Цончо Родев
Човекът без сянка (20)

XIX.
„Това започва да става прекалено!“

Гюн довмадан, нелер довар! (Докато се роди денят, какво ли не става!)

Турска поговорка

Само един бог знае добре кои са престъпниците.

Коранът, сура (глава) „Говеда“

Беше още по петляно време, когато силни удари по портата събудиха къщата. Меджар Ахмед скочи от леглото, облече топлия си халат и изтича надолу. На входа на дома обаче завари Лазар Анастасиади и Димко с фенер в ръка — двамата го бяха изпреварили.

Отключиха. Навън, потен и задъхан, стоеше един служител от железницата. Направи знак, че иска да говори насаме с управителя. Двамата с Меджар Ахмед се отдръпнаха на четири-пет крачки, пошушукаха оживено, после се разделиха — служителят изтича надолу по калдъръмената улица, а Меджар Ахмед влезе обратно в къщата.

— Приберете се и си легнете — каза той на стопанина и слугата. Каза го почти спокойно, но в светлината на фенера се виждаше какво напрежение е изписано на лицето му. — Повикаха ме по работа.

Прибра се в стаите си, колкото да се преоблече, после бързо-бързо напусна къщата. Три чифта очи от дома Анастасиади и много повече от прозорците на съседните къщи го изпратиха с любопитство.

— Къде е? — попита Меджар Ахмед, когато четвърт час по-късно влезе в управлението.

Отведоха го горе в касиерската стая и отвориха вратата пред него. Картината, която се разкри пред очите му, можеше да порази и много по-голямо самообладание от неговото: касата на управлението бе разбита и вратата й — увиснала на едната си панта; точно срещу касата се намираше злополучният и пазач Смаил, скимтеше и пулеше очи; седеше на пода и се облягаше на стената, ръцете и краката му бяха вързани със собствения му учкур (това личеше от полусмъкнатите му гащи), а не можеше да проговори, защото устата му бе затъкната с единия му чорап. Когато направи няколко крачки в стаята, Меджар Ахмед видя две подробности, които оставаха незабелязани от вратата — на петлицата на Смаиловата заптийска униформа висеше парче хартия с няколко реда славянски букви, а на масичката до прозореца стърчеше до половина изпразнено, шише с червено вино, резен хляб и парче студено овнешко.

— Слава на аллаха! — промърмори. Това бяха първите му думи, откакто влезе в стаята. — Поне една заповед на Пророка е спазил…

Искаше да каже, че Смаил не е ял свинско месо — то, както и алкохолът, е забранено за мюсюлманите.

— Да го освободим ли? — попита плахо един от служителите, които се тълпяха зад управителя.

Меджар Ахмед помисли, после, въпреки жалостивото квичене на Смаил, поклати глава:

— Щом се е докарал до тоя хал, може да остане още малко. Ти — каза на един от железничарите. — Изтичай до конака и повикай мютесарифа. Да дойде лично, тъй му поръчай.

Не се разбра с какви думи пратеникът е съобщил на пашата, защото мютесарифът пристигна в невероятно кратко време. Беше по панталони, шинел, наметнат направо върху ризата, и по чехли на бос крак.

— Това започва да става прекалено! — изпъшка пашата, когато се запозна с обстановката. — Вие сте мислили вече по положението, ага. Действувайте!

— Кой тук знае славянско писмо? — попита Меджар Ахмед.

И когато българинът-телеграфист се изстъпи напред, му заповяда: — Прочети, хм, посланието върху гърдите на тоя глупак.

— „Благодаря, Меджар бей — прочете телеграфистът. — Нашият народ казва: който зло мисли, зло намира. Неуловимият.“

— Вай, аллах! — потресено изрече някой откъм вратата.

— Това започва да става прекалено! — нелепо повтори собствените си думи Азис паша.

— Прочети още веднъж! — нареди Меджар Ахмед. — Може първия път да не си превел хубаво.

Телеграфистът прочете повторно. Текстът беше същият.

— Извадете тоя кирлив чорап от устата му!

Едва изпълниха заповедта и от освободената уста на заптието потече неудържим поток от молби, клетви, обяснения и оправдания.

— Май ще станем пишман, дето не го оставихме с чорап в устата — рече Меджар Ахмед, като се обръщаше към пашата. — Какво ще разпоредите за по-нататък?

Преди пашата да отговори нещо, в стаята се втурна ново лице, разблъска хората и се залепи право при касата.

— Кой е пък този? — попита мютесарифът.

— Сандък-емини на управлението, ваше превъзходителство. Той има защо да се тревожи пред вида на тази разбита каса.

— Действувайте и по-нататък, по ваше усмотрение, ага.

Меджар Ахмед нареди на сандък-емини да провери състоянието на касата, а на останалите — да развържат злополучния страж и когато престане да хленчи, да го доведат оттатък, в неговата служебна стая, в която той се оттегли с мютесарифа и телеграфиста.

— Какво значи това „зло мисли, зло намира“? — попита той българина.

— Наша пословица, ефенди. Онзи, който се е подписал „Неуловимият“, може би е искал да каже, че вие сте приготвили някакви пари за вършене на зло, а чрез обира сам сте попаднали на зло.

Пашата и колагасъ размениха един многозначителен поглед.

— Не знаех, че вашият народ има такива мъдри лафове — изсумтя мютесарифът, сякаш за да скрие моментното си объркване.

Междувременно Меджар Ахмед възвърна самообладанието си.

— Преведи ми още веднъж обръщението към мене!

— „Меджар бей“, точно така е написано, ефенди.

— Добре, можеш да си отидеш.

Когато останаха сами, двамата известно време мълчаха. Азис паша нервно гризеше мустака си.

— Какво ще кажете, Меджар Ахмед? — проговори той най-сетне. — Споделете с мене първите си впечатления.

— Позволете ми първо да изслушам моя сандък-емини.

Повикаха касиера. И онова, което научиха от него, ги слиса. В касата имало две кесии с пари: едната съдържала заплатите на чиновниците и работниците от железницата, другата — онези две хиляди лири, които преди няколко дни управителят донесъл от конака. Първата кесия била на мястото си и от нея не липсвал нито един бешлик, но затова пък от втората нямало и следа.

— Сега вече мога да ви кажа какво мисля — заговори колагасъ Меджар Ахмед, когато касиерът излезе. — Трябва да приемем, че човек от конака е предупредил този проклет Тутулмаз какви пари сте ми дали и за каква цел. Че е знаел подробностите — това личи от написаната пословица. А че издайникът от конака и Тутулмаз не са едно и също лице, съдя по обръщението. Вие ми казвате ага, в конака съм колагасъ ефенди, тук — само ефенди; никой не ме зове Меджар бей. Следователно онзи, който е написал бележката, само приблизително е чувал за мене. Освен ако това не е една хитра игра, която цели именно да ни вкара в заблуждението, че Неуловимият и аз не се знаем отблизо. — Кратко мълчание. — Ще завърша с това, че този Тутулмаз вече действително проявява, хм, непоносима дързост.

— А мнението ви за Смаил?

— И нашите пословици не отстъпват на българските, ваше превъзходителство. — Меджар Ахмед направи неопределена гримаса. — За такива като Смаил народът ни казва: „Ихмал адамдан ушак биле олмаз.“^[1] А как точно се е оставил да стане за такъв резил, това ще научим от него.

Повикаха Смаил. Той се опита пак да отпусне бента на опяванията си, но двата здрави шамара, които му лепна пашата, му подсказаха ненужността и даже вредата на тази тактика. Онова, което после научиха от него, беше удавено в безброй излишни подробности и извинителни украшателства; изчистен от тях, разказът му съдържаше приблизително следното:

Както му било наредено от колагасъ Меджар Ахмед, в часа два по-турски той се заключил в стаята на сандък-емини и проверил дали е затворен прозорецът. Времето течало бавно, било му скучно и досадно. Единственото забавление било да погледа през джама, когато минал влакът за Едирне. След това огладнял и похапнал (тук благоразумно изпусна „и попийнал“, но двамата го разбраха и без думи). Минало още половин или един сахат време, когато го налегнала неудържима дрямка. Уж само поседнал, а… когато отворил отново очи, бил вече вързан и с чорап в устата. И не бил сам в стаята — пред погледа му Тутулмаз (това име употреби Смаил) спокойно и без бързане „работел“ върху касата. И изглежда хубавичко си разбирал от занаята, понеже тя, която барон Хирш доставил чак от Ингилизко като напълно сигурна, скоро-скоро се предала. Като я отворил, прегледал съдържанието й, прибрал си, каквото му трябвало, а накрая взел от масата една хартия, написал нещо и го окачил на Смаиловия врат. Това било всичко.

— Как всичко! — кресна Азис паша. — Да не седна до тебе да ти прави дружина?

— Не, паша ефенди. Отвори вратата, поослуша се и си отиде.

— Нали уж беше заключена?

— Беше, когато се затворих в стаята, и не беше, когато той си отиваше — последва глупавият отговор.

— Карайте, Меджар Ахмед! — отчаяно махна с ръка пашата. — Ако аз се занимавам с това говедо, няма да ми се размине дамлата.

— Как разбра, че е Тутулмаз? — беше първият въпрос на полицая.

Обяснението на Смаил беше правдоподобно — познал човека по описанието, което бяха получили всички заптиета, след като Неджиб ага изпусна тайнствения душманин от дюкяна на кундураджията. За всеки случай Меджар Ахмед поиска и Смаил нарисува познатия ни портрет на Радуил: над среден бой, но не чак дългуч, във вехти селски дрехи, с кирлива коса, подаваща се изпод смачкано фесче без пискюл, имал отдавна небръсната брада, та от нея не личало дали е кръглолик, или тя го правела да изглежда така.

— Никъде не спомена да ти е казал нещо хайдукът — отбеляза след това Меджар Ахмед.

— И той наистина не ми каза, колагасъ-ефенди.

— Нито думичка?

— Нито думичка. Кривеше се отпреде ми и се гавреше, но нито веднъж, не отвори уста. Аллах да ме убие, ако лъжа!…

— И после? Какво стана след неговото излизане?

— Скимтях и тропах, но никой не ме чу — кой ще чуе викове на запушена уста и тропане на вързани крака? И така ме намери чистачката, когато дойде време да премете и да накладе баджата.

— Нямам повече въпроси, ваше превъзходителство.

— А това говедо какво да го правим?

— Решете сам. В края на краищата то си е ваше говедо…

Азис паша разбра подигравката — агата подмяташе, че на такова говедо мютесарифът бе гласувал доверие да следи него, един колагасъ. И резултатът от тази подигравка не беше в полза на заптието.

— Ще отидеш в Таш капия — реши съдбата му пашата. — Нека Хасан чауш да ти удари петдесет тояги на голо. И ако само една е нехайно ударена, ще има петдесет и за него. Това ще го кажеш сам на Хасан чауш. Не го ли кажеш, ще получиш нови сто.

Злополучното заптие се готвеше да ги залее пак с молби и клетви, но Меджар Ахмед го улови за рамото и го изхвърли през вратата.

— Мисля, че мога да допълня картината от тази нощ, ваше превъзходителство — каза агата, докато бършеше ръцете си в една кърпа, сякаш докосването до Смаил го бе омърсило. — Ще започна оттам, че за извършване на кражбата много хитро е избрана именно вечерта, когато ние бяхме в английското консулство и е нямало никакви изгледи аз да дойда на внезапна проверка в управлението. В храната или виното на този глупак някой е поставил упоително. И когато е захъркал…

— Останалото ми е ясно. Важното е кой е този „някой“.

— Ако можех да ви отговоря, ваше превъзходителство, тайната на Тутулмаз би престанала да съществува.

Замълчаха. Беше едно дълго мълчание, в което всеки следваше собствените си невесели мисли. И пак го наруши Азис паша:

— Какво предлагате да правим нататък, Меджар Ахмед?

— Има две самостоятелни, отделни едно от друго неща за правене, ваше превъзходителство. Едното е предишната моя задача, която обаче е осъществима само ако възстановим откраднатата…

— Ще получите същата сума — решително го прекъсна мютесарифът. — Ще я получите, и то незабавно, пък дори и ако после валията на Едирне ми изскубе брадата косъм по косъм.

— Другата е да ликвидираме най-сетне абсурдното положение, създадено от Човека без сянка. Ще си позволя да поправя един ваш израз от преди малко — положението не започва да става, а вече е станало напълно прекалено!

— И това ще бъде! — с предишната непоколебима увереност отсече пашата. — Ще бъде! С Човека без сянка ще се заема нататък лично аз. — Той помълча малко. — Вие сте живели в Европа, Меджар Ахмед, и може би сте научили белот, една френска игра на карти? Да? Така и предполагах. Аз пък я понаучих от д’Истриа. — Говореше за Жак д’Истриа, френски вицеконсул в Пловдив. — Знаете какво значи „коз“. Е добре, Меджар Ахмед, старият Азис още държи някой и друг силен коз в ръката си. И ще го изиграе!

Меджар Ахмед го изгледа със странно изражение, но не каза нищо и се поклони. Когато по-късно, си припомняше този негов ням отговор, пашата го разтълкува така: „Надявам се да сте прав, ваше превъзходителство, но много, много се съмнявам в прословутия ви коз…“