Цончо Родев
Човекът без сянка (18)

XVII.
Под носа на Неджиб ага

… та през града са минали,

през града, през чаршията

и никой не ги угадил.

Народна песен

Не би могло да се каже, че ежедневието на Захари Стоянов преливаше от разнообразие. Преди пълни пет месеца, след несполучилото Старозагорско въстание, той успя да се добере до Харманли. Тогава Ради Иванов, началникът на железопътната станция, с риск за собствения си живот (полицията имаше описание на Стамболовия помощник и го търсеше навред в Тракия) го укри в една малка стаичка на гарата, където само една тънка стена го делеше от жилището на немския чиновник Албрехт. Цялото му имущество се състоеше от един козиняв чувал, в който, треперейки и тракайки зъби, прекарваше нощите си, а снабдяването му с храна зависеше от един човек, добър, но прекален поклонник на чашката, Гочо на име, та неведнъж се принуждаваше да заспива, като залъгваше стомаха си със спомени за отдавна минали, бивали и измислени, пиршества. Когато Иванов по Нова година посвети в неговата тайна и семейството на Албрехт животът на доброволния отшелник стана по-богат по отношение на завивка, храна и понякога лопата разгорени въглища, но внесе твърде малко промени в общуването му с външния свят. Както и преди, Захари излизаше рядко от стаичката си: пръстите на ръцете стигаха, за да се изброят разходките му по перона, а иначе си бе създал навик при всяко минаване на влак да отива в спалнята на Иванови и от замрежения прозорец да следи какво става на гарата — занимание, което служеше повече на безопасността, отколкото на развлечението му.

Кой знае как се случи така, че днес Захари Стоянов закъсня за влака — виновен беше може би този мартенски ден, топъл, ласкав и предразполагащ към отпускане като през май. Като се опомни от унесеността си, той се втурна, като луд в спалнята. Но направи само две стъпки и краката му се заковаха о пода — висок непознат човек в хубави алафранга дрехи стоеше прав до масата и като че дебнеше някого или нещо. Щом го чу, непознатият се извърна рязко към него и ръката му — доста ловко, като да е за пръв път — посегна под сюртука. Колкото и да бе слисан от неочакваната среща, Захари Стоянов също сложи ръка на дръжката на револвера, а устата му, без той да мисли, попита нелепо:

— Ти… Ти… кой… си?…

Младият революционер леко заекваше — недостатък, който имаше от рождение, — но сега, под влияние на уплахата, едва изговори трите късички думи.

— А ти кой си? — попита в отговор другият.

Захари изведнъж си спомни, че бе виждал този висок, около двадесет и осем годишен мъж, със смугло, дълго, гладко обръснато и с изключение на днес, украсено от тиха усмивка лице. Щеше да се спусне към него, но онзи го изпревари и се хвърли в прегръдките му:

— Ти ли си бил, бе! Уплаши ме…

— А питаш ли мене! Кой да знае, че днешният ден ще доведе в заточеническата ми килия самия Во…

— Шшшшт! — вдигна предупредително пръст Волов. — При тебе е Петър Ванков!

Ради Иванов им даде възможност, та този ден двамата се наприказваха хубавичко. Започнаха още от 74-а година, когато се запознаха в скривалището на баба Тонка в Русе, споделиха мъката си от неуспеха през миналата година, после Волов надълго и нашироко запозна Захари с решенията на Гюргевския комитет, с извършеното досега, с изгледите и надеждите, с нуждата от помощта на Захари, с по-главните съзаклятници от Четвърти окръг.

— Получи се лошо — каза той и лицето, му помръкна. — Панагюрище, най-здравата ни крепост, се разцепи отвътре. По-буйните се събраха около Бенковски, по-разумните — около Павел Бобеков. И се смразиха, захванаха крамоли, утре може и до ножове да стигнат… Не си дете да те водя за ръчичка. Но послушай съвета ми — не вземай страна и не тръгвай нито след едните, нито след другите. Остани си, каквито сме се клели да бъдем: от партията на българите и българщината, на народното единство срещу тиранина!

— Обещавам ти! — решително му отговори Захари Стоянов.

И искрено вярваше в обещанието си. Но само след няколко дни той щеше да попадне под неотразимото обаяние на Бенковски, да се превърне в негова сянка и да го следва чак до дървеното мостче над реката Костина в Тетевенско…

Когато обаче дойдоха до начина, по който новият помощник-апостол трябваше да стигне до революционния окръг (той вече се наричаше Панагюрски), внезапно се озоваха в задънена улица — Захари Стоянов нямаше документи, а полицията ревностно проверяваше тезкеретата на пътниците по железницата, на преспиващите по хановете, че и на случайните друмници. Тримата с Иванов мислиха, кроиха, но не можаха да намерят изход. И когато бяха на път да се примирят с безизходицата, Захари се плесна по челото:

— Дявол да го вземе, шапката ще свърши работата!…

— Каква шапка? — недоверчиво попитаха другите двама.

— Ей такава, Баронхиршова.

Захари Стоянов им обясни плана си, съставен въз основа на дълги наблюдения през замрежения прозорец на Иванов. Видял бил той, че на заминаващите пътници тезкеретата се проверяват на входа на гарата и следователно за него тази преграда не съществуваше, понеже можеше да излезе направо на перона зад проверителите; забелязал бе още, че по време на престоите често някой от персонала на влака изтичва до гаровата лавка, напълва шише вода и пак се връща. Захари, който притежаваше една шапка на служител от железниците, смяташе с нея на главата и с празно шише в ръка да отиде до лавката на гара Филибе, а после да се измъкне от другата страна и да се смеси с вече проверените пътници. След като обсъдиха всички подробности, Иванов и Волов приеха този план. И все пак тримата не изключиха възможността да заговорят револверите. Двамата апостоли щяха да се движат поотделно, та ако стане провал, да пропадне само единият; ако обаче бъдеха разкрити и двамата, те щяха „да се защищават братски“ и последните патрони от револверите си да запазят за себе си.

— Не бой се — каза Волов. — Ако се случи нещо, то пред очите на толкова народ човек не усеща как ще да умре. Ангел Кънчев, светла му памет, го доказа…

Постъпиха, според плана. Макар и не без премеждия, те благополучно стигнаха до Пловдив. Там Волов, който имаше фалшиво, но достатъчно надеждно изработено тезкере, се запъти самонадеяно към онзи изход, където, след проверка, пътниците с чиста съвест излизаха от станцията. Тогава Захари Стоянов нахлузи Баронхиршовата фуражка на главата си и като държеше на показ празното си шише, скочи от вагона и изтича до лавката. Отвори вратата и… едва не връхлетя върху един мургав, широколик и чернобрад мъж в униформа на колагасъ от полицията, който стоеше прав до джамлъка и изпитателно следеше онова, което ставаше на перона. По описанието читателят лесно ще се досети, че Захари бе имал нещастието да попадне на Неджиб ага. И като не знаеше какво да предприеме, злополучният новопроизведен апостол остана така на крачка от полицая, пулеше очи и не помръдваше. Неджиб ага се ядоса на този серсемин, който зяпаше като малоумен и му закриваше гледката към перона. И като го хвана за рамото, блъсна го зад себе си с думите:

— Гит бре, абдал!^[1] До довечера ли ще стърчиш тука като пън?…

Захари Стоянов не чака друга покана. Сложи шишето на масата и поръча да го напълнят, но без да го дочака, изхлузи се от другата врата и се озова зад станцията, където бяха файтоните.

Пет минути по-късно той, вече с фес на главата, крачеше на прилично разстояние зад Волов. А след още половин час двамата бяха сред приятелите си в хана на Търневи в Каршияка.

— Бай Драган не може да остане тук — каза загрижено Христо Търнев. „Бай Драган“ беше нелегалното име на Захари Стоянов. — Конашките псета идват на проверка по три, че и по четири пъти на нощ…

— Знам сигурно място — за него — обади се веднага Кочо Честеменски, който присъствуваше на срещата. — Докато дойде време негова милост да бъде изведен из Пловдив, ще се крие у дома.

— У вас?! — възкликнаха останалите, които помнеха какво строго наблюдение беше установено доскоро над Кочовия дом.

— Анджак у дома — повтори кундураджията. — Сега няма по-сигурно място от моята къща.

— Ама как така бе, Кочо?…

— Копоите разбраха — обясни Кочо, — че аз съм се догадил за капана им. Е, кажете, кой е луд да помисли, че в една къща, до вчера била под наблюдение, ще се укрие важен бунтовник?

Признаха верността на разсъждението му. И по сумрак Захари се прехвърли в скромния дом на кундураджията.

Никой не надникна в неговото убежище.