Цончо Родев
Човекът без сянка (25)

XXIV.
Нови тревоги в дома на Лазар Анастасиади

Под дървото седи

Киро добър юнак,

със девет ми рани,

рани куршумени,

десятата рана —

рана живеница.

Народна песен

Баща си не помнеше; починал той, когато Димко едва-едва прохождал. В първите години на живота си момчето твърде малко разбра размера на нещастието, което го е сполетяло — майка му Въла, една от безбройните български майки-светици, се бореше юнашки със сиромашията, за да даде на детето си всичко, което имаха и другите панагюрски деца. Почти наравно с тях беше отхранен, почти наравно облечен, заедно с тях постъпи във Взаимното училище на поп Симон Гюров и неговия помощник Марин Дринов, а в едно беше и по-богат от тях — в благоговейната си обич към своята майка, в преклонението си пред нейния подвиг.

Като изкара Взаимното, Димко постъпи в Класното — или Главното, както му викаха други — училище, където негови учители бяха Захарий Круша, Нешо Бончев и тогава още твърде младият Искрьо Мачев. От тях момчето обогати ума си с много знания, а „сладкодумецът Искрьо“ досегна и сърцето му, като запали в него пламъка на родолюбието. Но на Димко пак не провървя — преди да изкара Класното, коварна болест споходи Въла и за месец я прати в гроба. Така Димко остана сам-самичък в живота.

Намери се някакъв далечен свако, който се погрижи за кръглото сираче дотолкова, колкото да го даде да учи занаят при бай Филип кюркчията. Димко безропотно понесе орисията си и изкара цели шест години като чирак и калфа. А то не беше просто да се учиш как се държи напръстникът и как се боде с иглата; чиракът по онова време беше и слуга в дома на майстора, та Димко колкото изучаваше кюркчийството и метеше и чистеше дюкяна, дваж повече прислужваше в дома на майстора, където вършеше най-черната работа — от носенето на вода с кобилица до сеченето на дърва и риненето на тора от яхъра.^[1]

Едно нещо бе крепило Димко през тези шест години — родолюбието, посято в душата му от даскал Искрьо Мачев, го бе свързало с другите будни и непокорни глави на Панагюрище, та младежът отрано заживя в самия център на революционните борби. Имал бе щастието да види и чуе Дякона, да бъде от първите членове на комитета, да го определят за тайната поща, където се вземаха само най-верните юнаци. После — ново крушение! Същата тази негова предана дейност за свободата на отечеството го хвърли в ръцете на полицията, пловдивските кадии набързо го съдиха и осъдиха, докато се стигна до онова чудодейно сваляне от бесилото, което вече познаваме от предишните страници.

При Лазар Анастасиади Димко постъпи на служба от превелика признателност за подарения му втори живот. Не, думата „постъпи на служба“ не е правилна — той просто му се обрече. За свободолюбивата душа на младия мъж не беше леко да се примири с участта на слуга за до живот, но Димко не възропта, никога и не помисли да се отрече от обещанието си. Знаеше, че господарят му — иначе добър, справедлив и честен човек — му отделя всеки месец по някаква плата, ала той нито веднъж не попита за нея: служеше заради своя обет, не за пари. А към предишната благодарност се прибавяше и друга — дето Лазар Анастасиади се правеше, че не вижда на какви дела слугата му посвещава целия си личен живот, с какви хора дружи, за какъв час се стяга.

Така раздвоен между признателността към благодетеля си и любовта към Отечеството преживя Димко до онзи ден, когато в сърцето му намери място и трето чувство — то беше денят, когато дъщерята на Лазар Анастасиади се върна от далечна Франция. Всичките му представи за доброта, съвършенство, красота изведнъж намериха олицетворение в тази девойка. И колкото повече я опознаваше (тук си каза думата и нескритото родолюбие на младата му господарка), толкова повече първоначалното му очарование се превръщаше в гореща, чиста и предана обич. Да, той любеше госпожица Еленѝ и без никакво колебание би дал живота си за нея. Но нито един единствен път не си позволи в мечтите си да се види свързан с Еленѝ пред хората и пред бога, не издаде пред нея чувствата, които го владееха. Димко съзнаваше какво го дели от госпожицата — пропаст между слугата и господарката и цяла планина между простоватия панагюрски калфа и девойката, получила образованието си във Франция, — та любовта му постепенно придоби неземен, недействителен облик, както е например бленуването на малкото момиче за принца от приказките.

Такъв беше човекът, в чиито ръце съдбата изпрати полумъртвия Радуил.

* * *

Димко бе достатъчно „врял и кипял“ в революционните работи, за да се стъписа пред гледката на един ранен човек на земята. И не му бе трудно да разбере какво се е случило — щом Неуловимият е в кръв, а навън трополят заптийски ботуши, то липсваха само подробностите, а главното в картината бе от ясно по-ясно.

Той изчака турците да отминат нагоре, после запречи с греда портата (тъй и не можа да разбере как се е случило да я остави отключена!), после пренесе безчувствения мъж в стаичката си и грижливо го положи на собствения си одър. Запали колкото свещи и лампи имаше и се залови да помогне на пострадалия. Разряза с нож елека и ризата на Радуил, разкри и изми с ракиено парцалче раната му. Огледа я и се поуспокои — куршумът бе пронизал месото на рамото и излязъл от другата страна, но, както личеше, костта не беше засегната. Пак с ракия и благ мехлем Димко почисти раните, след това, като следваше правилата на хайдушкото лечение, положи върху им по една гъба пърхавица и захвана да овързва рамото с ивица платно. Дали от лютивината на ракията или от много здравото стягане (хайдушкият закон поръчва недвусмислено: „Като се тури пърхавицата, трябва яко да се притегне раната“^[2]), но на това място раненият отвори очи и попита сънено:

— Къде?… Къде се… намирам?…

— Спи, спи, братко — отговори му Димко. — Спи и не се безпокой. Всичко мина! При верен приятел си и за нищо кахър недей да си правиш. Спи, утре ще си похортуваме!…

Неуловимият отново се унесе. Димко завърши превръзката, пък седна до краката на ранения, улови глава с шепите си и се замисли. Първата му работа трябваше да бъде — да унищожи всички следи, които можеха да издадат присъствието на Радуил в дома на Лазар Анастасиади. (Той наистина го направи: с пясък, вода и парцал заличи кървавите петна в стаята, в двора, от двете страни на портата и до петдесет крачки надолу по баира.) Но за другата задача Димко не виждаше разрешение. Не можеше да остави ранения в стаичката си — безделникът Смаил, който за проклетия снощи се върна, поне двайсет пъти на ден се отбиваше тук да убива времето си, — а нито би успял да го пренесе в някоя от сигурните комитетски квартири в Пловдив, нито да го укрие другаде в къщата. След като дълго напряга ум над тази неразрешима задача, Димко стигна до единствения що-годе разумен изход: да посвети в затрудненията си Еленѝ, да потърси нейната помощ.

Беше по-лесно да го реши, отколкото да го осъществи. Димко взе огнеупорния фенер, излезе на улицата — точно в този момент в града пропяха първи петли — и се залови да хвърля камъчета в прозореца на Еленѝ. Провървя му: на третото или четвъртото почукване девойката се показа на прозореца. Младият човек вдигна фенера до лицето си, за да го види и познае тя, после със знаци й обясни да слезе в двора, но като пази пълна тишина.

Колкото и да се изненада от поведението му, Еленѝ го послуша. Позабави, се, разбира се (не можеше да се появи пред един мъж по нощница), но все пак само след десетина минути беше при него на двора.

Димко започна направо, макар и шепнешком:

— Господарке, знаеш ли за Неуловимия?

Знаеше, естествено. Имаше ли през тези седмици българин в Пловдив, който да не се възхищава и вълнува от невероятните приключения (най-често богато украсявани от мълвата) на този тайнствен герой, направил за посмешище турската власт?

— Ако си българка и християнка — продължи по същия начин Димко, — закълни ми се, че няма да издадеш онова, което ще ти поверя!

— Заклевам се пред бога! — Еленѝ се прекръсти. — Но защо си толкова тайнствен, бате Димко? Какво се е случило?

Вместо да отговори на въпросите й, той безмълвно я въведе в стаичката си. Още от прага Еленѝ зърна обления в кръв мъж на одъра и сякаш се вкамени:

— Какво?… Кой е този?

— Неуловимият — тихо обясни Димко. — От тебе и от мене зависи дали ще оцелее…

Приближиха. Колкото и да беше брадясал и нечист виждаше се, че мъжът на одъра е смъртноблед. Беше в безсъзнание, дишаше начесто и шумно, на челото му лъщяха капчици студена пот. Димко забеляза и още една подробност — въпреки пърхавицата, върху превръзката на рамото отново се бе появило кърваво петънце.

Разказа на Еленѝ всичко, каквото знаеше и каквото предполагаше, добави извършеното от него и завърши със страховете си. Посъвзела се от първоначалното объркване, тя го изслуша, поразмисли малко, после отсече решително:

— Трябва да го пренесем в моята стая!

— В твоята стая? — не повярва на ушите си Димко.

Тя потвърди. После му обясни мисълта си. В нейната стая не влизаше никой, можеше да се каже — дори и баща й. А ако я заключваше при излизане, пак нямаше да направи впечатление никому — нали в къщата имаше османлии. Така ще могат и да укрият ранения, и да се грижат за него при най-добри условия.

Не беше време за спорове и дълго умуване. Набързо скроиха план за пренасянето на Радуил, Еленѝ се прекръсти, Димко втикна в пояса си своя верен лефоше. И тръгнаха.

Девойката скоро забеляза, че Димко изнемогва под тежестта на безжизненото тяло и като отхвърли неговите възражения, застана от другата страна и пое върху себе си половината от товара. Влязоха в приземния кат на къщата и лицето на Димко се изкриви недоволно:

— Онзи — думата му беше за Смаил — не хърка, размърдал се е — прошепна й. — Ще имаме големи ядове, ако…

Поколебаха се, но решиха да продължат — върнеха ли се, утрото можеше да ги завари долу и тогава всичко пропадаше. Направиха пет-шест крачки и отново се услушаха. От стаята на турчина долетя задъхано пуфтене — така пуфти дебел човек, когато се прегъва, за да обуе чорапите си.

— Да бързаме! — полугласно нареди Димко. — Да бързаме, господарке! Види ли ни този звяр, или трябва да пусна един куршум в кратуната му, или утре ще бъдем в кауша!…

Беше лесно да се каже „да бързаме“, но бързането съвсем не беше проста работа за едно огънало се под тежък товар осемнадесетгодишно момиче, прекарало досега не в работа на къра, а във френски „пансион за благородни девици“. Криво-ляво те все пак успяха да стигнат до първата площадка на стълбището и вече започнаха да се смятат в безопасност, когато дойде злощастието — вратата долу се отвори шумно и като си мърмореше нещо, Смаил излезе в хаета със запалена свещ в ръка. По-бърз в действията си или с повече опит в живота сред опасности, Димко притегли двамата си спътници към неосветената половина на площадката. Постараха се да го направят безшумно, но все пак с нещо, изглежда, привлякоха вниманието на заптието. Смаил, който уж се беше запътил навън, спря и се заслуша. Щеше ли да продължи към двора или любопитен и подозрителен, какъвто си беше — щеше да провери произхода на доловения шум? И точно в този момент, когато везната на съдбата се люшкаше между щастие и несполука, Радуил произнесе в бълнуване:

— Съобщи… Волов… нямах… друг…

С рязко движение Димко запуши устата му, но беше късно — едва избъбрените думи бяха вече нарушили гробовната тишина на къщата.

— Ким орда, бре?^[3] — разнесе се отдолу гласът на заптието.

Димко запретна ударника на своя лефоше. Долу Смаил също разкопча кобура и сложи ръка на оръжието си. И когато катастрофата изглеждаше неизбежна, не друг, а Еленѝ намери самообладание да я предотврати. Тя направи крачка назад, погледна надолу и каза спокойно:

— Ти ли си, Смаил? Накъде си тръгнал, човече?

Той не я разбра, но в самото й появяване видя отговор на въпросите си и достатъчен повод да си възвърне рахатлъка. Заптието избъбри нещо и продължи навън. Две въздишки на облекчение съпроводиха затварянето на вратата зад гърба му. После Димко и Еленѝ не загубиха време да възхваляват провидението, а грабнаха ранения, внесоха го в стаята на девойката и го положиха на леглото й. Димко изтича назад и превъртя ключа на вратата. На пресекулки, още задъхана от умората и нервното напрежение, Еленѝ каза загрижено:

— Лошо, бате Димко… Раната… Раната кърви…

Този глас като че разбуди ранения. Неуловимият открехна клепачи, хлъзна блуждаещ поглед наоколо и го спря върху момичето. Устните му се раздвижиха и спасителите му с безкрайна изненада го чуха да прошепва:

— Елена!… — И още веднъж: — Елена!…

После отново изпадна в безсъзнание, но върху лицето му остана запечатана бледа, ала и щастлива усмивка.