Цончо Родев
Човекът без сянка (22)

XXI.
Азис паша играе коз

О, мои люде, действувайте според силата си; истина — и аз ще действувам според моя дълг. Впоследствие ще се узнае чия ще бъде райската награда.

Коранът, сура (глава) „Говеда“

Мютесарифът на Пловдив беше ленив за хиляда ленивци и всичките му прословути привички и цялата му житейска философия бяха подчинени и съобразени с тази негова леност. Ненавиждаше труда във всяка негова форма, в това число и напрягането на ума, та ревностно го избягваше. Ала решеше ли „да се пожертвува“, той знаеше да мисли, и при това мислеше добре.

Досадната история с Тутулмаз понякога беше занимавала неговия ум, но само ей така, покрай другото. Когато обаче тази дяволска личност, стигна дотам да отмъкне тлъстата сума от касата на железниците и на това отгоре да остави „разписка“, Азис паша разбра, че няма да се размине без едно здраво премисляне. И тъй като имаше вяра в ума си (впрочем съвсем основателно, както изтъкнахме по-горе) и беше сигурен, че ще намери най-доброто решение, той не от празнодумство, а съвсем сериозно се закани да играе свой силен коз.

Закани се и го изпълни. За няколко дни впрегна ума си и ето — точно седмица след големия удар на Неуловимия, жертва на който станаха парите, отредени за подкупи, и бедният глупак Смаил, заварваме Азис паша да изиграва обещания коз.

За този ден той покани само двамата колагасъ. След неизбежното дълго встъпление, тъй характерно за ориенталския разговор, Азис паша доведе думата до Тутулмаз. Припомни онова, което знаеха за него, изреди лошите шеги, които той им бе изигравал, и заключи:

— Според мен всичките поразии на този чапкънин се дължат не толкова на сръчността му, колкото на добрата му осведоменост. Той винаги безпогрешно знае кое къде се намира, има ли стойност и каква е тя, що сме решили да вършим, кого сме натоварили със задача. Колкото повече обмислям „подвизите“ му, агалар, толкова повече се уверявам, че досега ние действувахме съвсем аджамийски, приличахме на ловци, които зиме са вдигнали заек и са се втурнали да го гонят напосоки през преспите, вместо да тръгнат по следата му, която сигурно ще ги отведе при него.

— Не е баш тъй, ама нейсе — промърмори Меджар Ахмед. — Нали не веднъж и не дваж все сме приказвали за основно издирване…

Мютесарифът на Филибе чу подмятането и в себе си призна справедливостта на упрека в него. Действително се бяха събирали много пъти, планове бяха кроили и какви ли не мерки вземали, но въпреки това се намираха точно там, където бяха и при първото появяване на Неуловимия. И вината беше може би лично в пашата — имал бе той различни хрумвания (като смътна идея днешният „коз“ беше се мярвал и преди в главата му), но поради мързел никога не бе ги осъществявал докрай.

— Така е, ага — кимна в отговор. — По-право така беше, но занапред няма да бъде така, аллах ми е свидетел!

— Бисмиллах, дано да сте прав, паша ефенди! — въздъхна на свой ред Неджиб ага. — Зер вече станахме за кашмер… Мисля си аз тоя човек наистина ли е без сянка.

— Ето какво съм намислил, агалар — продължи пашата, след като помисли малко. — Само един начин има да разберем дали е измежду служителите на конака тоя… дето е без сянка, и кой шпионствува в негова полза. Не със слухтене по кьошетата, а с една проста клопка.

— Кажете, ваше превъзходителство. Заинтересувахте и мене.

Следващите си думи пашата придружи със съответните действия:

— Ето този плик, агалар… Виждате, в него поставям най-обикновен вестник, сгънат няколко пъти… Залепвам плика… а отгоре пиша с големи букви „строго секретно“… Така! А сега да продължим. — Той плесна с ръце и заповяда на влезлия слуга Юнуз да повика дежурния кятибин. И когато той се появи, подаде му плика с думите: — Вземи този плик, хаджи Орхан, и го заключи в касата. Знай сам, кажи и на другите: никой да не го пипа, никой да не посмее да го разпечата. Получи се днес от Стамбул и в него са важни нареждания относно изцеряването на треската, гдето е разбунила духовете на раята от санджака. Хайде върви! И ключът от касата да ми се предаде лично на мене!

— Започвам да разбирам… — замислено проточи Меджар Ахмед, когато хаджи Орхан излезе заднешком с плика в ръце.

— Сигурен съм, че разбирате — потвърди пашата. — След десет минути целият конак ще говори само за този плик, ще обсъжда дебелината му и надписа върху него. А каквито са нашите хора, поне стотина „най-положителни“ мнения ще се изкажат за съдържанието му…

— Точно така — завърши вместо него Меджар Ахмед. — Тутулмаз доказа, че за него е играчка да разбие една каса. Е добре, ако касата на конака утре е разбита, значи, шпионинът наистина е ваш служител, ако обаче касата е цяла…

— Точно така, ага, точно така — потри доволно ръце мютесарифът. — Ако касата е цяла…

Отново не успя да завърши. Защото в този момент Неджиб ага не каза, а избухна:

— Какъв наивник сте били вие, Меджар Ахмед! Какъв късоглед наивник! Е, продължете де, продължете! Ако касата е цяла, туй ще значи, че между служителите на конака няма шпионин, нали така? Ай гиди дюня!^[1] А не си ли помисляте, драги, че ако касата остане цяла, това може да означава, че Тутулмаз знае истинското съдържание на плика и безсмислието на усилието да рискува заради него?

— Но нали за съдържанието…

— Точно така, ага, точно така! — Неджиб умишлено повтори думите на пашата, като вложи в тях много ирония. — За съдържанието му знаем само ние тримата. И ако Тутулмаз не си развали рахатлъка за този плик, то може да бъде, защото един от нас двамата предава или продава тайните ни на този чапкънин, освен ако… освен ако той не е самият Тутулмаз!… Клопката на пашата не е само за разните писари от конака, драги, а също за вас и за мене. Не щракне ли за тях, в зъбите му ще бъде или вашият крак, или моят.

Азис паша не беше се съмнявал, че те ще се досетят за истинската сила на неговия коз (макар че повече очакваше досещането да дойде откъм Меджар Ахмед). И сега каза отнапред приготвените думи:

— Е, отивате много далече, агалар…

Само толкова. Нито отказ, нито потвърждение. „Е, отивате много далече, агалар“ — нека всеки го тълкува, както си иска.

Някъде в подсъзнанието си Азис паша отдавна бе направил простата, но важна връзка: появяването на Неуловимия във Филибе съвпада с идването на двамата колагасъ. По-нататък бе отбелязал и няколко други съществени подробности — да речем тази, че тайнственият човек, станал зъл дух за властта в санджака и знаме за раята, винаги бе отлично осведомен; осведомен се бе оказвал той и за такива решения, вземани в строго затворения кръг, който заседаваше и сега в работната стая на мютесарифа — ще рече кръга на пашата и двамата проводени му от Стамбул колагасъ. И тъй като Азис паша не бе издавал никому нищо…

Такива и подобни неслучайни съвпадения бяха минавали и по-рано през ума на Азис паша, навремени той даже бе действувал съобразно с тях (назначаването на мнимите телохранители например), но колосалният му мързел винаги му бе попречвал да се задълбочи в откритието си, да разчепка всички подробности, да проследи със силата на разума си всички следи и улики и да достигне до някакви твърди заключения и планове за решителни действия.

Така продължи до онова може би най-отвратително утро в живота на пашата, когато го повикаха в железопътното управление. Тогава той си даде дума да навакса пропуснатото и в следните дни наистина го стори. Обмисля дълго и от всички страни, поставя на строги везни всяка известна му проява на злосторния Тутулмаз, като с увеличително стъкло разгледа поредицата от невероятни събития във Филибе. И в края на краищата стигна там, където го бяха отвеждали и случайните му хрумвания — Неуловимият или поне неговото всечуващо ухо трябваше да се търси между Неджиб ага и Меджар Ахмед ага. И като че ли повече към Меджар Ахмед: все таки Неджиб предаде на смърт неколцина, за които почти сигурно можеше да се смята, че са от комитите, докато Меджар Ахмед кажи-речи не бе извършил нищо, по-точно — нищо извън онова, което би направил който и да е друг на негово място; защото да се позовеш на „открития“ извлечени от вестници печатани в Стамбул, да сведеш дългодневните си издирвания до заключения, че „в санджака раята е в кипеж и подем“, но без да изречеш нито едно име — е, това може ли да се назове извършена работа?

Като стигна до тези свои заключения, Азис паша — още едно потвърждение на качествата на неговия ум! — не се поддаде на прибързаност, не се втурна като бик срещу червена кърпа. Той пожертвува още няколко дни за две разумни и целесъобразни предварителни действия: по верния си Юнуз изпрати писмо със запитване за двамата колагасъ до стария си приятел Викред Сали паша, заместник на главния началник на полицията (да обвиниш в предателство един колагасъ, пратен в санджака с лична заповед на великия везир Махмуд Недим паша, това криеше рискове, равносилни на самоубийство) и измисли днешната проста, но сигурна клопка за истинския виновник. Наистина отговорът на Викред Сали говореше против съмненията му — двамата полицаи били с доказана вярност към падишаха и с богат опит, натрупан в много заплетени дела, — но той не го разколеба да изиграе обещания коз, само го накара да бъде по-предпазлив. И така се стигна до днешния му разговор с Меджар Ахмед и Неджиб. А че те щяха да се досетят за кроежа му, това също влизаше в сметките на Азис паша.

— Да-а-а… — проточи Меджар Ахмед. — Като че имате право, ага. Е, предположението на негово превъзходителство не е много ласкателно за нас, но, като се поразмисля, не мога да го осъдя. В края на краищата тръгне ли се по един път, трябва да се извърви целият…

Неджиб ага се изправи и уставно тракна токове.

— Разрешете да си отида, паша ефенди.

— Какво значи „да си отида“, ага?

— От стаята, а за няколко дни и от Филибе, паша ефенди. — Челото на Неджиб бе мрачно като ноемврийски облак. — Разследването правите лично вие и за него нямате никаква нужда от мене. Предпочитам да напусна града още днес и няколко дни да не съм тук.

— Къде смятате да отидете?

— В Едирне. И без това имам работа там.

Азис паша се правеше на много зает — нарочно оглеждаше захапката на наргилето си, когато каза:

— Нали няма да ми откажете една услуга? Трябва да пратя на валията едно писмо, та…

Лицето на Неджиб се покри с мораво-червени петна — разбрал бе какво е истинското значение на тази уж невинна услуга.

— Ще го предам, паша ефенди. Ще го предам, дори ако… ако в него има само сгънат вестник.

Мютесарифът предпочете да се престори на глух за иронията.

— А вие, Меджар Ахмед? Какви са вашите най-близки планове?

— Ще последвам примера на агата — след кратко размишление отговори запитаният. — Ще отпътувам още днес и аз, само че в обратната посока. — Меджар Ахмед се засмя странно. — Ще сторя онова, което изисква длъжността ми: да наобиколя лявото крило.^[2]

Пашата продължаваше да разглежда кехлибарената захапка.

— И защо това внезапно решение?

— Тук ще има буря, ваше превъзходителство, ето, вече гърми. Пък аз не обичам да ме кваси дъжд…

— Тогава излишно е да биете път, Меджар Ахмед — неочаквано се намеси Неджиб ага. — Една българска пословица гласи: „Когато много гърми, малко дъжд вали.“

За пръв път от четвърт час насам пашата вдигна очи и стрелна с поглед полицая.

— Не знаех, че сте владеели български, Неджиб ага…

Не последва отговор.