Цончо Родев
Човекът без сянка (29)

XXVIII.
На театър в 1876 година

Силен подтик в нашето самосъзнание са били така също театралните представления из отечеството ни.

Захари Стоянов

… Довечерашното представление вълнуваше от много дни обществото. То го очакваше нетърпеливо, като някое голямо събитие…

Иван Вазов

Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущинският герой Кочо Честеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.

Захари Стоянов

Представлението наистина се очакваше с небивало нетърпение. За по-образованите пловдивчани беше празник самият факт, че в града им ще се играе Шекспир. За другите най-привлекателното беше, че всички участници в „театрото“ бяха малко-много „лизнати“ и че, както се говореше, „щели да се кажат бая бунтарски словца“. Не липсваха и посетители, за които представлението щеше да бъде сеир и разнообразие в скучното им ежедневие, но техният брой беше по-скоро незначителен. Тъй или иначе, изнасянето на „Юлий Цезар“ стана паметно събитие за Пловдив, а местата в големия салон на Класното училище бяха изкупени няколко дни преди представлението.

Самата вечер пък създаде големи затруднения на разпоредителите. Първите три реда столове (в същност столове имаше само там, а зад тях бяха наредени ученически чинове) уж бяха запазени за висшите турски чиновници, за консулите и за по-първите граждани, но опазването им се оказа почти невъзможно, макар че яките мъжаги-разпоредители не щадяха нито силата на мишците, нито богатия си запас от „пиперлии“ изрази. Бъркотията започваше още на улицата. Тук файтоните на първенците не можеха да приближат поради неотстъпчивостта на тълпите калфи и момчетии, не един разкошен малакоф пострада от докосването на кални цървули, ученици идваха под строй, като пееха по гласа на „Хей славяни“:

Бързо да вървим в наука

ой, дружино млада,

затова сме сбрани тука,

в таз свещена сграда —

труд и ревност нам сполука

готвят за награда^[1],

но благонравните слова на песента им често-често се заглушаваха от провикванията и далеч по-веселите напеви на тумбите селяни, които пристигаха в писани каруци от съседните села, като бяха разнообразявали пътя си дотук с бъклици и дамаджани… Тъй или иначе публиката се смести някак в салона. Самата тя представляваше невъобразима гледка: офицерски и консулски униформи, сюртуци алафранга, потури, джубета, кринолини, сукмани, фесове, калпаци — нищо не липсваше в това шарено множество, дошло да се запознае с изкуството на Шекспира.

Тук бяха също Елена и Лазар Анастасиади. Навалицата не им позволи да стигнат до своите столове на втория ред, но поне успяха да заемат две места на третия, на самия край на редицата. По едно време ръкопляскане и шумни поздравления на турски накараха девойката да обърне глава към входа — точно за да види Меджар Ахмед, който, елегантен както винаги, влизаше рамо до рамо с мютесарифа Азис паша.

Елена виждаше агата за пръв път от онзи странен разговор между тях (сега, след като бе преживяла срещата с Неуловимия, той й се струваше отдалечен с години назад в миналото!), в който тя почти призна неравнодушието си към турчина; наистина в последните две нощи той бе спал в дома им, но случайно или не, двамата не се срещнаха. Меджар Ахмед й се стори уморен, посърнал, блед („какво ли е вършил при поредното си отсъствие?“), но с обичайното надменно самообладание на лицето и в цялата му фигура. Минавайки по пътеката, той също я забеляза, но с нищо не изрази възторг или даже най-просто вълнение; задоволи се да й кимне с онази студена церемониалност, която по-скоро отдалечава, отколкото сближава хората, и продължи към първата редица столове, където седна между пашата и г-н Калверт, английския консул. А Елена, която с толкова страх се бе готвила за срещата с агата, сега изпита почуда и болка от неговото равнодушие.

Идването на Азис паша означаваше, че каквито и средства да се употребяха, на гълчавата и бъркотиите трябваше да се сложи край. И наистина с много шъткане и ругатни разпоредителите успяха що-годе да въдворят ред и да запушат устите на най-гласовитите и най-развеселените посетители. Тогава двете родопски халища, които изпълняваха ролята на театрална завеса, се отдръпнаха, за да се пренесат зрителите осемнадесет столетия назад, в епохата на Цезар, Антоний, Октавиан, Цицерон, Брут…

Това „пренасяне“ не беше в полза на представлението — първата гледка беше такава, че предизвика смеха дори на най-благосклонните посетители. И как иначе, щом форумът на Рим бе представен с една изправена дъска, боядисана синкаво, за да „играе“ мраморна колона, а „римляните“ се разхождаха завити в чаршафи от домашно платно, на главите с картонените шлемове, останали от „Многострадална Геновева“, а цървулите, обути на босо, и тасмите, кръстосани по голите космати крака, трябваше да представляват класическите римски сандали; тъй като не знаеха как другояче да отличат човека от простолюдието от трибуна (чаршафите бяха еднакви, а всички шлемове — златни), домораслите постановчици бяха избрали за отличителен белег дължината на мустаците — късите мустачки бяха на героите от трета и втора ръка, докато къдели като на Панайот Хитов или на панагюреца Крайчо Самоходов можеха да красят лицето само на цар или поне на сенатор…

Встъпителните слова също дадоха повод на шегобийците да изпробват остроумието си. Особено когато се заговори за кърпачи на обувки^[2], от салона проехтяха кикот и провиквания от рода на:

— Виждаш ли бе? Виждаш ли защо наш Кочо играе в театрото?…

Азис паша се наведе към Меджар Ахмед:

— Какво крещят тези серсеми зад нас, ага?

Меджар Ахмед се извини, че не разбира български, но като познаваше Шекспировата трагедия и различи името на Кочо, даде обяснение, което в общи черти доста се приближаваше до истината.

Постепенно обаче магията на театъра започна да извършва своето. Публиката се увлече от началото на заговора срещу Цезар; пред нея вече нямаше познати съграждани в чаршафи и цървули на бос крак — даскали, калфи, спирачи от железницата и бакалчета, — а трибуни, сенатори и военачалници. Появяването на Кочо Кундураджията в ролята на Брут не само че не върна смеха, а спомогна за окончателното покоряване на зрителите. Кочо беше възнисък, слабоват и със смугло лице, което по изпъкнали скули и подръпнати очи подобаваше повече на татарин, отколкото на знатен римлянин, но беше строен, движеше се свободно и непринудено по сцената, а гласът му, звънък и ясен, имаше самородното дарование да прониква направо до сърцата на слушателите.^[3] Още с първото си появяване и първите думи Кочо грабна душите на зрителите и заедно с душата на своя герой ги залюшка между признателност и дълг.

Без да откъсва очи от сцената, г-н Калверт тихо попита съседа си отдясно:

— Професионален актьор ли е този Брут, господине?

— Ни най-малко — отговори Меджар Ахмед. — На сцената виждате един кърпач на обуща и, казват, заклет враг на падишаха.

— My great God^[4], какъв талант! Ако той само наполовина е толкова талантлив и като бунтовник, ще видите и патите от него, драги ага!…

А междувременно Кочо вече правеше с публиката всичко, каквото искаше. Да беше само талантлив актьор, както го определи консулът Калверт, той щеше да накара зрителите да повярват, че пред тях е още колебаещият се Брут. Но природата го бе надарила толкова щедро, че той съумяваше в едно и също време да говори на хората и като Марк Брут от началото на леточислението, и като български революционер от съдбовната година 1876-а. И когато този Брут-комита отговаряше така на Касий — Димитър Матевски:

„Какво желаеш с мен да споделиш?

Ако е то за всенародно благо,

на моите везни живот и чест

еднакво тегнат; не, не е и тъй;

аз повече държа на свойта чест.

отколкото се плаша за живота!“,

нито един българин в омагьосания салон не се излъга за какво всенародно благо в същност им говореше този човек от сцената, в името на каква върховна цел поставяше честта си над страха за живота.

С всеки по-нататъшен миг границата между сцена и живот, между заговора срещу Цезар и заговора срещу турчина-тиранин продължаваше да се стопява. И когато председателят на Пловдивския революционен комитет се провикна през устата на своя Касий:

„О, срамно време! Рим, ти нямаш вече

способността да отглеждаш храбреци!“,

един глас от салона (по-късно се разбра, че е принадлежал на Спас Турчев) извика в отговор:

— Но България има!… Имала е и пак ги има!…

За няколко секунди настана тягостна, оглушителна тишина. После стотина други гласове се извисиха едновременно:

— Да живей!… Да живей!…

— Що става тук, ага? — попита отново Азис паша.

— Що става ли, ваше превъзходителство? Ще ви отговоря с една дума, която съм чул от вашата уста: „даживейлерден“!…

Пашата махна нетърпеливо ръка:

— И все пак обяснете ми, ако разбирате повече!

— Ще ви обясня, ваше превъзходителство. Този чернобрадият — говореше за Матевски-Касий — подкокоросва момчето на име Брут да убие оня с най-големите мустаки. Добре, ама момчето се колебае, защото е осиновен син на мустакатия. Такава е пиесата.

— Не виждам за какво може тука да се вика „да живей“…

— Да им пита човек акъла на гяурите — пренебрежително сви устни Меджар Ахмед. — Ама нали ги е прихванало нещо, та пръст да им покажеш, те все си знаят едно: „Да живей!“.

Докато двамата видни представители на властта се успокояваха по този начин, публиката има̀ случай да извика ново „Да живей!“, още по-бурно от предишното. Повод за него даде Каска (тази роля се изпълняваше от Георги Крумов, учител от Мараша), който отговори така на приятеля си Касий:

„Да, всеки роб в ръката си държи

възможността да се спаси от робство!“

Такова вълнение предизвикаха тези думи, че почти нищо повече не се разбра от разговорите на сцената до затварянето на халищата, с което се обяви краят на първото действие. Независимо че един от актьорите се показа и обяви почивка, никой в салона, дори и най-отчаяните пушачи, не се възползуваха, за да излязат навън — толкова много мисли, внушени от сцената, трябваше да се споделят с приятелите!

Мисли, внушени от сцената, имаше за споделяне и Азис паша:

— А бе „даживейлерден“, „даживейлерден“, ама такива „даживейлерден“ са замислили големи работи…

— Да — засмя се беззвучно Меджар Ахмед, — в третото действие ще убият оня с хайдушките мустаци. — Мютесарифът не се поддаде на шеговития му тон, а напротив — даже погледна боязливо през рамо. — Какво, ваше превъзходителство, търсите ли някого?

— Оставете, ага, сам не мога да се позная напоследък. Непрекъснато имам чувството, че някой ме подслушва. И този „някой“ или е плод на въображението ми, или… или наистина е човек без сянка… — Пашата извади шарена кърпа… и избърса челото си. — А иначе не ми беше думата за театрото, Меджар Ахмед. По-точно, говорех за друго едно театро, което такива „даживейлерден“ са замислили. И на него ще се уговарят да свалят не някакъв си карагьозчия с педя мустаки, а нашия светъл падишах.

Меджар Ахмед го изгледа продължително.

— Щях да попитам дали не се майтапите, но виждам, че говорите сериозно. — Азис паша потвърди с кимване. — Ваше превъзходителство, ако излезе вярно, вие ще ударите в земята и мене, и Неджиб ага…

— Аз съм тук отдавна, ага. И си имам мои собствени пътища да научавам къде и какво става в санджака.

— Доколкото разбирам, става дума за някакво събрание?

— Да, ага. И не на трима-четирима самохвалци, а на комитите от целия санджак.

— Ако знам къде и кога ще бъде, ще рискувам живота си, но ще се промъкна там, ще видя всичко и после един по един ще изловя…

— Невъзможно, Меджар Ахмед. Но да благодарим на бога поне за това, че мой верен човек ще присъствува там и след това ще ни…

Прекъсна го новото отваряне на завесата. Този път един разцъфтял дрянов шубрак, отсечен и пренесен на сцената, трябваше да представлява „Рим. В градината на Брут.“ Но за разлика от преди бедността на сцената и карикатурните костюми не бяха посрещнати нито със смях, нито с духовитости. Няколкото първоначални реплики на героите само послужиха, да се възроди онова настроение от първото действие, в което сълзите на умиление и възторженото „Да живей!“ се сменяха всяка минута — в големия салон на Класното училище нямаше актьори и публика, а слято единство, което декламираше или слушаше слова от отминали векове, а подразбираше настоящия ден. И утрешния!…

Бурята, зачената с огнените думи от предното действие, не можеше да не се роди. И тя наистина не закъсня: предизвика я онзи, който повече от всеки друг властвуваше над умовете и сърцата — трагическият враг на деспотизма Марк Брут от сцената, революционерът Кочо Кундураджията от живота. Своя монолог Брут-Кочо започна по-сдържано, сякаш наистина се обръщаше към съзаклятниците си Цина, Каска, Требоний, Касий и другите:

                „… Ако лицата хорски,

душевното страдание, развратът

с дадената власт, ако тез всички

подбуди слаби са — да се откажем

и се завърнем в топлите легла!“

Веднага след това обаче очите му уж случайно спряха върху първите редици на публиката, където блестяха парадните униформи на представителите на турската власт. И така, кръстосал поглед с тях, както се кръстосват меч с меч, той запрати в лицата им:

„А тиранията с око на ястреб

да си кръжи, дорде изгинем всички

от клюна й, един след друг, по жребий!“

Обмислено отнапред или случайно, Кочо сякаш окончателно забрави, че е актьор на сцена, който трябва да говори на другите актьори; той пристъпи до самия ръб на рампата и се обърна направо към мъжете и жените от по-задните редове, които, затаили дъх, не слушаха, а грабваха всеки звук от устните му:

„Но ако тез подбуди крият огън,

достатъчен — а знам, че е така,

за да разпали сетните страхливци

и закали жените с дух на дързост,

тогаз, о, сънародници, кажете,

каква ни е потребна друга шпора

освен потъпканите ни права;

и друга полица, освен това,

че сме чада на Рим…“

— На България! — провикна се някой от салона. Кочо с кимване потвърди, че приема поправката, и продължи:

                „… които знаят

какво е тайна и дадат ли дума,

не шикалкавят; или друга клетва

освен онази между чест и чест,

които са си казали за нещо:

«Ще го извършим или ще умрем»?…“

Последните му думи бяха искрата, която подпали барутния пожар в Жълтото училище. Кочо млъкна за малко, като за да си поеме дъх; тишината продължи само няколко мига; после някъде от задните редове Димитър Свещаров повтори с глас, с какъвто вероятно преди години е давал пред Дякона революционна клетва:

— „Ще го извършим или ще умрем!“

И салонът гръмна. Всички (или почти всички) наскачаха на крака, размахаха ръце, заговориха и се развикаха едновременно; в невъобразимата гълчава не можеше да се разбере кой какво казва, чуваха се само отделни думи: „България…“, „да живей!“, „… или ще умрем!“… Стихията на всеобщия възторг се събра в едно, изригна като вулкан и сякаш разтърси не само училището, но също Трихълмието, Пловдив, цялата поробена земя на българите… После едно настойчиво „Шшшшт!“ прикани към мълчание. Излъгаха се обаче онези, които го схванаха като желание да продължи пиесата — ръцете на шъткащите не бяха обърнати към сцената, а там, наляво, където позастарелият доктор Рашко се бе качил върху чина си и се опитваше да надмогне врявата и тропота. А когато почти целият салон се обърна към него, произнесе с вълнение, което тресеше и цялото му тяло, и войнствено развятата му дълга до раменете коса, няколко призивни стиха, познати само на по-старите дейци на революцията^[5]:

„За бащини права свещени

днес всинца да се обръжим,

против тирана разярени

ний смело да се устремим.

Падни, тиран! Умри, проклети!

Да викнем: «Смърт за мъст!»

Свобода наша се прочете,

написана от божий пръст…“

Нито старият лекар, нито някой друг в салона си даде сметка, че в присъствието на самия паша на Пловдив бяха изречени думи, които можеха да пратят човека на бесилката — така всеобщ беше захласът. Изпратиха с „Да живей!“ стиховете на дядо Славейков и веднага в другия край на салона скочи един непознат; черните му опънати потури, нашареният с гайтани елек и високо пристегнатият тъмен пояс издаваха, че е слязъл нейде от размирните Родопи. Той не дочака да се възцари тишина, а я надвика с гърло като ерихонска тръба^[6]:

„Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!“

Имаше ли по онова време българин, който да не знае наизуст огнените стихове на Добри Чинтулов? Без някой да ги подканва, всички в салона — кой като декламация, кой с напева на познатата мелодия — последваха родопчанина:

„Дойде време, ставайте,

от сън се събуждайте,

доста робство и тиранство,

всички на оръжие!

 

Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развие!…“

Още незаглъхнали последните думи и на крайния ред чинове се изправи Никола Антикаров; същият онзи ученик Антикаров, който през зимата бе помагал на Кочо Кундураджията да разучава ролята си. Като размахваше пестник, той редеше… или Ботев редеше през неговата уста:

„Пък тогаз… майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда —

да каже нявга народа:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…“

Никой не можеше да предрече докъде би стигнал този масов екстаз, завладял салона на Класното училище, какви нови чудесии биха извършили участниците в него… или онези срещу които беше насочен той. За щастие намери се човек, които съумя навреме да каже: стига! И този човек беше благоразумният Димитър Матевски. Той вдигна на крак разпоредителите, те отново поставиха в ход мишците и ругатните, та постепенно редът се възстанови.

Пиесата продължи, Брут загина при Филипи (на пловдивската сцена той умря като неоценен, но чист в подбудите си мъченик за народното благо) и халищата оповестиха края на представлението. Гръмнаха ръкопляскания и „Да живей!“, актьорите, призовани с гражданските им имена, трябваше многократно да се появяват — най-вече от всички Кочо! — за да приемат овациите…

Господин Калверт, който беше измежду най-ентусиазираните почитатели на изпълнителите, потърси помощта на своя съсед.

— Бих искал да поздравя главния актьор. Ще се съгласите ли, ага, да ми станете преводач?

— На драго сърце — каза Меджар Ахмед, — но помощта ми ще бъде твърде малко ефикасна. Преценете сам: вие ще ми говорите на френски — (разговорът между тях през цялото време се водеше все на френски), — аз ще превеждам на турски, този талант, както вие благоволихте да го определите в началото, ще трябва да си превежда на български… ако изобщо е проявил добра воля да понаучи езика на нас — агата се засмя, — тираните… Страхувам се, господине, че през толкова преводи и най-сърдечното слово ще прозвучи кухо и изкуствено.

— Какво ще ме посъветвате тогава?

Меджар Ахмед се огледа.

— Защо не потърсите помощта на госпожица Анастасиади? Тя владее отлично френски, а е българка… независимо от гръцкото си презиме. В момента не виждам по-подходящ посредник от нея.

Консулът веднага послуша съвета му. Елена без колебание даде съгласието си и след малко двамата бяха в онази класна стая, в която още възбудените от преживяното актьори говореха един през друг и не бързаха да се преобличат. Калверт се поклони на всичките, но спря пред Кочо.

— Господин консулът иска да ви поздрави — запревежда Елена — за вашата игра. Той бил гледал много пъти Шекспир, но като че не бил срещал друг толкова вдъхновен изпълнител като вас.

Кочо не каза нищо — къде е свикнал бедният кундураджия на светски похвали? — но се изчерви от смут и удоволствие. И тъй като беше мургав, лицето му придоби по-скоро цвят на патладжан, отколкото на домат. Калверт отново каза нещо и девойката преведе:

— Господин консулът се интересува къде сте се учили на театрално майсторство.

— Учил какво? — попита Кочо, който наистина не разбра префърцунения израз „театрално майсторство“.

— Къде си се учил на театро бе, Кочо — помогна му Георги Крумов.

— Ами че къде, госпожице? Тук и в театрото на Марашкото читалище, къде другаде.

— Как! — възкликна искрено господин Калверт. — Мигар господинът е самоук? Простете, но ми е трудно да го повярвам…

— Щом му е трудно — намеси се и Матевски, — кажете му още, госпожице, че наш Кочо е дотолкова самоук, че даже не чете сам ролите си. Нали разбирате, неграмотен е, горкият!

Елена поразмисли и предпочете да не превежда последната подробност. Пък и консулът, слава богу, не настоя да чуе какво е казал онзи, който на сцената имаше неблагодарната роля на Касий. Той потърси и раздруса ръката на Кочо, докато продължаваше да сипе щедри похвали за играта му. После му подаде и две златни лири:

— Нека господин актьорът не се обижда — каза чрез Елена. — Това не е бакшиш, а благодарност за преживяното удоволствие.

— Кажете му, госпожице, — отговори с достойнство Кочо Честеменски, — че и аз му благодаря за похвалните слова. Пък за парите му речете, че ги приемам и че ще ги употребя както подобава на един Брут — за благото народно.

Тя отново се поколеба, но този път преведе казаното.

Господин Калверт се поклони пред кундураджията с неподправено уважение.^[7]

Докато тази сцена се разиграваше в съблекалнята на актьорите, не по-малко деликатен разговор се състоя в бавно опразващия се салон. Той започна с един въпрос на Азис паша:

— Надявам се този път да не ме убеждавате, Меджар Ахмед, че тия стихове и провиквания бяха пак заради убийството на оня с големите мустаки…

— Как очаквате да ви отговоря, ваше превъзходителство? — студено-иронично каза запитаният. — Аз положително зная български по-малко и от вас.

— Мислех — присмя се пашата, — че един опитен колагасъ…

— Един опитен колагасъ в подобни случаи прави най-простото: търси помощта на един вещ и доверен преводач.

— Ще ми препоръчате ли някого?

— Ето например Лазар Анастасиади, който се върти отсреща и чака дъщеря си. Той знае български, защото е чистокръвен българин, а ако е имало нещо нередно, няма да го скрие, понеже не обича българите.

— Откъде такова противоречие?

— Гърчее се, ваше превъзходителство, дори името си е извъртял по гръцки. Ако такъв човек преиначи нещо, то ще бъде във вреда на българите, не в тяхна защита.

— Защо, Меджар Ахмед?

— Нашият народ отдавна е казал: Маазаллах дин-дьонме, сорадан гьорме^[8].

„Наистина е анадолец — както при първата им среща си рече мютесарифът. — Само един чистокръвен анадолец има такова произношение!“

А иначе не каза нищо повече и се запъти към скучаещия богаташ. Без да беше поканен, Меджар Ахмед го съпроводи — може би той също търсеше отговор на Азиспашовите въпроси.

Лазар Анастасиади внимателно изслуша пашата, после — без да отклони поглед, без да мигне дори — произнесе твърдо:

— Това бяха народни песни, паша ефенди.

— Хайде де, народни песни — усъмни се пашата. — Къде се е чуло и видяло, Лазар челеби, по време на театро зрителите да се намесват с народни песни?

— Такива са българите — по същия начин отговори видният пловдивчанин, — не признават ред и се месят навсякъде. А иначе песните подхождаха на случая, паша ефенди. Във всичките се говореше за непокорни синове, които се канят да вдигнат нож срещу тиранични бащи.

Азис паша поразмисли, после кимна успокоено:

— Трябва да сте прав, Лазар челеби, трябва да сте прав. И аз на няколко пъти чух да се споменава думата тиранство…

И се запъти към изхода, съпроводен от своя колагасъ.

Зад него Лазар Анастасиади избърса с длан студената пот, избила по челото му.