Цончо Родев
Човекът без сянка (32)

XXXI.
Неуловимият претърпява неуспех

Тук отгоре, над Турколовица, между Сивата грамада и Раслатица, там е дере дълбоко и място сгодно и доста е далече, от пътя отклонно и това място се нарича Оборище — то ще ни заслужи за тайно съборище.

Поп Грую Бански

Оборище! В светий венец на имената,

венец, България що кити и докрай

ще кити — блясъка, от тебе що сияй,

тям той и само той величие придава.

Пенчо Славейков

Оборище криело змията в пазвата си. Един измежду всички тези идеалисти, събрани там, като представители на народа… скроил плана на черния свой подвиг още в свещената ограда на буковете.

Димитър Т. Страшимиров

Освен няколкото десетки делегати, в Оборище имаше и няколко стотици „без право на глас“ — стражи, готвачи, куриери и пр. и пр. — пък и събитията се редуваха кое от кое по-вълнуващо, та за Неуловимия не беше трудно да остане и невидим или поне да не бие в очи. Така, ту преструващ се на зает с работа, ту присламчващ се към поседналите групички, Радуил обиколи всички, от най-предните караули до конегледачите и проводниците, но все пак главния си интерес съсредоточи върху делегатите — за да е бил сигурен Азис паша, че неговото „ухо“ ще присъствува на събранието и ще научи решенията му, трябва „то“ да е непременно делегат, а не някой от помощните лица.

Откриването на събранието се отложи с един ден — Бенковски закъсня в Панагюрище, където острите му несъгласия с местния комитет в този ден достигнаха връхната си точка, — и Радуил може би беше единственият в Оборище, когото това отлагане зарадва. Даже по-късно той щеше да си даде сметка, че само в този ден е работил истински и пълноценно; за следващите щеше да признае тъжно пред Волов: „Вие свикнахте да виждате в мене вълшебник, докато аз съм само човек и българин. Можеше ли един българин да присъствува на Оборище и да живее с друга мисъл извън мисълта за приближаващото въстание?“ Така каза той на Волов и приятелят му го разбра. Защото над Оборище наистина бе витала една неотразима магия, някакво всеобщо опиянение, настрана от което можеше да остане само българин без сърце; но ако си българин без сърце, що ще правиш на Оборище?

И така, първия, „свободния“ ден на Оборище Радуил посвети на усилен, макар и безплоден труд. Магията на очарованието започна вечерта, след като дойдоха и последните очаквани — Бенковски и панагюрските делегати Искрьо Мачев и Георги Нейчев. Бе късно за заседания, но нито един от събраните мъже не помисляше за сън. Някой несмело предложи да запеят. Апостолът Георги Икономов, който се ползуваше с равна популярност като революционер, изпълнител на Желю в „Изгубена Станка“ и сладкоглас певец, тозчас подхвана „Горо льо, горо зелена, и ти, водо льо студена…“ Нямаше бунтовник в Българско, който да не знае тази хайдушка песен, та околните се присъединиха към него и скоро екна хор от сто и петдесет и повече мъжки гласове, прекъсван начесто от „Да живей!“ и гърмежи на пищови и шишанета. Песента разтърси буковете, разлюля фенерите, окачени на клоните им, отрази се в небето и се разля над премалялата в нетърпеливо очакване българска земя. Кое сърце може да се удържи настрана от общия трепет?

Радуил не устоя и присъедини гласа си към другите…

Тъй беше и на другия ден. Едва започнаха бурните спорове около „пълномощията“, искани от Бенковски, и Радуил забрави, че се готвеше да бъде само зрител и да търси в очите предателското пламъче на гузна шпионска съвест. Заедно с Иван Соколов и панагюрци той беше против тези пълномощия, неизвестният, който извика „Ние не искаме тиранин, бил той турчин или християнин — разлика не съществува“, сякаш прочете и даде глас на собствените му мисли, но в същото време той разбра горчивите сълзи на Волов пред картината на тези раздори и мислено стисна ръката на брациговския делегат Васил Петлешков, когато „в името на единството и святата ни свобода“ пръв подписа пълномощията, както и на останалите, които го последваха.

Макар да не се отличаваше с особена набожност (както, впрочем, бяха и всички апостоли^[1]), Радуил изпита искрено благоговение и религиозно страхопочитание, когато, настрана от делегатите, стоеше гологлав и със запалена свещ в ръката, докато поп Грую и другите свещеници със своята литургия (украсена все пак от „Веруюто“ и другите зевзеклъци на банския поп) призоваха бог да благослови делото на събранието, после простичкото „Заклех се!“ на всеки делегат сякаш отекна направо в сърцето му.

Но най-поразен беше той, когато започнаха разискванията по въстанието. По въпроса ще се въстава ли или не изобщо нямаше противоречия — ножовете на всички делегати изскочиха из ножниците и бляснаха във въздуха и така обявиха пълното единодушие на българския народ да осъществи страшната клетва „свобода или смърт“. Но след думата „как“, ще рече — когато се постави на разискване тактиката на въстанието, всичките му представи за практичността и свидливостта на българина в миг се пръснаха и разпиляха, както вятърът грабва и отнася есенните листа; докато даже неколцина от апостолите предлагаха да се придържат към старата четническа тактика („да се образуват юнашки чети, които да набият из планината, а населението да си остане мирно, само да спомага, доколкото му е възможно“), болшинството делегати, които много добре знаеха на какво обричат себе си, децата и жените си и родните си къщи, настояха на бунт да се вдигне цялото население. „Ако се допуснат чети в Балкана — говореха тези безпримерни по жертвоготовност народни представители, — турското правителство ще се възползува да нарече тия последните разбойници и по тоя начин ще има по-голяма възможност да ги преследва с многобройна войска; ще ги излови и избие — и нищо повече. А когато въстане цялото население, села и градове, вниманието на человеколюбива Европа ще се възбуди.“ При подобни думи и при последвалото ги всеобщо вдигане на ножовете над главите можеше ли разхълцаният от вълнение Радуил да търси предател и шпионин между тези самоосъждащи се на мъченическа гибел мъже?

Привечер, когато всички по-важни решения бяха зад гърба на делегатите, рукна дъжд — топъл, но като из ведро. Разбра се, работата не можеше да продължи така, под открито небе. Тогава пратениците решиха да разтурят събранието, но предварително да изберат помежду си една комисия, която да се скрие при верни „лизнати“ в Панагюрище и там да изработи в подробности плана на въстанието.

Странен беше съставът на тази комисия, странен и пъстър. Външност, професия, родно място, имотност, образование, характер — всичко имаше дял за тази пъстрота. Освен апостолите, в нея един до друг бяха кроткият добряк д-р Васил Соколски, лекар от Перущица, и революционерът по професия Иван Соколов от Татар Пазарджик, богатият клисурец Никола Караджов^[2] и селянинът-джамбазин от Петрич Нено Гугов, самовглъбеността и сериозността на аптекаря от Брацигово Васил Петлешков и житейската мъдрост на пловдивския ханджия Христо Търнев вървяха редом с шутливата глумливост на поп Грую Бански, но все пак — за неудоволствие на Георги Бенковски — в комисията преобладаваха „граматиците“, представени от тримата учители Найден поп Стоянов от Копривщица (може би наред с Волов най-образованият делегат на Оборище) и панагюрците Искрьо Мачев и Георги Нейчев.

Щом избраха тази комисия, делегатите се разцелуваха помежду си и като си дадоха дума да се срещнат „под разветия байрак на свободата“, започнаха бавно да се разпръскват. Дванадесетте членове на комисията (или „коммиссари“, както говореха и пишеха тогава) също се отправиха по различни пътища към Панагюрище.

Нататък потегли и Неуловимият.

Едва комисията (и нейната охрана, между която и Радуил) се събра в дома на Стоян Пъков и започна голямата тревога.

Докато хвърляше от плещите си мокрия ямурлук, „бай Христаки“ Търнев рече кисело:

— Абе да не повярва човек, знаете! Бяхме още край Мечка и се намери един бащин-майчин, делегат при това, който — за вас на шега, за мене наистина — заплаши, че ще ни предаде на турците.

Апостолите и Радуил, които единствени знаеха за Азиспашовия шпионин, замръзнаха. Поп Грую запита:

— Кое беше туй дяволско изчадие?… — и завърши с няколко съвсем небогонравни думи, които не може да се напишат.

— Ненко балдьовчанина.

Погледнаха в списъците. Наистина имаше такъв човек; цялото му име беше Ненко Стоянов Терзийски.

— Туй ще излезе истина, братя — изсумтя Крайчо Самоходов. — Оная нощ Ненко спа при мене и на три пъти се стряска и с пресъхнала уста питаше: „Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане? Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек, но и той не може живя между българите!“^[3]

Междувременно Бенковски се съвзе и отново се превърна във войвода и ръководител. Той вдигна на крак още мокрите до кости стражи и телохранители и ги разпрати да завардят всички пътища, които водеха от Оборище на юг; заповедта му бе кратка и ясна: предателят да бъде доведен жив или мъртъв!

А когато стражите изчезнаха в дъжда и мрака, Захари Стоянов, като заекваше повече от друг път, попита с нескрита боязън:

— Кой познава този Ненко от Балдьово? — Никой не му отговори. — Добре де — продължи, — нали все някой е основал комитет в селото?

— Аз не съм — произнесе мрачно Георги Бенковски.

— И аз не съм — рече на свой ред и Волов. — Въобще не съм стъпвал в Балдьово.

— Хубава работа! — избухна Найден поп Стоянов. — Никой не е основал комитет, а шпионинът — редовен делегат между нас!…

— Нали уж някой проверяваше пълномощията? — подхвърли Петлешков.

— И то така старателно — злъчно добави лично засегнатият Соколов, — че върна честни и предани до смърт братя.

— Аз проверявах пълномощията — невесело, но доблестно призна Бенковски. После повиши глас: — Нали анджак затова беше, че от тайната полиция знаехме, дето Азис паша ще прати шпионин!

Караха се и се навикваха така до сутринта, когато стражите се върнаха и съобщиха, че не са успели да пипнат предателя.

— Добре поне, че не съобщихме деня, в който ще се вдигнем — самозалъга се Бенковски. Думите му обаче не успокоиха никого; действително поради страха от предателя апостолите не бяха разгласили избраната дата 1 май, но на дело тя се знаеше от всички делегати.

Панайот Волов приближи до Радуил и улови раменете му.

— Сега едничката ни надежда е отново в тебе, брате. Зная, че ти искам невъзможното, но… опитай. Тръгни още сега и се помъчи да затвориш устата на издайника преди да е изплюла отровните си слова. Ако не успееш, поне гледай да проточиш действията на агаларите, докато ние завършим подготовката. — После, докато Радуил безмълвно се изправяше, за да потегли, се обърна към другите мъже в стаята: — А господа комисарите нека заемат местата си. Ще стане предателство или не, ние сме длъжни да изпълним възложената ни задача.

Панагюрецът Тома Георгиев, когото междувременно бяха определили за секретар на комисията, потопи перото в мастилницата.

Комисията започна своята работа.^[4]