

— Честито, юнаци!… Честито и на добър час!…

Когато бяха до моста на Луда Яна, насреща си видяха конака и около него няколко сини заптийски униформи. Без да спира крачките си, Волов вдигна своето шаспо ги изпрати първите куршуми срещу тиранина. Последваха примера му и останалите. Последицата? Онези, които до преди минута живееха със самочувствието на богопомазани господари, сега се разпиляха като пилци и загубили еминиите си, по чорапи прескочиха стени и стобори и вдигнаха праха по пътя към Пазарджик. Нататък ги изпрати и един закъснял изстрел; по-късно се разбра, че той бил от пушката на Тома Георгиев — онзи осемнадесетгодишен панагюрец, който преди няколко месеца напусна училището и пансиона в Пловдив, за да последва Бенковски като секретар.

Докато апостолите превземаха конака, друг един агитатор с не по-малка сила от тяхната вдигаше Панагюрище на въстание: Павел Бобеков — уважаваният от всички учител и председателят на „приготовителния“ комитет. Облякъл въстаническата си униформа и яхнал черен като гарваново крило жребец, Бобеков летеше по улиците на града и призоваваше:

— Бунт!… Ставайте!… Долу тиранина!… На оръжие!…

После и апостолите се разделиха: Волов и Бенковски хванаха на една страна, Икономов и Захари Стоянов — на друга. И точно тогава случаят пожела Бенковски да срещне излязлата до портата Райна поп Георгиева. Той се спусна към нея — още малко и да я прегърне, — но се съвзе в последния миг.

— Учителко! — Беше на една крачка от нея, а крещеше с всички сили. — Учителко! Ето го големия ден, който ти обещавах!… Свободата дойде, учителко!…

Тя го гледаше премаляла. Срещнала бе едновременно Бенковски и свободата на България — съществуваше ли изобщо на света нещо, което да я развълнува повече от това съчетание?

— Вярвах в тебе, войводо — прошепна полугласно. — В тебе и в Отечеството!… А когато забият камбаните, ще бъда готова и аз…

И отново се разделиха, без да се срещнат истински.

А панагюрци вече доказваха, че градчето им е било достойно за столица на великото дело. Окопитили се след началния смут, те заизлизаха във въстанически униформи и с шишанета в ръце, плачеха, прегръщаха се, честитяха си един на друг свободата, кичеха се с цветя като на най-личен празник… Не се поколебаха и пред вековния враг — пропукаха пушки, проля се кръвта на неколцина агалари, които отказаха да се предадат…

Когато апостолите се върнаха отново на мегдана, вече не бяха сами — стотици и стотици възторжен народ беше наизлязъл, напираше около тях, поздравяваше ги със своето „Да живей!“, огласяше околността с гърмежите на своите пищови и шишанета…

(Не бяха тези гърмежи, които прогониха колагасъ Меджар Ахмед от височината „Света Богородица“; той побягна към Татар Пазарджик още при първите изстрели на Воловото шаспо в двора на Иван Тутевата къща.)

Чувствуваше се нужда да се каже нещо на народа, да се прогласи по някакъв начин въстанието. Бенковски се покачи на една появила се отнейде маса и се опита да заговори. Не успя — той, иначе роден оратор, можа да изрече само: „Братя… Братя…“ и се задави в сълзи. Тогава до него застана Павел Бобеков и с развълнуван глас прочете онова възвание, което — отнапред многократно размножено, а сега подпечатано с турска кръв (брациговският делегат и „коммиссар“ Васил Петлешков вече бе приклекнал до трупа на един бегликчия, топеше пръст в още топлата му кръв и рисуваше кръстни знаци на възванията) — щеше да полети като „кърваво писмо“ по цяла Западна Тракия, за да вдигне народа на въстание.

— „Братия българе! — зачете Бобеков. — Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! Секи от нас с нетърпение очакваше тоя момент. Започва вече денят на българското народно въстание — в България, Тракия и Македония. Секи честен българин, в жилите на когото тече чиста българска кръв, както е текла тя и в жилите на нашите български кралие Крум, Борис, Симеон и Ясен, трябва да грабни оръжието в ръце, за да въстанем като един човек, и по тоя начин с първият още удар да смутим неприятелят.

Нашите юнаци българи не трябва да се боят от смъртта и разните други опасности. Тие трябва да се не страхуват от това само по себе си изгнило турско правителство, което отдавна очаква своето опропастяване. Напред, братия! Дигайте пушките в ръце, да се срещнем един други против неприятелят, да запазим своето отечество, да придобием свободата си!

О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода.

Чрез днешното си въстание ти ще добиеш свобода, с бой и със собствената своя кръв. Счюпи хомотът, който сече твоят врат като с трион.

Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе си, пази така също свободата, честта и правото на оногова, който ги потърси при тебе. Защити го!

Бъди юнак неустрашим срещу неприятелят, сражавай са, воювай геройски, но не отказвай благоволението си и към робът!

От днес в името на българския народ ние обявяваме пред целия свят, че желаем: или свобода, или смърт на сичкото население.

Напред, напред, братия! Бог е с нас!…“

Когато Павел Бобеков завърши, целият събран народ плачеше.

* * *

За чест на панагюрските въстаници трябва да кажем, че те не оставиха сладостния трепет на свободата да ги зашемети, а след началната радост си плюха на ръцете и здраво се заловиха за работа. Досегашният „приготовителен“ комитет се преобразува в Българско привременно правителство (или още Военен съвет), начело с досегашния председател Павел Бобеков.^[1] Пак Бобеков стана хилядник на Панагюрище, а стотните повериха на отнапред избрания знаменосец Крайчо Самоходов, на опитния Ильо Стоянов (по прякор Петдесетникът), сражавал се срещу турците още под знамето на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, на Иван Парпулов, който наскоро щеше да се прочуе като Орчо войвода, и на познатите с юначеството си Рад Клисаря и другия Рад — Джунов, двамата Стояновци Пъков и Тренчев, Кръстю х. Томов, Павел х. Симеонов и Никола х. Георгиев. Избраха ги и Ильо Стоянов веднага потегли с четата си към Медетдере, където се виеше пътят за София. В същото време Иван Соколов (събитията го завариха тук, та беше немислимо да се върне в Пазарджик) бе въздигнат във военен комендант — нали се бе учил на войниклък в Белградската легия! — и той от своя страна вдигна една чета към височината „Свети Никола“, която пазеше Татарпазарджишкия път.

Привременното правителство заседаваше, може да се рече, непрекъснато. То не само се погрижи да се приготви на бърза ръка печат с надпис „Българско привременно правителство в Средна гора“, но се занима и с далеч по-важни въпроси: създаде Закон за организиране на бунта, погрижи се за храната и облеклото, превърна училищата в казарми за бойците, разпрати куриери с „кървави писма“ по градовете и селата на Четвърти окръг…

В същото време Бенковски създаде една четица от двадесетина души конници, за да обходи с нея селата и да ги вдигне на въстание. В нея между другите влизаха Крайчо Самоходов, Захари Стоянов, делегатът на Перущица д-р Соколски, секретарят Тома Георгиев; както ще се види по-нататък, в нейните редове се озова и Радуил, Неуловимият!…

* * *

В двора на Класното училище задимяха казани и всеки войник на въстанието получаваше от тях толкова гозба, колкото желаеше — всекиму според нуждата. Наистина виното и ракията бяха най-строго забранени от Бенковски, но това не пречеше мнозина — и най-вече градската беднота — да цъкат с език пред казаните и пред безплатно напълнените паници и да повтарят с почуда и гордост: „Тъй е в Българско…“

Вечерта на първия ден на свободата край тези казани се срещнаха Волов и Радуил — и двамата строени на редицата в очакване да получат вечерята си. С неясен вик на радост те се хвърлиха един друг в прегръдките си и се разцелуваха, после Радуил подхвърли:

— Не очаквах да те срещна на тази върволица. Какво, не си ли назначихте ординарци и деншчици да ви прислужват, а…

— Хайде, хайде — смъмри го незлобливо Волов, — не се заяждай! Като те слуша човек, ще рече, че сме вдигнали народа, за да… — После, без да завърши, смени темата: — Ами ти? Откога си в Панагюрище?

— Има-няма един час.

— И как мина постовете, без да знаеш паролата?

Радуил махна с ръка; този жест би трябвало да означава: „Да не се познаваме, че да задаваш такива въпроси!“ И полюбопитствува:

— И парола ли имате? Браво бе, истинска войска! Кажи я все пак, че, погледнеш, потрябва някой път.

— „Наполеон“.

Неуловимият се засмя:

— Шегуваш се, нали? — Но като видя как Волов, гузно извърна очи, добави примирено: — Няма да питам кой е измислил такава парола…

Апостолът отново промени насоката на разговора:

— А не те ли е поне ей толкова срам? Да си от един час в свободно Панагюрище и да не се обадиш!

— Честно казано, имах намерение изобщо да не ти се обаждам.

— И защо, дявол да го вземе?

— Не е за това, за което си мислиш. Не успях да преваря предателството, а от турците сполучих да измъкна само два-три дена отлагане — е, винаги съм казвал, че Тутулмаз е всемогъщ само в кафеджийските масали.

— Тогава?

Продължително мълчание.

— Опитай се да ме разбереш. Исках да не попадна пред очите ти, защото се страхувах да не объркаш плана ми — от днешния ден нататък да не бъда нищо повече от един обикновен редови войник на бунта.

— Разбирам те — кимна Волов. — Бих дал много нещо, за да мога да избера и за себе си такава участ.

Разговорът им прекъсна за малко, защото бе дошъл техният ред да получат пая си от войнишката гозба — пълно канче курбан чорба и преголям къшей пръхкав топъл хляб. Двамата приклекнаха до училищната ограда и не размениха дума, докато не видяха дъната на канчетата си.

— Защо не дойдеш с мене? — попита след това Панайот Волов.

— Къде?

— В Копривщица и Копривщенския край. — Той се засмя принудено. — Не се чуди, такова е решението на комисията. Тук ще остане Бенковски. И ако питаш мене — тъй е най-правилно. След малко двамата с Икономов тръгваме към Стрелча с четата на Орчо…

— Ето едно разумно решение! — вметна Неуловимият. — Стрелча е много важен пункт, братко. Нямаме ли Стрелча, нямаме и връзка между Копривщица и Панагюрище.

— Стрелчани вече са се вдигнали, но техните гаджали са се укрепили в джамията, та искат от нас помощ, за да ги смажат. Това ще свърши Орчо. Но ти не ми отговори — ще дойдеш ли с мене?

— Не. Вече се писах в четицата на Бенковски.

Двамата се изправиха, уловиха ръцете си.

— Ще се видим ли пак, Радуиле?

— Съвсем сигурно — засмя се Човекът без сянка. — Ако не тук — в катрана на пъкъла…