Цончо Родев
Човекът без сянка (15)

XIV.
Още едно тайно събрание

Младежът забрави шума, веселбите

и хвана да дири места по-закрити

за срещи потайни…

Иван Вазов

Панагюрище и околните чисто български села Мечка, Поибрене, Мухово, Петрич и пр. отдавна бяха престанали да съществуват de facto за славната Отоманска империя.

Захари Стоянов

Трети час разговаряха и все така безплодно: че предателството заплашва делото с провал, това бе ясно за всички; а докато не се узнаеше откъде Азис паша е научил за подготвеното пътуване на „Бенков“ войвода до Самоков, и то в пълни подробности — от цвета на коня до вида на мустаците му, — невъзможно беше да предприемат каквото и да било срещу издайника, да го изолират или да запушат завинаги устата му.

Макар че, както обикновено, присъствието на „граматика“ Волов отчасти го стъписваше, думата имаше главно Бенковски. След като каза, че възлага надеждите си на разкритията, които се надява да направи Радуил, Панайот Волов се обади още само веднъж, както ще се види по-нататък. За тримата панагюрци, които присъствуваха на съвещанието, говореше Павел Бобеков — учител и високообразован за времето си човек (и поради това неприятен на Бенковски), той още от създаването на комитета бе изтъкнат напред от съселяните си и остана така начело до поражението на въстанието. Той също беше кратък. Рече само, че е готов да сложи ръката си в огъня, ако предателят се окаже от панагюрския комитет и другите двама панагюрци изсумтяха одобрително — бяха Искрьо Мачев, главен учител на класното училище, отколешен революционен деятел и личен познайник с Дякона, и Рад Клисарят (чието същинско име беше Рад Тусчийски), който след два месеца щеше, рамо до рамо със Стоян Пъков, да се изяви като приказен юнак; оставяха те да говори за всичките Бобеков не защото нямаха какво или не знаеха как да го кажат (това особено важеше за Мачев, може би панагюрецът с най-богато красноречие, та си бе спечелил прозвището „сладкодумеца Искрьо“^[1]), а за да подчертаят единомислието си. Отон Иванов, който представляваше Татар Пазарджик в съвещанието, рече, че те си имат „едно потурнашко мекере, продало се за пари на тиранина“, някой си хаджи Мустафа, който преди да се потурчи се зовял Симо^[2], но комитетските люде и тайната полиция (на която Отон Иванов беше началник) го знаели и или не му давали възможност да се добере до нещо, или „го пращали за зелен хайвер“, като му подхвърляли лъжливи дири. Спас Турчев, пратеник на Пловдивския комитет, изключваше предателят да е от Пловдив; „ако имаше сред нас издайник — казваше, — то досега хиляда пъти да са ни изловили всички, а чрез нас да са разплели кълбото и в целия санджак…“ и това твърдение звучеше убедително. Осмият и последен участник в съвещанието — бай Иван Арабаджията от Царацово — комай изобщо не отваряше уста. Такъв беше нравът му: бъбривостта и многословието му бяха чужди, също както и прекомерното вълнение и при най-тежки обстоятелства, умееше да слуша, да преценява, да каже малко, но на място. По онова време Арабаджията беше към четиридесет и пет годишен, среден на ръст, със сини очи, прошарени русовати коси и мустаци и също, такива дебели вежди под изпъкналото чело. Носеше аба и потури, а на главата — калпак от сива кожа, от който не се делеше ни зиме, ни лете. Сега той имаше намерение да остане настрана от препирнята и само когато Спас Турчев настоя да чуе думата му, се реши да проговори, като накъсичко каза онова, което за всички трябваше да бъде очевидно още от началото — че докато не се доберат до името на издайника, няма никаква файда да опяват все едно и също за вредата от издайничеството, „зер ако издайниците са люде за пример, человечеството нямаше да ги прокълнава от светата Библия до днеска, нито щеше да въздига във великомъченици ония, дето са дали живота си, ама са опазили народната тайна“. И тъй като обичаше да изпъстря мислите си с народни умотворения, завърши с една пословица: „Много думи — торба орехи“. Това простичко, но мъдро слово подразни Бенковски — той видя в него недопустимо назидание, че и известен укор към себе си за многото еднакви неща, които бе наприказвал днеска, — та му се озъби високомерно, като му припомни, че тук не са на лаф-мухабет в кафенето, дето всеки може да се произнася и да съди всекиго, а са войска, в която трябва да се спазва чинопочитанието, и че изобщо всяка жаба да си знае гьола. Именно тези думи на Бенковски предизвикаха Панайот Волов за втори път да се намеси в разговора:

— Неприлично е — рече той — да се говори по такъв начин на бай Иван Арабаджията! Не даже затуй, че на повечето от нас можеше да бъде баща. А защото зад гърба си той има такъв опит на революционер, пред който всеки от нас, днешните апостоли, не е повече от прощъпалник. Човек, при когото Левски честичко е отивал, за да търси съвет, който е наставлявал Димитър Общия, водил е по селата Ангел Кънчев, на Стефан Стамболов, че и на мене, дребосъка, е давал подслон, упътване и закрила — такъв човек, казвам, е жаба, в гьола на която невям никой от нас няма място!…

И не друг, а бай Иван Арабаджията потули спречкването:

— Ех, тия са минали работи. Да гледаме ние настоящите.^[3]

Може би Бенковски нямаше да остави другиму последната дума, но за щастие събитията предотвратиха излишния спор. Пред къщата на баба Стойковица Сапунджийката (впрочем една от постоянните „резиденции“ на Бенковски) се чу сподавена гълчава, след малко вратата на одаичката се отвори и Крайчо Самоходов, един от караулите пред вратата, съобщи, че някой си Радуил искал да влезе. Всички наскачаха нетърпеливо, дори Георги Бенковски забрави достолепието си, та заедно с другите се втурна навън, за да въведе онзи, когото отдавна чакаха. Радуил влезе, простичко поздрави и с нищо не показа да се е поласкал суетно от стореното му внимание.

— Хубаво е, че се събрахме братя — заговори Радуил, отговаряйки на въпроса, който прочете във вперените в него очи, — но още по-хубаво е, че тревогата ни е била напразна.

Разнесе се шумна въздишка. С нея Волов издаде какво голямо доверие питае в разузнаваческите способности на новодошлия — преди още Радуил да каже подробностите, той вече му бе повярвал за главното.

— Предателство наистина е извършено, но предателят е такава незначителна фигурка, че нито заслужава да се боим по-нататък от него, нито си струва да повдигнем дертовете на агаларите, като си изцапаме ножовете в неговата кръв.

— Няма ли да е по-добре — студено каза Бенковски, — първо да ни съобщите, каквото има да съобщавате, пък сетне да решаваме каква да бъде съдбата на предателя?

Лека усмивка прищипна за момент устните на Радуил и веднага се загуби в брадясалото му лице.

— Предателят се зове, Векилски^[4], учител е по турски език в самоковското класно училище.

— Това е, пак от граматиците! — не пропусна случая да подметне Бенковски.

— За вашето отиване в Самоков е научил случайно — обърна се към него Радуил — и тъй като си е бил ухо на мютесарифа, побързал е да го извести. Цялата работа е станала така. Никола Антикаров…

— Как! — прекъсна го с възклицанието си Спас Турчев. — Мигар Антикаров, който е един от примерните сътрудници на нашия комитет?…

— Грешно ме разбрахте, господине, Никола Антикаров не е предал нищо. Той, както му е било възложено, писал на своя баща за идването на негова милост — Радуил показа с очи към Бенковски, — като, за избягване на някакво недоразумение, го е описал твърде подробно. Старият Антикаров споделил тази вест с хора, които според него заслужавали доверие. И един от тях се случил предателят Векилски. Това е цялата работа! Занапред няма защо да се страхуваме от Векилски — като разучих случката, наредих на самоковските „лизнати“ да не съобщават нищо повече на тоя турски шпионин и с това, вярвам, злополучното приключение следва да се смята завършено.

— Мъдро хортуваш, господине — обади се бай Иван Арабаджията и с това като че изрази всеобщото мнение. — Докато не дойде големият час, по-разумно е да не се разплащаме с мекеретата. Зер нали е казано: „Бърза кобила сляпо добила.“

— Ще рече — отсече Бенковски, — че няма какво повече да решаваме и можем да се разотидем и всеки пак да си гледа своята работа!

С тези думи той, уж някак си мимоходом, подсказваше, че нему принадлежи правото да свиква и разпуща такива събрания. И никой от присъствуващите не му възрази.

— Искам само да ви обърна внимание — допълни думите си Радуил, като се обръщаше към всички, — че колкото е необходимо да увеличаваме числеността на нашата въстаническа войска, май става два пъти по-необходимо да възпитаваме хората в пазене на тайна. Много, прекалено много бъбрем, та цяло чудо е, дето гаджалите не са надушили всичко.

— Вярно е — за пръв път днес се обади Искрьо Мачев. — Не може да готвиш въстание, а едва ли не даул да биеш предварително за него. Пък комай точно туй правим всинца…

— И не е истина — допълни Павел Бобеков и поглади хубаво подстриганата си брада, — че турците са чак толкоз слепи и глухи. Нашият Даут онбаши честичко подхвърля в кафенето, че подушвал нещо, дето не му миришело на добро. А Сараф Чира, конашкият шпионин, тъй говорел оня ден пред един наш верен работник: „Не в добър път са тръгнали нашите панагюрци, па да видим где ще му излезе краят!“^[5]

— Не казвам, че не следва да постегнем „лизнатите“ — кротко се намеси Волов, — но и не бива да се чудим на шума, който се понадига. Ако цялото съзаклятие бяхме само ние, деветимата, тогаз лесно щяхме да пазим тайната. Но който иска да събере под байраците сто хиляди люде, трябва да се примири, че звънът на оръжията им ще се чуе…

— То поне да кажем едно „берекет версин“^[6], дето аллах е направил амуджите таквиз, че от леност не се поразшават здраво — едновременно шеговито и сериозно каза Отон Иванов, — зер иначе си изгоряхме мърцина, без да сме сторили нещо…

Приключиха и този въпрос. Павел Бобеков се понадигна и с това даде знак, че е редно да послушат съвета на Бенковски и да се разотидат. Наставаха и започнаха да се сбогуват.

— Радвам се, че се запознах с вас, господине — простичко, но от сърце се обърна Спас Турчев към Радуил. — Легенди се говорят за ваша милост в Пловдив! От уста на уста се носи името на Неуловимия и кара българина да се възторгва и да пламти от желание да последва неговия пример, а турчинът се озърта като заек, да не би Тутулмаз, след миг да го дръпне за пешовете…

— Благодарен съм богу и аз — присъедини се към похвалата и бай Иван, — че те видяха очите ми. Такива неща съм чувал за тебе!…

Когато в стаята останаха само трима, Радуил попита:

— Е, доволен ли си?

— И още как! — отговори Волов. — Юрнали са се сега всички хрътки подир тебе и ни оставят по-спокойно да работим.

— Хайде, стига с венцехвалебствията — каза с нотка на ревност Бенковски — и наистина да работим. Обясни ли на господина за новата столица?

— Столица? — вдигна вежди Радуил.

— Така го казваме на шега — рече Волов. — А иначе приехме центъра на Четвърти окръг да се премести от Пловдив тук, в Панагюрище.

— Кои и как го приехте?

— Бенковски го предложи и аз се съгласих с него. В Пловдив не е за работа, братко. Турците… пък и нашите гърчуля… Тук е съвсем друго. Ако искаш да знаеш, може да се рече, че Панагюрище и околността му вече само на картата са под турска власт, а иначе са си свободна българска земя. Само дето не сме развели знамето още.

Радуил не възрази и така мълчаливо прояви единодушие с решението.

— Имам нужда от помощници — някак без подготовка изтърси Бенковски. — Работата разрасна много, не е за две ръце и два крака. И петдесет часа да има денонощието, май пак няма да стигнат… Аз ще пиша на Георги Икономов, ама знам ли го дали ще остави своя Сливен на дългомустакатите войводи, за да дойде при нас.

— Не се учудвам, че ще пишеш именно на Георги Икономов — тихо се засмя Волов. — И той не може да търпи „граматиците“…

— То и Захари Стоянов гачели би свършил работа, ама кой го знае къде се продъни лани, та никакъв не се видя.

— Аз знам къде се крие Захари Стоянов — неочаквано каза Радуил.

— Вие? — недоверчиво попита Бенковски.

— Аз. Това ми е работата — да зная неща, които другите не знаят. Захари Стоянов вече половин година се укрива в Харманли, в дома на Ради Иванов, тамошния началник на Баронхиршовата железница.

— Ще го доведа — рече Волов. — Захари наистина ще е полезен… — После продължи замислено: — Хубаво, че ни помогна за това, брате. Но двойно по-хубаво ще е, ако ни помогнеш за друго…

— Думай де, недей така с дипломации.

— За пари говоря. Не стигат!

— Не стигат, ваджишките — поде думата му Бенковски, — пък без тях наникъде не сме. Пушки, джепане, храна, барут — за всичко все пустите пари трябват!

Радуил помисли продължително.

— Ще видя какво мога да направя. — И се понадигна. — Да ставаме и ние, а?

— Няма ли да нощувате тук? — попита Бенковски. И се похвали: — В Панагюрище подслони — колкото искаш, стига да кажа една дума!

— Път ме чака — без въодушевление отговори Радуил. Сетне се досети нещо: — Абе навън видях един, дето ми заприлича на Орчо. Дали не съм се излъгал?

— Същият е — рече Бенковски. — Страж е пред къщата.

— И вие сте се доверили на такъв човек? — учуди се Неуловимият. — Човек ли е Орчо за наш работник? Може и да не знаете, ама Орчо е с тъмно минало. Лежал е като криминален кажи-речи по всички затвори от Ниш до Одрин, турски пандурин е бил…

Думите на Радуил подразниха Бенковски — може би защото и неговото минало не беше от най-светлите.

— Не вярвам аз на светците по рождение, ваша милост — забеляза обидчиво. — За мен истинските светци са онези като свети Павел, дето са извървели пътя от гонители и пройдохи до мъченици и съвършенство. Такъв ще бъде и Орчо, залагам главата си!

… Бъдещето щеше да потвърди, че е имал право.