Цончо Родев
Човекът без сянка (13)

XII.
И Меджир Ахмед ага в опасност

И у ония хора, които са порасли в робство, понякогаж се появлява енергия.

Любен Каравелов

… и един враг повеч мъртъв да положи.

Иван Вазов

За разлика от своя баща, Еленѝ нямаше никакви пукнатини в душата си — тя винаги си бе била само българка. Просто младият й живот премина по пътища, различни от криволиците на Лазар Анастасиади, та й спести люшканията и колебанията, разочарованията и обновленията, кризите и решителните избори.

Тя се роди в същата година, когато пловдивските българи с битка и кръв си възвърнаха църквата; оттогава — благодарение на възкръсналото самочувствие и на усилията на такива славни родолюбци като знатните Чалъковци, Найден Геров, Данов, Константин Геров, Христо Стоянов, Груев, д-р Чомаков, Цоко Каблешков, Гешовците, Кесяковците, както и на градската беднота, никога незагубила своето българско съзнание — в Пловдив името „българин“ отново захвана да се произнася с гордост, та малката Еленѝ нема̀ причини да се срами от произхода си. Вътрешните колебания на баща й го въздържаха да й влияе (той я принуди да научи гръцки още съвсем малка, но иначе не я възпитаваше в гъркомански дух), а една здрава и едрогърда селянка от Мечка, която я откърми и отгледа, с песничките и приказките си неусетно, сякаш с хиляди невидими нишки, я привърза към българската реч, българската вяра и българския род. Няколко случая на турски жестокости и изстъпления, разиграли се пред очите й, я научиха на омраза към поробителите и породиха в нея потайно — впрочем и съвсем мъгляво — желание „да ги тръшне чумата дано“ или „Господ да ги измете в техния Анадол“, както ги кълнеше дойката й. А че след „тръшването“ или „измитането“ им тук ще бъде Българско — в това Еленѝ никак не се съмняваше, приемаше го като нещо, което се разбира от само себе си.

Престоят й във Франция само затвърди и избуи семето на любов към отечество и свобода, което и без това бе покълнало и имаше здрави корени в нея. Уж недостъпните стени на пансиона се оказаха слаба преграда не само за френския дух, учител на цяла Европа по революционност и нетърпимост към тиранията, но и за бурните събития или поне за техния отглас. Така малката ученичка от поробена България стана свидетелка на последните напъни на френската монархия, войната с прусите и позора при Седан, сгромолясването на Наполеон ІІІ, величието и погрома на Парижката комуна, възстановяването на републиката… и всички тези гръмовни събития оставиха дълбоки следи в съзнанието й. Случи се, че в края на престоя й тя, макар и бегло, отдалече, бе докосната и от вятъра, който вече четвърт век се ширеше и над нейната родина — в българските семейства се срещна със свои сънародници студенти (веднъж се запозна дори с Олимпий Панов!), обрекли себе си на борбата за свобода и нейни пламенни агитатори, попаднаха й революционни книги и вестници, в които за пръв път срещна огнените думи „Свобода или смърт“!…

… И стана така, че когато се върна в родния Пловдив, Еленѝ беше с възпитанието и културата на една западноевропейка, но и с жарта, желанието за борба и жертвоготовността на един браилски хъш. Ще бъде погрешно обаче, ако в тази нейна, нека я наречем българска половина си представим Еленѝ като някакъв Левски в женски образ, като безсмъртната баба Тонка или като Сирма, Бояна или Янка, прочутите хайдушки войводи. Във времето, когато поробената й родина бе осеяна с комитети, които трескаво се стягаха за всеобщо въстание и България разполагаше вече не с отделни недоволници или отмъстители — горски юнаци, а с истинска нелегална армия, революционността на Еленѝ се изразяваше с едно чисто, но нереално и изпъстрено с много фантазия и романтика желание да умре като героиня за своя народ. Да умре след някакъв голям, смайващ подвиг, естествено. В стремежа си към изключителното тя се виждаше ако не като митичната Белона^[1], то „поне“ в ролята на Жана д’Арк^[2] или Шарлота Корде^[3] (поради възпитанието си тя поставяше и нея между героините), докато примерът на Кера-Тамара^[4] — възпятата от благодарния народ „Мара бяла българка“ — или на леди Годива^[5] не я удовлетворяваше; недостатъчно й се виждаше да я разходят гола или да я омъжат против волята й — Еленѝ искаше да извърши нещо такова, за което единственото наказание е смъртта.

За пръв път приказните й представи и стремежите й към героизъм и героично напуснаха облаците и докоснаха земята в онзи час, в които необичайните крясъци на баща й я накараха да излезе от стаята си, за да присъствува на Димковата изповед и… да узнае истинския образ на турчина, намерил подслон под техния покрив. От този миг Еленѝ се преобрази. След няколко безсънни нощи тя стигна до убеждението, че е призвана от самата съдба да убие турския полицай. В нейна чест сме задължени да кажем, че въпреки цялата си хлапашка романтичност Еленѝ не стигна до това страшно решение лековато или водена от херостратовска^[6] жажда за слава. Че — решението й дойде по пътя на логиката; недомислена и може би грешна, но искрена логика. Виждаше нещата така: българският народ се стягаше утре да тръгне в борба на живот и смърт; Меджар Ахмед, опитен полицай, навярно щеше да се добере до важни разкрития, които отнапред ще осъдят въстанието на провал; следователно премахването на полицая, което Еленѝ щеше да заплати със собствената си гибел, отстраняваше опасността да пропадне народното дело. Когато пък усещаше, че „все пак нещо куца“ в логиката, тя си казваше друго — че ако всеки българин убие по един турчин (а Меджар Ахмед не беше какъв да е турчин!) и сам загине, то свободата ще бъде извоювана и пак ще останат много живи българи, които да й се радват.

Идването завчера на този противен Смаил спомогна да се затвърди решението й. Защото той дойде уж като прислужник, а в същност беше ординарец и телохранител; при това един отвратителен и нахален ординарец, който не се задържаше в отредената му стаичка, а цял ден беше зает да слухти, да наднича и да вре нос навсякъде. И Еленѝ разсъждаваше така: със Смаил турците се издадоха — ординарец се полага на висш офицер, не и на управител на железниците, а от телохранител има нужда само човек, чиито дела му създават смъртни врагове.

И само едно не признаваше пред себе си Еленѝ — че дял за решението и имаше и чисто женското й оскърбление, дето иначе светски възпитаният мъж невям изобщо не я забелязваше…

Още от малка, когато тършуваше като мишка по всички кътчета на огромната си бащина къща, тя знаеше и чекмеджето, в което Лазар Анастасиади криеше под ключ един хубав, донесен от кой знае коя чужбина револвер, и мястото, където държеше ключето. В следобеда, когато стигна до окончателното си решение, девойката се промъкна крадешком в стаите на баща си, отвори чекмеджето и взе оръжието. Разгледа го. Металът лъщеше със синкав блясък, по цевта и барабана, в който грижливо бяха поставени патроните, имаше сребърна украса и сред нея — някакъв надпис. Еленѝ отиде до прозореца и го прочете. Надписът гласеше: COLT’S PT. 1855 — ADRESS COL. COLT HARIFORD CT. USA. Девойката съжали че го разбира само по смисъл — сега във всяка подробност виждаше особено съдбоносно значение.

С револвера в ръка отиде до голямото стенно огледало и допря дулото до слепоочието си. По тялото й премина тръпка. Не от докосването на студения метал до кожата й, а защото й се стори, че вижда в огледалото себе си след самоубийството, (защото най-последният й план предвиждаше да се самоубие, след като се увери в смъртта на турчина). Представи си тези бадемови очи неподвижни и загубили блясък, румената уста посиняла и изкривена от страданието на мига, в който душата е излетяла през нея, тази кестенява, с естествена лъскавина коса размачкана и почерняла от съсирената върху нея кръв…

Страшната картина не я разколеба — Еленѝ въздъхна жално, но и не помисли да се откаже от решението си. Полека отвори вратата и се ослуша. Долу, в кухнята, се носеше омразният й глас на Смаил. Като се увери, че няма да срещне заптието, девойката с безшумни стъпки се изкачи на горния кат, вмъкна се в работната стая на осъдения от нея полицай и се спотаи в предварително избраното място — зад тежката брокатена завеса, почти допираща до стола, на който щеше да седне Меджар Ахмед…

* * *

Де се е чуло-видяло

мома връз турчин да фърга,

чалмата да му катури?

Народна песен

Меджар Ахмед ага се прибра рано, по-рано от обикновено — искаше да размисли върху твърде сериозни неща, та чувствуваше нужда да е далеч от суетнята в управлението на железниците. И така вдълбочен бе в мислите си, че не забеляза нищо по пътя — дюкяните, гмежта и гълчавата на чаршията, неудържимия пристъп на подранилата пролет, чуруликането на ятата дечурлига, задръстили с игрите си сокаците на Джамбаз и Таксимтепе…

В своята приятно затоплена работна стая Меджар Ахмед свали палтото си и го метна на канапето, запали газените лампи на полилея и на масата, пък уморено се тръшна на стола. Не за да чете или пише — по правило не носеше никакви документи в къщи, нито посягаше към писалката, — ала обичаше така, докато си играе с ножа за разрязване на книги, спокойно да оглежда от всички страни задачите си, като опитен шахматист да проследява възможните ходове пред себе си и да избира най-полезния. А сега, откакто Неуловимият бе станал главен герой на разговорите в Пловдив и с това — кошмар за конака и основна грижа на Азис паша и полицията, Меджар Ахмед съвсем не се чувствуваше лишен от поводи за тези безмълвни разговори със самия себе си… Не знаеше колко време бе изминало, когато нещо зад него — по-късно щеше да си каже, че то не е било даже лек шум, а само раздвижване на въздуха — накара привикналата му на опасности природа в един миг да забрави всичко друго и да се изпъне като тетива на лък. Като се стараеше да не покаже, че е нащрек и готов да посрещне всякаква изненада, той само обърна ножа в ръцете си по такъв начин, че да използува посребрената му повърхност като огледало.

Секунда… две… пет…

Сякаш нямаше нищо тревожно. Дали не бе станал жертва на въображението си?

Девет… десет секунди…

Кафявозлатната завеса зад гърба му едва забележимо помръдна. Отмести се само на един пръст… после на една педя… Превърнал се целият в сетива и нерви Меджар Ахмед не изпущаше нищо. Завесата се отдръпна още малко. Иззад нея лъсна най-напред стоманата на едно модерно, много модерно оръжие. После… — да повярва ли на очите си? — после се показа и лицето на едно същество, което в представите си бе виждал като всичко друго, само не и в ролята на убийца из засада. Меджар Ахмед призова опита и самообладанието си. Изчака оръжието да се насочи към тила му и в мига преди изстрела се хвърли настрана. Разнесе се оглушителен гръм. Не беше още заглъхнал, когато турският колагасъ беше отново на крака и вече изтръгваше револвера от ръката на момичето. Нямаше нужда да употреби особено усилие — Еленѝ очевидно бе изчерпала цялата си енергия, защото отмалелите й пръсти едва държаха оръжието, очите и изразяваха пълно слисване, а бледостта на красивото й лице издаваше, че е по-близо до припадък, отколкото до повторно нападение.

Навън проехтя тропот на подковани ботуши. Светкавично съобразил всичко, Меджар Ахмед блъсна девойката отново зад завесата и едва свари да седне до масата, когато вратата се отвори без почукване и в очертанията и застана Смаил.

— Афедерсин, ефенди…^[7] — задъхано, но и пълен с почуда рече заптието, — стори ми се…

— Не си се излъгал, Смаил — каза в отговор Меджар Ахмед, като показа оръжието в ръцете си. — Преглеждах този револвер и гръмнах, без да искам. Сега ще трябва да плащам на хазаина за повреждането на масата му… Не се тревожи за мене. Слез в кухнята, пийни нещо за успокоение и… толкоз!

А когато стъпките на объркания Смаил заглъхнаха някъде надолу, отмести завесата и преминал от турски на френски, покани девойката с пресилена, нелишена от ирония любезност:

— Заповядайте, мадмоазел, заповядайте насам. Така, с гръб до стената, рискувате да простинете.

Двуминутната пауза бе помогнала на Еленѝ отчасти да се съвземе.

— Вижда ми се излишно да ви предлагам да не се притеснявате — продължи той по същия начин. — Вие вече, хм, твърде шумно доказахте, че не се нуждаете от такава покана…

Еленѝ прекрачи напред, като едва забележимо се олюляваше Онази Жана д’Арк, която живееше в нея, проговори през устата й:

— Готова съм на всичко, дори и на смърт. Направете с мене онова, което повелява дългът ви, само…

— Само? — вдигна вежди с любопитство Меджар Ахмед.

— … само ми спестете вашите подигравки… — и завърши натъртено: — господин полицай.

— Oh-là-là!^[8] — възкликна той през смях. — Мадмоазел е твърде добре информирана!… Parfait!^[9] Това ми спестява да мисля, че искахте да ме убиете, за да оберете, хм, накитите ми.

Разговорът измъчваше девойката. Тя се бе подготвила за Шилерови или Шекспирови реплики, за трагическа ultima verba^[10] под меча на палача, а се виждаше увлечена в един диалог, в който ролята на Полишинел^[11] бе отредена за нея.

Еленѝ сплете пръсти и вирна хубавата си главичка.

— Чакам, господине!

— Чакате? Добре, ще получите тогава онова, което всички ние, хората, раздаваме твърде лесно — един съвет. Не смесвайте революцията с тероризма, госпожице, те нямат абсолютно нищо общо помежду си. Кинжалът или — той погледна оръжието в ръцете си — колтът на убиеца може да премахне един тиранин, но не и тиранията. Дори напротив! Доколкото си спомням примерите от историята, смъртта на отделния потисник само става повод за още по-голямо развихряне на потисничеството, за безславно удавяне в кръв на недоволниците или на истинските революционери.

Девойката преглътна шумно.

— Вашата лекция ме порази, господине, ако не с друго, то поне с безочливото признание, че вие сте един от тираните, от потисниците.

— След онова, което бяхте на път да извършите, бих ви обидил, ако го отрека — беше незабавният отговор.

Еленѝ разбираше, че продължава да затъва в този съвсем неподходящ за Жана д’Арк или Шарлота Корде разговор. И почти изкрещя:

— Тогава действувайте, тиранино! — Тя посочи оръжието в ръката на турчина. — Действувайте, като останете верен на природата си!…

Меджар Ахмед се поколеба.

— Вашият живот ми принадлежи, нали?

— Да! — викна девойката. — Да! Възползувайте се…

— Тогава аз ви задължавам да живеете — каза той. За пръв път днес гласът му звучеше без сарказъм, а по човешки топло. — Да живеете! — повтори. После направи няколко крачки и отвори вратата. — Моля!…

Какво й оставаше да стори на тази несполучила Жана д’Арк? Тя стисна юмручета и повика на помощ целия остатък от енергията си, за да не изглежда като с подвита опашка и закрачи с пресилена твърдост. Когато вече щеше да го отмине високомерно, той я спря:

— Още един момент, мадмоазел. Да не забравите, хм, това нещо. — Меджар Ахмед и подаде сребърносинкавия револвер. — И следващия път предварително си дайте сметка — добави с предишната ирония, — че тази играчка е способна да повреди и най-добрата мебел…

Тя излезе и затръшна вратата зад себе си.

Меджар Ахмед дълго остана на мястото си, като се усмихваше странно. После въздъхна — дали тази въздишка не криеше съжаление, загдето неговото време не му принадлежеше? — и се залови да стяга пътната си чанта. Защото следващото утро щеше да го завари на път за Самоков и други места в санджака…

* * *

Тази нощ Еленѝ не спа. И плака, както не помнеше да е плакала и като дете.

Хиляди пъти си повтори: „Мразя го!… Мразя го!… Мразя го…“, а през цялото време усещаше, че с тези думи се насилваше да скрие от самата себе си едно друго, съвсем противоположно чувство.

Може би очарование?