Цончо Родев
Човекът без сянка (23)

XXII.
Двама тръгват на път

Йолджая — йол, курбая — гьол (На пътника — път, на жабата — блато.)

Турска пословица

Очакваха го: едва се подаде на перона и насреща му не тръгна, а, почти се затича Едхем ага. Най-простата учтивост изискваше поне да направи няколко крачки към този нежелан изпращач, но Неджиб си я спести. Напротив, той остави пътната си чанта на земята и така, с ръце в джобовете на шинела и с презрение в очите, дочака забързания градоначалник.

— Поздравявам ви, Едхем ага — започна пръв; гласът му съдържаше нещо средно между ирония и погнуса. — Не допущах, че именно вам ще се падне ролята…

Едхем ага, който не блестеше с интелигентност, схвана думите му буквално.

— И аз се поздравявам, ага. Рядко се случва хем да изпълниш заповед — на това място той извади от вътрешния си джоб един плик, — хем да засвидетелствуваш приятелството си на един приятел.

Неджиб взе от ръцете му плика, погледна го и с подчертана небрежност го хвърли в чантата си.

— Първата половина вие вече изпълнихте, а за втората се обзалагам, че приятелството ви към мене ще се окаже толкова голямо, та няма да напуснете перона преди да тръгне влакът.

Подозрението, че полицаят е наясно за същината на мисията му, за пръв път се мярна в ума на градоначалника. Но той продължи да се придържа към играта, която отнапред си бе избрал:

— Мигар ако изпращах брат си, нямаше да дочакам тръгването на влака? Ще дочакам, ага, ще дочакам, и то ще бъде радост за мене.

— Е добре, радвайте се тогава.

Като каза това, Неджиб взе чантата си, мина покрай объркания градоначалник и се запъти към спрелия влак. Там си намери едно празно купе, настани се удобно и, без да обръща внимание на изпращача под прозореца, извади вестник и заби очи в него. Така продължи дълго (по онова време влаковете правеха престои по половин час и повече), за Едхем ага — убийствено дълго. Едва след третия звънец Неджиб ага благоволи да остави вестника и да се покаже на прозореца.

— Знаете ли, ага — попита, — на кого аллах отрежда път и на кого блато? Да? Е, хубаво. Научете тогаз още нещо. Че днес пътникът съм аз, а жабата — вие. И знаете ли защо?

Локомотивът изсвири пронизително и след едно здраво разтърсване влакът бавно потегли. Едхем ага се принуди да тръгне успоредно с него, за да не пропусне думите на заминаващия.

— Не защото сте поели роля, от която и хабер нямате, та сте в положението на онази ваша посестрима, която видяла като подковават вола и също вдигнала крак. Не, не за това, драги. А защото не ви е стигнал акълът за някои най-прости неща.

Едхем ага вече не крачеше, а тичаше покрай влака.

— Например това, че аз мога да сляза на първата спирка, за час време да се върна с кон до Филибе, да свърша, каквото имам да върша, и утре пак да съм в конака на валията в…

Дотук успя да чуе градоначалникът.

* * *

Девойче, жива раздело,

ка щем се ние разделим?

Народна песен

Сепна се и като че ли се събуди от дълбок сън. Погледна часовника си, усмихна се — повече от два часа е преседял край работната си маса, играл си е с ножа за разрязване на книги, но така е бил погълнат от мислите си, че не е забелязал нито вещите около себе си, нито изнизването на времето. Разкърши скованото си тяло, изправи се и с привични движения се залови да подрежда кожената си пътна чанта.

Когато четвърт час по-късно напълно облечени с чанта в ръце слизаше по стълбите, един глас го накара да се обърне.

— Пак ли на път, господине?

Беше, разбира се, Еленѝ.

— Как да разбирам въпроса ви, госпожице? — Той й се поклони. — Думите и лицето ви са така непроницаеми днес, че не проумявам дали завиждате на пътника или го съжалявате…

— Можехте да попитате също дали завиждам или съжалявам онези, които оставяте тук.

Предизвикваше го към една от онези словесни схватки, които бяха кажи-речи единствената форма на редките разговори между тях — остри и бурни, но без желание да наранят, както са учебните двубои със саби. Обикновено Меджар Ахмед не отказваше да вземе участие в тях, напротив, даже вътрешно им се радваше; те го забавляваха, а проявите на остроумие и находчивост от страна на девойката го очароваха. Днес обаче настроението му беше такова, че му отнемаше всяка охота за подобен дуел.

— Не завиждайте на пътника, госпожице. Пътят се избира от човека, а края му определя бог.

Тя го изгледа продължително.

— Говорите по начин, сякаш съжалявате, че тръгвате. А пътят — това е разнообразие, нови срещи и нови впечатления, вълнуващи преживявания.

— Така е в романите или когато човек пътува за удоволствие. Уви, мъжете най-често пътуват по задължение. А задължението е тегоба, не празник.

— Не допущах, че това се отнася и за вас…

— А аз не допущах, че ме смятате неспособен да познавам съдържанието на думата дълг.

Еленѝ се бе приготвила за лековат светски разговор и сега трудно и с известно недоверие се приспособяваше към сериозността на Меджар Ахмед.

— Днес сте неузнаваем, господине. В моите очи вие бяхте личност, която е над баналните понятия за дълг и работа и е властна, да се разпорежда със съдбите на другите, да не говорим за собствената. Разбирате ли ме? Виждах във вас гръмовержец, не… гръмоотвод.

— Грешили сте. — Той поклати глава. — Аз не съм полубогът, който сте си въобразили, а съвсем обикновен човек. И чувствата ми са също чувства на обикновен човек. Страх, радост, копнеж, надежда, вяра, стремеж към топлота и щастие — това не са непознати думи за мене.

Девойката продължаваше да приема със съмнение тази необикновена изповед на Меджар Ахмед. Боеше се, че зад нея се тули някаква шега, предназначена да направи за посмешище онзи, който ще попадне в мрежата й. Ами, ако греши? Ако мъжът не играеше?

— Намеквате, че тръгвате с неудоволствие?

Меджар Ахмед сви рамене:

— Думата „дълг“ не ми е чужда, госпожице.

— Дори ако зад нея се крие не какво да е неприятно преживяване, а смъртна опасност?

— Дори! Впрочем този жребий не е непознат за мъжете, госпожице. Например когато тръгват на война и най-храбрите мъже не се въодушевяват от мисълта, че може да оставят костите си някъде далеч от родния край. И все пак тръгват.

— Както тръгвате сега вие?

— Е — той се засмя невесело, — аз не отивам на война…

— Но все пак с неудоволствие, може би с известна боязън…

— Моят народ казва: „Аллахън хикмети бюйюкдур; кимсе билмез сонуну: кадер не исе, о олур.“

— Преведете ми, ако обичате.

— „Божата тайна е велика; никой не знае края й: каквото е писано, то става.“

— Този фатализъм не ми харесва!

— За трети път ще спомена думата „дълг“, госпожице. Когато се изпълнява дълг, не може да се избира.

В гласа й трепна закачлива нотка, когато каза:

— А ако можехте да избирате, господине? Какво бихте избрали?

Той помълча, размисли, после произнесе тихо:

— Пак от радостите на обикновения човек. Тръгвайки, да видя жалост в нечии очи, да зная, че съм очакван, когато ме няма, да бързам, не, да летя назад, където да бъда срещнат с добра дума…

Постепенно Еленѝ забрави предишното си недоверие и се поддаде на очарованието на този топъл глас и на магията на неговото слово.

— Вие като че ли страдате, господине…

— Защо се учудвате? Вини^[1], този вълшебник-сърцеведец, е казал: „Partir, c’est toujours un peu mourir.“^[2]

— И все пак се учудвам. Виждала съм ви не „отчасти да умреш“, а на косъм от смъртта — Еленѝ поруменя при този спомен — и тогава през цялото време запазихте ироничното си самообладание, а сега…

— Може би мъката на раздялата, госпожице?

— Раздялата? С кого?

— О, господи! — Той разпери ръце. — Нима и очевидните истини трябва да се обличат в съчинени думи?

Руменецът върху бузите на девойката се превърна в такава гъста червенина, сякаш още миг и Еленѝ щеше да пламне като факел.

— Добре, господине — каза. — Вървете по пътя на вашия дълг и нека бог ви закриля. И през цялото време знайте, че тук ви очакват и ще ви посрещнат с радост…

Като изрече това, тя се обърна и се затича към стаята си.

Меджар Ахмед я изпрати с поглед, въздъхна и продължи да слиза по стълбите.

На дворната врата се сблъска със злополучния Смаил, който се връщаше да заеме предишната си длъжност.