Цончо Родев
Човекът без сянка (26)

XXV.
Затруднението да укриваш ранен, когото властта търси

Ветър ми вее, гора люлее

за тебе, хайдут Велко, за тебе!

Хайдут ми Велко лежи, умира,

младо му булче над глава стои…

Народна песен

Нито гъбата пърхавица, нито благият мехлем помогнаха — кървенето намаля, но не престана. Какво ли не сториха двамата болногледачи по неволя, какво ли не опитаха: и други билки налагаха, и сняг донесе Димко от преспите, че да замразят мястото, превръзка след превръзка сменяха — напусто! Човекът — и то какъв човек! — умираше пред очите им, а те, макар и да осъмнаха над одъра му, не намираха начин да го изтръгнат от ръцете на смъртта.

— Да напоим тефтик с благ мехлем — като последно средство предложи Димко — и да го натикаме в раните, белки тогаз ги запуши. А не ги ли запуши…

Не завърши, но и нямаше нужда да завършва — и двамата виждаха какво щеше да се случи, ако двойната рана най-сетне не се затвори, ако кръвта не престане да тече. И точно сваляха поредната превръзка, когато зад тях някой каза сърдито:

— Какво правите вие тука?

Обърнаха се. В залисията си бяха оставили вратата отворена и Лазар Анастасиади, чул необикновената шетня в къщата, ги бе изненадал.

— Татко! — примоли му се Еленѝ. — Ако има в сърцето ти обич към твоята дъщеря, излез и нека нито да си видял…

— Да не съм видял ли! — кресна насреща й бащата. — Кърви да се леят под покрива на дома ми, чужд мъж да лежи в леглото на дъщеря ми, пък аз да се правя на ни чул, ни видял! За какъв ме имате вие мене? — Той приближи. — Кой е този човек? — попита строго.

— Българин и християнин — отговори за двамата Димко. — И кръвта си е пролял не за друго, а за Отечеството и за вярата Христова.

— И е дошъл тук да подпали къщата ми, така ли? Какво съм крив аз, че някакъв глупак е тръгнал с две ръце царщина да събаря?

— Не говори така, татко! — закърши ръце Елени. — Този човек…

— Да не говоря ли? Напротив! — Лазар Анастастиади направи крачка назад. — Аз ще говоря, и то там, където трябва…

Беше ли готов да изпълни заплахата си? Най-верният отговор като че ли е — и да, и не. Под влияние на гнева той би могъл да викне Смаил и да тикне в ръцете му ранения като агне за курбан… за да се проклина после цял живот като издайник. Но ако трябваше да отиде до конака, за да съобщи за укриващия се комита, повече от сигурно е, че десетминутният път щеше да бъде достатъчен, за да се откаже от намерението си. Две големи причини щяха да го отклонят от замисленото: дъщеря му, която щеше да пострада като укривателка, и онази стара пукнатина в душата му, която го правеше да не се чувствува чужд на ранения в леглото на Еленѝ.

Всичко това обаче бе осъдено да остане в кръга на предположенията. Защото Лазар Анастасиади не успя да направи втора крачка към вратата — само за миг Димко се озова пред него и допря запрегнатия си лефоше до гърдите му. Няколко секунди двамата, господар и слуга, се гледаха в очите. От напрежението, което го изпълваше, устната на Димко се спука, и алена вадичка се проточи към брадата му, но ръката му, стиснала дръжката на револвера, не трепваше.

— Господарю — задъхано произнесе младият човек, — зная, че ти дължа живота си. Признателен съм ти, но по-горе от тази признателност поставям Отечеството. Не дадеш ли тоз час клетва, че ще си ням и сляп за всичко, ще дръпна спусъка, пък ако ще нека сетне и на този, и на онзи свят да не намеря мир за греха и черната си неблагодарност!…

— А вторият куршум ще бъде за моето чело, татко — със сериозност, която за пръв път виждаше в нея, прибави Еленѝ. — Не мога да понеса да бъда дъщеря на един предател!

„Какво е станало с тебе, Лазаре? — попита се бащата. — Защо си толкова изостанал? Как се е случило, че рожбата и слугата ти са намерили своето място, а ти се луташ, нито с вълците вълк, нито с агнетата агне? Дотам ли стигна, че верният ти служител да те заплашва с револвер, а дъщеря ти — със самоубийство? Ти ли ще си петно и срам за дете, род и вяра?“

Лазар Анастасиади полека отмести ръката на Димко.

— Я не ме заплашвайте — рече. — И аз съм българин.

Еленѝ се хвърли на колене в краката му, прегърна го и се разхлипа. На бащата се стори, че в тази минута за пръв път се среща истински с детето си.

Той намери сили да отстрани Еленѝ и приближи до леглото. Огледа ранения, после хвърли поглед и на окървавените кърпи и гъби-пърхавици наоколо. Дълго бе живял Лазар, имаше опит в много неща, та сега видя онова, което младите не виждаха.

— Димко! — рече, без да се обърне.

— Тук съм, господарю. — Не беше гласът, който го бе заплашвал преди малко; говореше онзи, предишният Димко, верният и преданият.

— Тръгнеш ли от Джумая джамия нагоре, от лявата страна, точно срещу църквата „Света Богородица“ има една хубава къща на два ката. Знаеш ли я?

— Не зная, господарю, но щом е нужно, ще я намеря.

— Иди тогаз към това място и попитай за доктор Рашко…

— Доктор Рашко ли? Че как да не зная къде живее!

Прав беше Димко да възкликва по този начин: нямаше в Пловдив българин и родолюбец да не познава и да не храни почит към доктор Рашко Петров — или само „доктор Рашко“, както го зовяха тогава. Поостарял беше лекарят, не му подхождаше вече да е в средата на народните работи, но и никога не оставаше далеч от тях. Знаеше се за него, че завършил медицина във Виена и веднага се озовал като лекар в Първата легия на Раковски, пък едва след нея се върнал да практикува своята наука в Пловдив, но кажи-речи не можеше да се намери нито един от големите дейци на свободата — от Левски до Волов, — който да не се е познавал с него и помощ от всякакво естество да не е получавал.

— Иди при него и му кажи, че аз… не, не аз, кажи му, че дъщеря ми е болна, та час по-скоро да дойде. — Димко беше готов да изтича, но Лазар отново се поправи: — Не, не говори за болест. Паднала и се наранила, тъй му кажи. Наранила се и си скъсала жила, та да си вземе не сиропите и прахчетата, а ножовете и иглите.

Не се разбра с какви думи Димко е предал заръката му, но се върна с лекаря толкова бързо, сякаш доктор Рашко бе чакал тази покана на улицата пред дома. След като прегледа раната на безчувствения мъж, лекарят се изправи и застана пред стопанина. Доктор Рашко беше висок мъж, по-висок от Лазар Анастасиади, но стоеше леко попрегърбен, та идваха на един ръст. Имаше дълго слабо лице, невисоко чело и прошарени коси, които стигаха чак до раменете му; бръснеше брадата си, но затова пък носеше дълги, извити надолу мустаци, които се спущаха и под устните. Той помисли малко и каза:

— Прав си бил, кир Лазаре…

— Господин Лазаре — поправи го другият и на лицето на доктор Рашко разцъфна широка усмивка:

— Прав си и загдето скъсваш с това „кир“! — каза възторжено. — И от все сърце те поздравявам.

— Хайде, нека говорим за болния — предложи Анастасиади.

— То и твоето беше болест ама нейсе. — Лекарят отново обърна очи към човека в леглото. — Засегнат е голям кръвоносен съд. Такава рана с пърхавица и благ мехлем не може да се затвори. Трябва да играят ножът и иглата…

— Прави, каквото трябва! И работи тъй, сякаш наистина в ръцете ти е животът на моята дъщеря.

Доктор Рашко извади от чантата си разни инструменти и прати Димко да ги изварява.

— Докторе — попита тихо Еленѝ, — ще оживее ли?

— Кой е този човек? — зададе насрещен въпрос лекарят.

Бащата си даде сметка, че също не знаеше нищо за ранения.

— Да, кой наистина е този човек? — запита на свой ред.

Девойката се поколеба, после произнесе отчетливо:

— Наричат го Неуловимия…

Една дълга минута никой от двамата мъже не успя да проговори. После пръв се съвзе от смайването си доктор Рашко.

— Този човек ще оживее, Еленѝ! — каза решително. — Ще оживее, или аз ще отсека ръката, която го е лекувала…

— Благодаря ви, докторе. Само че…

— Какво „само че“? — погледна я той учудено.

— Само че не ми бъркайте името. Аз съм Елена, а не Еленѝ…

* * *

— Започвам да вярвам, че Неуловимият наистина е вършил подвизите, които мълвата му приписва — казваше един час по-късно доктор Рашко, докато се миеше след операцията. — Рязах го и го ших без никаква упойка, а той не рече дори „гък“.

— Беше ли в съзнание? — попита Лазар Анастасиади.

— И още как! — Лекарят пое кърпата от ръцете на девойката и се засмя странно. — Впрочем стори ми се, че той по своему беше упоен. През цялото време не сваляше очи от вас, Еленѝ…

Тя се изчерви като вишна, но не отклони разговора, а само внесе предишната поправка:

— Елена, господин докторе.

— Да, не сваляше очи от вас, Елена, и съзнанието за вашата близост сякаш го правеше безчувствен към останалото… ех, доколкото е възможно да си безчувствен, когато скалпелът те реже три пръста надълбоко… Чудесна физика, и безпримерна воля! — продължи след малко доктор Рашко. — Нали знаете къде е получил тази рана?

Не знаеха и той им разказа онова, което мълвата бе разнесла из града още преди разсъмване.

— Проникнал в конака? — усъмни се Лазар Анастасиади. — В самото котило на вълците?

— При това са го очаквали и са му устроили капан, господин Лазаре. — Лекарят се изкиска. — Но докато те, мухльовците са дебнали да дойде отдолу, откъм улицата, той се спуснал от небето…

След малко, когато бяха отново в стаята на болния, Елена попита:

— Какво ще правим, господин докторе?

— Всеки от нас ще има своя задача. Аз ще донеса един специален мехлем, с който ще мажете двете рани. Вие с Димко ще сменяте превръзките и ще храните нашия герой.

— Не е ли по-добре бате Димко да се заеме само с охраната? — неочаквано предложи девойката. После, докато тримата мъже я гледаха зяпнали, почудени от дързостта й, добави: — Не е станало дума, но във Франция аз изкарах курс за самарянки. По-лесно ще ми е с превръзките и храната…

— Така да бъде — рече доктор Рашко, когато се овладя. — Мехлем, силна храна и сигурност — това е, което зависи от нас, а останалото ще свърши неговият железен организъм. Вие, господин Лазаре…

Не можа да се разбере каква щеше да бъде поръчката за Лазар Анастасиади. Защото в този момент се обади раненият:

— Искате ли наистина да ми бъдете полезен? — Стопанинът на къщата кимна утвърдително. — Тогава идете в конака и се опитайте да разберете какво се върши там. От онова което ще научите, зависи моята безопасност и… и вашата…

(Лазар Анастасиади изпълни тази молба и наистина отиде в конака. Завари странна гледка: мютесарифът, с когото го свързваха добри приятелски връзки, гледаше няколко телеграми, почесваше се по врата и имаше вид на човек, който е на педя разстояние от умопомрачението.

Какво се беше случило?

Въпреки всяка логика Азис паша приписа среднощното приключение на някой от двамата колагасъ. Но на разсъмване му донесоха две телеграми. С едната валията на Едирне потвърждаваше получаването на важните документи, изпратени по Неджиб. А другата (според данните върху бланката беше подадена точно в полунощ на пощенската станция в Татар Пазарджик) носеше подписа на Меджар Ахмед; като бе използувал шифъра, въведен от мютесарифа, агата съобщаваше, че се е добрал до важни сведения (изразът, съвсем свойствен нему, беше: „за хиляда лири купих важно сведение“) и отивал да ги провери по пущинаците на Родопите, което щяло да му отнеме около една седмица. Недоверчив както никога през живота си, Азис паша поиска по телеграфа допълнителни данни. От Едрине му отговориха че Неджиб ага е пренощувал в конака. А началникът на пощенската станция в Татар Пазарджик доложи, че Меджар Ахмед (външността, облеклото, че чак и белегът на бузата съвпадаха напълно с агата) го вдигнал от леглото, за да предаде без никакво отлагане шифрованата телеграма.

И така — целият прословут „коз“ на пашата се оказа обикновен сапунен мехур. И той стоеше пред телеграмите и не знаеше какво да мисли и какво да решава…)

 

 

Два часа по-късно доктор Рашко се върна, но не донесе обещания мехлем, а лоши вести.

— За малко не се издадох — каза той мрачно. — По всички спицерии е разнесена лична наредба на Азис паша: поиска ли някой лекарство за рани, веднага да се уведомява конакът. Нали знаят, че Неуловимият е получил тежка рана и е загубил много кръв…

— Нямаш ли верен човек из спицериите?

— Всички там са гърци, господин Лазаре. И щом е срещу българите, с радост служат на агаларите. По една чиста случайност не попаднах в клопката им.

— Дай ми бележка за цера, господин докторе — неочаквано се намеси в разговора Димко — и след три часа ще го имаме тука!

Лазар Анастасиади го стрелна със скептичен поглед:

— Слушай, да не сториш някаква непоправима пакост! Щом сам доктор Рашко не може да намери лекарството, ти ли?…

— Няма да го търся от тукашните гърчуля, господарю. Ще наема кон и ще отлетя до Брацигово. Там спицерията е в ръцете на наш, от верен по-верен човек.

— Васил Петлешков? — попита д-р Рашко Петров.

— Същия. За час и половина съм там и за още толкоз се връщам.

— Е — вметна лекарят, докато вече пишеше исканата бележка, — сложи и половин час за приготвяне на мехлема…

— Добре, нека сметнем и половин час за мехлема. Макар че кажа ли на Петлешков за кого е, той не за половин час, а за половин минута ще го изготви!

Заедно с Димко от стаята излязоха също Лазар Анастасиади и доктор Рашко. Тогава Елена (занапред тя ще се нарича само така) приближи един стол до леглото на болния. Радуил полека протегна отворена длан към нея. След само частица колебание девойката постави ръката си в неговата.

— Благодаря ти!… — прошепна й той.

Елена понечи да отговори с нещо като „Няма за какво“ или „Аз изпълнявам своя дълг“, но се въздържа, защото щеше да помрачи приятната, родена изведнъж близост между двамата.

— Откъде ме познаваш? — попита го.

— От сънищата си.

— От тях ли научи и името ми?

— Мигар аз зная името ти?

— Още като ме видя, ти ме назова с името ми — Елена.

— Не беше твоето име поклати глава той. — Помислих, че вече съм умрял и че съм срещнал онази, за която гърци и троянци воювали цели десет години.

Елена отново пламна от смущение.

— И съжаляваш ли, че съм само аз, дъщерята на Лазар Анастасиади, една обикновена българска девойка?

— Благодаря на бога за тази негова милост. На бога и на заптийския куршум.

— Истина ли говориш…

— Радуиле — подсказа й той. И след малко добави. — Говоря ти святата истина. В живота си аз не съм познал много радости, Елена. И благодаря на сегашната нерадост, загдето кръстоса пътя ми с твоя.

Девойката разбра какво съдържание влагаше той в думите „кръстоса пътя ми с твоя“. И не го поправи…