Цончо Родев
Човекът без сянка (16)

XV.
Новата столица в кипеж

Тайната бе обща, мракът и нощта

свидетели бяха на много неща.

И кат някой демон подземен и мощен

чукът на ковача не спираше нощем:

желязото меко, из светлия жар

излизаше утром на лъскав ханджар;

младите крояха опинци хайдушки,

продаваха всичко, купуваха пушки,

търговците бледи в застоя голям

оловото само продаваха там!

И в избите скришом със шъпот и глуми

малките хлапаци лееха куршуми.

Булките печаха пексемет тогаз.

Селяните хитри стягаха без глас

черешовий дънер с обръчи железни

и гледаха важно, мислейки се трезни…

И върху гергьофа балканският лев

излизаше златен и зинал за рев.

Иван Вазов

Щом изпрати големите си гости (Панагюрище той смяташе за свое, та всички външни броеше за гости), Бенковски най-напред сбута задрямалата край огнището баба Стойковица и тя, вече привикнала на навиците му, веднага сложи да вари кафе. Като изгълта няколко горещи кафета, войводата излезе и подсвирна. Шест яки, мустакати и покрити целите с оръжие фигури се отлепиха от мрака и го заобиколиха.

— Да вървим! — заповяда късо Бенковски.

— Къде? — попита за шестимата Крайчо Самоходов.

— Да проверим подготовката. Водете ме най-напред да видя топовете, нашата славна артилерия!

Поведоха го през пустите улици на Панагюрище и скоро бяха пред дома на Стоил Финджеков. След необходимите предпазни мерки и „Кой живей? — България да живей!“ двете крила на портата скръцнаха на нарочно несмазаните си панти и едно голобрадо момче — най-малкият син на Стоил — ги въведе в избата. Няколко мъже в кожени престилки оставиха теслите, свределите и чуковете и се изправиха ухилени срещу войводата.

— Сполай ви, майстори! — поздрави ги Бенковски.

— Добре си дошъл, войводо — отговори Никола Бинбашиев, другият майстор, и с пръст изтърси стърготините от мустаците си. — Влез, влез с бога! Имаме с що да се похвалим пред тебе.

Имаха, наистина. В просторната изба, превърната в оръжейна работилница, няколко дървени топа вече бяха приели очертанията си. Бенковски и придружниците му ги огледаха. Бяха от черешово дърво, до човешки бой дълги, с отвор колкото да се натика в него мъжки пестник и поставени на две колела, както са истинските оръдия. Гледаха новодошлите, а цъкането с език и възклицанията им издаваха, че видяното ги въодушевяваше. Не липсваха обаче и забележки:

— Няма да издържат — замислено рече Найден Дринов, който по занаят беше кожухар, а по-късно щяха да го нарекат „един от стълбовете на революцията“^[1]. — Ще се пропукат, дядо Финджек. Зер барут ще гърми вътре, а не кълчищено плюскало…

— Че ние да не сме слепи да не виждаме — засегна се майсторът. — Щом изгладим дървото отвън и отвътре, ще стегнем топовете в няколко здрави чембери, пък хайде тогаз нека се пукат.

— Чувах — забеляза друг от охраната на Бенковски, — че клисурци в своите топове слагали бурии от казаните си, в които варят гюловото масло…

— И туй ще опитаме — отсече Никола Бинбашиев и с дланта си, широка колкото фурнаджийска лопата, нежно поглади дулото на най-близкия топ. — Всичко ще опитаме, но няма да се посрамим.

Като напуснаха оръжейницата, изпратени от чаткането на теслите и свистенето на свределите (майсторите бързаха, та нямаха време за изпроводяци и официалности), Бенковски и придружниците му обходиха горе-долу цялото Панагюрище, от Мареш и Драгулин до Долна махала и Караманец. Посетиха те майстор Гроздан Матанов, който бе получил задача да приготви до четири хиляди чифта цървули: отбиха се в работилницата, където френк-терзиите Димитър Белишки, Христо Хиндалов и Никола Яковов, заедно с цяла чета калфи и чираци, бяха привели глави и бод след бод шиеха въстаническите униформи; не отминаха ковачите, които, ръководени от дядо Никола Ковачев, най-опитния от опитните, в тези дни не работеха мотики и палешници, а изострени като бръснач и два пъти закалени войнишки ножове; надникнаха в десетина и повече къщи и навсякъде завариха, все същото — под закрилата на нощта мъжете стягаха старите шишанета и пълнеха фишеци за тях, жени и девойки печаха пексимет, или тъчаха навуща, младежи и даже дребни деца топяха олово и лееха куршуми…

— Комай само за едно не сме се погрижили докрай — рече войводата, когато излязоха от последната къща. — Ето, няколко недели ни делят от големия ден, а как ще поведем народа в него, когато още си нямаме знаме? Платове и сърма накупихме, рисунките одобрихме, пък… Толкоз свят в туй Панагюрище бе, няма ли да се намери сръчна ръка да извеза едно юнашко знаме? Я кажи ти, Крайчо, зер нали те гласим за байрактар на Панагюрската дружина!

— Знам подходящ човек за това, войводо — начаса̀ се отзова Крайчо Самоходов; личеше, че още отсега е поласкан, дето именно нему ще бъде поверено знамето. — Наша Райкя, на поп Георги щерката, тя и само тя ще свърши тази работа.

Името не беше ново за Георги Бенковски — на няколко пъти бе чувал той да се говори за Райна поп Георгиева. И не защото минаваше за най-лична мома, по която не един млад панагюрец тайно въздишаше, но за другите й качества: само двайсетгодишна беше Райна, пък вече бе завършила ескизаарското „Главно девическо училище“, от две години беше главна учителка на тукашното „женско школьо“, а също председателка на девическата дружинка „Китка“ и чест сказчик в читалището. Но тъкмо тези й достойнства (пък и прекаленото възхищение от нея на Павел Бобеков, с когото войводата беше вече „на нож“) го бяха накарали на бърза ръка да я причисли към „граматиците“.

— Таквиз, дето са силни по граматиката — каза със съмнение — рядко са силни над нощвите или над гергефа…

— Ще прощаваш, войводо — намеси се Манчо Манев, — за Райкя имаш много здраве. В Ески Заара нея са я учили не само на науки, но и на готвене манджи, везба, шев…

— Туй е вярно, войводо — потвърди и гърленият глас на Орчо. — Моя Дона, коскоджамити женище, пръкнала вече пет дечурлига, и тя ходи от поп Георгевата щерка разни кройки и нови шевици да учи.

— Дали можем се видя с нея сега? — попита Бенковски с непривична за него колебливост. — Я кое време е…

— Кой спи през тези нощи в Панагюрище, войводо? — възрази Крайчо. — Не видиш ли, всички са на крак. Ще избързам малко напред, за да не я смутим, ако я заварим поразхвърлена, пък за другото — нямай грижа!

Така и стана — когато четвърт час по-късно войводата наближи къщата на поп Георги Футеков, учителката Райна и Крайчо Самоходов вече го чакаха при портата. Здрависаха се и девойката ги въведе; ако не беше такава непрогледна нощ, Бенковски сигурно нямаше да остане безучастен пред изгледа на двора и градината, върху която подранилата пролет бе проснала губер от цветя с пищни багри. Не го видя, но затова пък го лъхна упойващият мирис на здравец, на вратика и маточина, на шибой и чемшир…

Мъжете от охраната останаха при портата, а само Крайчо и войводата последваха Райна. Те отминаха работилницата, където поп Георги с мутафчилък си докарваше нещо към свещеническата плата, и един след друг се заизкачваха по скърцащите стъпала към горния кат.

— Кой е? — срещна ги един глас отгоре. — Кой се промъква в къщата ми?

— Прибери се, тате — помоли се Райна и на Бенковски, този железен човек, се стори, че хиляди камбани звъннаха в ушите му. — За мен са дошли. Ще поприказваме, нищо друго.

Онова, което през тези дни ставаше в Панагюрище, не бе останало тайна за поп Георги, та не му беше трудно да се досети що за люде са дошли и за какво щяха да говорят с най-голямото от децата му.

— Ех, хора — закръсти се той, но личеше, че го казва ей така, по бащин дълг, не по убеждение, — ще запалите вие и моята къща…

Като продължаваше да реди мнимите си укори, свещеникът се прибра в собата при баба попадия и малките деца, а Райна въведе среднощните си гости в своята стаичка. Ако бяха само двамата с Крайчо, Бенковски щеше да забележи как свети от чистота и ред в тази „светая светих“ на учителката, щеше да зърне полицата с книги, шарената застилка върху леглото, която нямаше нито една гънка, панерчето с ръкоделие до прозореца… Но той не видя нищо. Защото Райна се извърна срещу него, гълъбовите й очи срещнаха синевината на неговите и в един кратък миг те си казаха повече, отколкото би било съдържанието на цяла година приказки. И двамата изпитаха едно и също — като че ли цял живот бяха бродили по света, за да се търсят, и сега, сякаш по предопределеност от небето, се срещнаха. И стояха така един срещу друг — зашеметени, очаровани, невям загубили дар слово…

После се обади Крайчо и развали магията на този захлас:

— Ето ни, Райке. Този е войводата. Той иска да ти поприказва…

— Войводата? — премаляло произнесе девойката. — Значи вие сте Бенковски?

Той пристъпи крачка по-близо до нея и сам не позна хрипливия си глас, когато й заговори:

— Аз. Мигар сте чували за мене?

Замълчаха, заслушани в онова, което душите им долавяха отвъд думите. Пръв се опомни войводата. Опомни се, но пак нито той, нито тя осъзнаха, че в думите си изоставят официалното „вие“:

— Учителко — заговори, без да сваля втренчен поглед от нея, — щом си чувала името ми, сигур си чувала и за другото, което пролетният вятър разнася навред по изстрадалото ни отечество, чувала си за великата саможертва, в която цял народ ще се принесе, но ще извоюва през кървава бран своята свобода.

— Свобода!… — някак нелепо промълвиха устните й след него.

— Свобода, Райке, да — обади се Крайчо Самоходов. — Същата оная свобода, за която ти хортуваш на жените и дъщерите ни.

Никой от двамата не го чу. Защото извън тях, сега нищо друго не съществуваше. Бенковски продължи:

— Богът на България пожела аз да поведа моите събратя. Но как да ги поведа? Кой може да поведе войска, без да издигне пред нея знамето й? — Той най-сетне успя да откъсне очи от нейните. И може би затова възвърна част от обичайната си твърдост. — Комай вече ме разбираш, учителко. Знамето на панагюрци ще приготвиш ти!…

Райна знаеше много неща, които не бе дори подозирала до тази вечер — че ще приготви знамето, че ще пожелае със сабя и револвер да се сражава под него, че само войводата да каже, тя ще е готова да му подаде ръцете си и да го следва накрай света и до самия ад… Много, хиляди неща бе узнала девойката в този час на мигновено просветление. И навярно именно затова изпита огорчение: защо, защо беше нужно той да й говори така заповеднически, така студено?

— А ако откажа?… — чу гордостта и да изговаря през нейната уста.

Какъв беше този човек? И човек ли беше изобщо или самият бог на българската революция? Гласът й още не беше заглъхнал в стаята, когато в десницата на мъжа светна синкавата стомана на един револвер:

— Ако откажеш — произнесе решително, — ще пусна куршума в челото ти още в тази стая. Сега сигурно всичко ти е ясно?…^[2]

Всичко й беше ясно, наистина. Така ясно, сякаш внезапно бе обладала способността безпогрешно да вижда в бъдещето: ще работи знамето, войводата многократно ще идва да наглежда и нея, и творбата на ръцете й, огромното като цялата вселена чувство, сладостно до премаляване и горчиво като змийски яд едновременно, ще трепти във въздуха около двамата, но безпощадните закони на революцията винаги ще застават между тях — точно както оръжието в настоящата минута! — ще обуздават предвечния им стремеж един към друг, ще ги разделят.^[3]

Райна въздъхна горестно. Беше една въздишка, породена от бъдещето, а не от миналото.

— Ще направя знамето — каза тихо. — Ще го направя, макар че никога не съм виждала знаме, и то ще бъде най-хубавото знаме по цялата възкръснала България.

Усетил необикновеното в тази среднощна среща, Крайчо заговори оживено, като се насилваше да разсее настъпилата краткотрайна буря:

— За туй да нямаш кахър, Райке. Всичко е вече готово, само чака твоите ръчици. Деян Белишки, цариградският френк-терзия, донесе всичко из Пловдив — коприна, сърма, ширити, конци, всичко. И да знаеш само какви са! Петнайсет лири прати войводата, но и те не стигнаха, та един пловдивски побратим — (този щедър побратим беше Христо Търнев) — додаде още пет… Стоян Каролеов Банянеца изписа лъва…

— И лъв ли ще има? — попита девойката.

— И лъв, и лъв! — отговори й и с първата топлота Бенковски, който междувременно бе прибрал оръжието. — Да реве с пълен глас, такъв го искам, учителко. Да реве, та да проглуши света с българското име!

— … а наш Иванчо Изографа нанесе и него, и славните думи „Свобода или смърт!“ върху плата. Че и едно знаме от Карлово сме донесли, за образец да го имаш — завърши Крайчо. — Само ти вземи иглата.

Райна поп Георгиева не разбра, а почувствува величието на задачата, която й възлагаха. И раменете й, огънали се преди малко от картината на невеселото бъдеще, се изправиха, и светлина и решителност бликнаха от миловидното и кръгло лице, когато произнесе:

— Идете си и работете за великото дело. Когато настъпи големият час, знамето ще бъде готово!…

— Щом приемеш задачата, учителко — рече войводата, — ти ставаш една от посветените и следва като всички нас да дадеш клетва. — Той свали дървеното светогорско кръстче от стената и го кръстоса върху масата с револвера си. — Приближи, учителко! Ела и се закълни върху светия кръст и бунтовното оръжие. Ела и повтаряй след мене.

Райна приближи до масичката. Бенковски и Крайчо Самоходов, които застанаха от двете й страни, тържествено свалиха калпаци.

— Заклевам се в честния кръст… — започна войводата.

— Заклевам се в честния кръст… — повтори след него Райна поп Георгиева, — че ще бъда истински работник за освобождението на поробената си татковина… Кълна се… че съм готова да пожертвувам всичко мило и драго… и че не ще пожаля ни живот, ни имот… Кълна се, че ще бъда вярна изпълнителка на законите за освобождението… и няма да открия никаква тайна… Кълна се, че ще бъда готова да приема застрелване… ако не се съобразя със законите на освобождението!…

Повтаряше парещите слова девойката, а по бузите й се стичаха сълзи на гордост и умиление.