Цончо Родев
Човекът без сянка (3)

II.
Едно посещение в пъкъла на Таш Капия

Нищо не може да се представи по-страшно от един турски затвор.

Константин Величков

Бурасъ бир бюйюк мектепдър; гирмеен ен бюйюк меркепдър (Тук е едно голямо училище; магаре е, който не е влязъл в него).

Турска поговорка, авторът на която я създал и написал с въглен на стената в Одринския затвор.

— Намеренията ни ли? — повдигна масивните си рамене Неджиб ага. — Те, паша, ефенди, са изложени в писмото на великия везир.

— В писмото е изложена целта на вашето идване — поправи го Азис паша, — не и пътят до тази цел.

— За мене няма два пътя. Вдигне ли се някоя глава срещу падишаха — нека му даде бог да живее сто години, — тази глава трябва да бъде свалена от раменете. Ето, това е едничкият път.

Мълчанието, което последва, беше пълно с всичко, освен с благосклонност към „едничкия път“ на Неджиб. Мютесарифът предпочете да не даде гласност на мислите си, но Меджар Ахмед не последва неговия пример.

— Тъй — каза той с предишната смес от флегматичност и ирония, — главата да бъде свалена от раменете. Много лесно оправяте тези работи, ага. Просто да се пита човек в кой век живеете.

— Във века на османското величие — озъби се насреща му Неджиб. — Когато потомците на Пророка не любезничеха с враговете си, а просто ги премахваха. Нашите велики предци Мурад, Баязид Светкавицата, Сюлейман Великолепни и Мохамед Завоевател знаеха само едно право — правото на меча!

Веждите на Меджар отново се огънаха нагоре, а в ъглите на устните му трепна насмешка.

— Бранното величие, за което говорите, ага, се е опирало на вътрешна сила. Тя пък е произлизала от законността. Защо зовете Сюлейман хан Втори Великолепни, както го наричат френк-гяурите, а не Законодател, както е по нашему? И защо премълчавате, че Мохамед Завоевателят е създал свещения законник шерията? Не сте прав, Неджиб ага, не сте прав. Времето на великите ни ханове-завоеватели е било време и на вътрешна законност, дори ако щете и на благосклонно отношение към раята. В резултат — раята имала доверие в новите си господари и създавала блага, докато правоверните на свой ред имали грижата да разнесат победоносното знаме на Пророка по половината Европа. Щом се измени това отношение към раята започна и връщането ни назад.^[1]

Неджиб ага изръмжа, но не успя да възрази. Мютесарифът полюбопитствува:

— И щом е така, какви са вашите лични намерения, ага.

И получи отговор, който го слиса:

— Да свалям главите, които дръзнат да се вдигнат срещу мъдрия и велик наш баща падишаха.

Когато се опомни Азис паша подхвърли недоверчиво:

— Не си ли противоречите, ага?

— Никак, ваше превъзходителство. Ако в едно стадо има чумава овца, грижливият овчар ще заколи само нея, не цялото стадо наред. „Глава“ значи глава, сиреч това, което е над раменете, но значи още „водач“. Моето намерение е да издиря и предам на унищожение главите на готвеното безразсъдство, не и въшливата кратуна на всеки ахмак — но ахмак с полезни ръце, не забравяйте това!, — който след яко попийване се е похвалил, че с овчарската си гега ще катурне трона на султана.

— Виж ти, виж ти… — замислено поклати глава мютесарифът.

— Изобщо моето мнение е — продължи със същия равен и отпуснат тон Меджар Ахмед, — че в полицейската си служба ние не сме се издигнали по-високо от времето на султан Селим Явуз хан^[2]. Подходът ни е все още сопата, не умът. Проучвах основно тази работа в Европа. Нека си признаем, ефендилер, в Европа са избягали далеч пред нас.

— И как именно? — сърдито подхвърли Неджиб.

— Като работят с ум, не с ръце. — По Меджар Ахмедовото лице се хлъзна нещо като усмивка. — Разбира се, аз никого не задължавам да работи според моите разбирания.

— Нито някой смята да ги следва — изсумтя другият.

— Уточнете се, агалар — миролюбиво рече Азис паша. — Уточнете се кой как смята да работи занапред.

— Аз моля да ми се даде работна стая тук, в конака — отговори веднага Неджиб ага — и да ми се позволи да работя в нея по турски, а не по гяурски образец.

— А вие, ага?

Меджар Ахмед извади от портфейла си някакъв сгънат на четири лист и го постави на масата пред пашата. Мютесарифът се запозна със съдържанието на листа и въпреки това попита слисано:

— Какво е това?

— Заповед за назначение — обясни цивилният колагасъ. — Издействувах си я в Стамбул. За разлика от Неджиб ага предпочитам да остана в сянка, прикрит зад службата управител на железницата във Филибе. В конака ще се явявам по възможност по-рядко, а за квартира ще помоля да ми посочите някоя подходяща.

— Какво значи „подходяща“? — все така смаяно се осведоми пашата.

— Къщата да има няколко входа и по възможност да не е у правоверни. Иначе ще бие много на очи, нали разбирате. Да е у гяури, ала не от най-любопитните.

— Имам нещо наум — каза мютесарифът. Но след кратък размисъл попита допълнително: — Все пак защо избрахте именно железниците?

— Защото имам намерение да не се задържам много-много в града, а да разровя из основи санджака. Появяването на един колагасъ от полицията винаги кара хората да бъдат нащрек, докато малцина обръщат внимание, че е дошъл някакъв чиновник от железниците.

Разговорът като че ли приключи. Недоволен от своето участие в него, Азис паша подхвърли уж мимоходом:

— А иначе и ние не сме спали тук, агалар.

— Какво значат тези думи, паша ефенди?

— В хапуса държим един, за когото имаме донос, че е от баш-комитите. — Видя как двамата наостриха уши. — Тъдявашен е, кундураджия някакъв.

— Мина ли през разпит? — осведоми се делово Неджиб ага.

— И още как! — Пашата допълни думата си с многозначително движение. — Този Кочо обаче или има челичена душа, или…

— Или? — подкани го Меджар Ахмед.

— … или доносът е бошлаф работа. Никакво признание, агалар, нито една думица. Любопитствувате ли да го видите?

Двамата начаса̀ изразиха готовност. Мютесарифът можеше да нареди задържаният да бъде доведен при тях, но предпочете да заведе гостите в Таш капия. Имаше си „едно наум“: нека видят, че във Филибето знаят как да се оправят с душманите на падишаха. И тъй, тримата наметнаха шуби и шинели и отидоха пеша до прочутия затвор — нали той беше само на две крачки от конака.^[3]

Видът на тежкото каменно здание ги смрази повече от ледения повей, който идеше откъм Марица. Това чувство се засили, когато двете обковани с желязо дъбови крила на портата изскърцаха като човешко стенание и ги пропуснаха вътре. Не ги стоплиха нито раболепните метани на градоначалника Едхем ага, който лично ги посрещна, нито гръмките му заповеди, нито припряната шетня на заптиета и тъмнични надзиратели — бяха прекрачили в пъкъла, където никакво усилие не може да даде топлинка на душата и тялото.

Преди да ги срещнат със задържания комита, разведоха ги да разгледат зандана. Показаха им общите килии, където върху заскрежените каменни подове гниеха мръсни и въшлясали затворници, дупките на полисите, човешки бой дълбоки и един аршин широки, нарочните стаи за изтезания, снабдени с всичките кошмарни уреди на джелатите — от дебелите сопи и тежките пранги до керпедените за изтръгване на нокти, чуковете за трошене на кости и мангалите за нажежаване железата за мушкане.

— Мина ли оттук този кундураджия Кочо? — попита с познатата си флегматичност Меджар Ахмед ага.

— Уха! — потвърди с гръмовния си глас Едхем ага. — Е, не го чак смляхме на кайма, но все така Хасан чауш здраво го…

— И той? — заинтересува се Неджиб ага.

— Нищо. Нито стон, нито думица. Корав комита, да пукне дано!

Меджар Ахмед полюбопитствува за друго:

— Защо Хасан чауш? Не беше ли туй работа на надзирателя?

— Халил ага? — Градоначалникът презрително плю настрана. — Той е мек като сюнгер, ефендилер, не го бива за мъжка работа.^[4]

Подир малко Едхем ага заведе знатните си посетители в своята затоплена като хамам одая на горния кат на затвора. И там по негово нареждане доведоха — по-скоро довлякоха — баш-комитата. Преминал през мъченията на Таш капия, той беше така съсипан, че изглеждаше нелепо в тази човешка развалина да се види бунтовнически главатар.

— Ти ли си комитата Кочо? — започна Азис паша. И допълни, като надзърна в книжата върху масата. — Кочо Честеменски, кундураджия?

Брадясалото и мръсно лице на затворника не помръдна, само в очите му трепна студен блясък.

— Името ми е наистина Кочо Честеменски, паша, и занаятът ми е кундураджилъкът, ала не съм никакъв комита.

— А ако те върнем долу, в ръцете на Хасан чауш?

— И на кол да ме побиете или да ме хвърлите на псетата да късат месата ми, няма да чуете нещо, дето не е истина.

Мютесарифът запита с очи двамата колагасъ и те също така мълчаливо отвърнаха, че няма какво повече да разпитват затворника. Пашата даде знак и тъмничарите го отведоха. С тях излезе и Едхем ага.

— Е, агалар? — повиши глас Азис паша, когато тримата останаха сами. — Какъв акъл ще дадете за съдбата на този комита?

— Не му е чист косъмът — избърза Неджиб. — И туй, дето е така упорит в разпита, показва, че не е кой да е сред комитите. За такъв, паша ефенди, само едно — главата на дръвника и толкоз!

— Глупав съвет — провлече лениво Меджар Ахмед. — Глупав и първобитен. Времето на безсмислената жестокост отдавна премина ага. Ако Лала-Шахин посечеше днес така напусто своя син, както го е сторил някога, сега край Имарет джамия щеше да стърчи и неговото тюрбе.^[5]

— В такъв случай, вашето мнение, ага? — осведоми се мютесарифът.

— Преди всичко аз не вярвам този окаяник да е баш-комита, ваше превъзходителство. Ако кундураджията изобщо е комита, той не може да е нещо повече от… — как го рекохте одеве? — „даживейлерден“.

— И може би затова да го пуснем на свобода, а? — злъчно подметна Неджиб ага. — Така ли ви е изучила Европата, ага?

Меджар Ахмед сякаш не разбра иронията и кимна невъзмутимо:

— Точно така, да го пуснем на свобода.

— За да сговаря раята срещу султана?

— Не. За да осъществим поговорката, че малката риба довежда голямата. — И поясни: — Смъртта на този човек няма да ни донесе никаква облага, докато животът му може да ни бъде полезен. Да го освободим и да пратим най-ловките си хора да го следят. Ако той действително има връзка с комитите, с истинските баш-комити, тогава неговата свобода ще ни даде в ръцете хората, главите на които заслужава да бъдат свалени от раменете.

Пашата изпсува наум: двамата колагасъ го принуждаваха да решава, и то веднага, без отлагане — нещо, което не беше нито според привичките, нито според желанието му.

— Добре, да стане вашето, Меджар Ахмед — рече той с въздишка. И добави извинително към другия: — А за посичане винаги има време…

— В такъв случай със следенето на кундураджията ще се заема лично аз — не помоли, а отсече Неджиб ага. Никой не му възрази.

… Като се прибра в конака, Азис паша пак — за кой ли път днес? — наруши привичките си: заповяда на смаяния си слуга да му донесе онова бърдуче ракия, с което обикновено едва следобед нарушаваше забраната на Пророка.^[6]

За да преглътне неприятностите на тази опака сутрин, мютесарифът се нуждаеше от някакво по-силно подкрепително…