Цончо Родев
Човекът без сянка (12)

XI.
Съмнението прониква в конака

Между неверниците има такива, които дават ухо на онова което говориш…

Коранът, сура (глава) „Мохамед“

Две неща показаха на Неджиб ага, че имаше да се говори за важни неща. Преди всичко — състоянието на мютесарифа: същият Азис, дето някога отлагал юрушите на войската, за да не разваля кефа си, сега беше неузнаваемо напрегнат, съсредоточен и угрижен. И друго — самият състав на съвещанието. Пашата беше събрал петима души, но те комай представляваха най-важните хора на Филибе за момента: Неджиб и Меджар Ахмед от тайната полиция, Хафъз паша, който беше началник на филибелийския гарнизон, главният има̀м на санджака Якуб ходжа и Едхем ага, градоначалника.

Азис паша започна с дълго предисловие, за да постави Хафъз паша и Якуб ходжа в течение на нещата, които другите вече знаеха. В случая „нещата“ беше невероятното, но и несъмнено изтичане на важни тайни от конака. След това дойде и поводът на съвещанието, който беше нов и за другите трима — и новият капан, самоковският, беше щракнал напразно, защото някой своевременно го беше издал на комитите.

— Разбирате ли, ефендилер? — с невероятно за него оживление завърши мютесарифът. — Ние сме свидетели на нещо чудовищно, във вис-ша сте-пен чу-до-вищ-но! Открай време между гяурите се намирваха хора, които — де от страх, де за пари — ни служеха, шпионираха комитите, предупреждаваха ни за всякакви зловредни лица или думи. Сега става точно обратното — намерило се е измежду правоверните някакво пъклено изчадие, което, дявол го знае по какви подбуди, шпионира нас в полза на гяурите. Нечувано! При това този шпионин не е какъв да е, пройдоха някакъв или затъпял от пиянство безделник, а човек от конака, който получава хляба си от ръката на падишаха…

Хафъз паша се изкиска. Беше съвсем неуместен смях — военачалникът очевидно още приемаше нещата на шега.

— Тъй, тъй… — каза той, като бълваше пръски из устата си. — „Падишахън екмеени ийор, московун дувасънъ окуйор“^[1]…

Неджиб се огледа. Никой, дори от проста любезност, не сподели веселостта на Хафъз паша.

— Смятам, че се налага едно уточнение, ваше превъзходителство — лениво проточи Меджар Ахмед ага.

Този човек решително беше трън в очите на Неджиб. Всичко в него го дразнеше — от високомерния и префърцунен начин на говора му, през иронично повдигнатите вежди, до прекалено контешките за един добросъвестен полицай дрехи. Вбесяваха го и невинните подробности. Ето например тази: навън снегът се топеше и цял Филибе представляваше една огромна локва, а по лачените чепици на протегнатите като в кафене крака на Меджар Ахмед нямаше нито една капчица кал…

— Говорете, говорете, ага — нетърпеливо го подкани Азис паша.

— Намирам, че е неоснователно да виним служителите от конака — провлече, несподеляйки неговото нетърпение, Меджар Ахмед. — Въпрос на логика. Ако издайникът беше тукашен човек, тоя чапкънин Бенков войвода нямаше да се вре сам между шамарите. Ваше превъзходителство каза одеве, че сигурни хора са му донесли, дето нехранимайкото е отишъл в Самоков, там са му обадили, че всички заптиета са вдигнати на крак за него и той тогава си е плюл на петите и е офейкал. Какво друго доказателство ни трябва, питам се аз, за да се уверим, че предателството е сторено в Самоков?

— Мъдро говори агата — рече Хафъз паша. Той най-сетне като че се бе повлиял от сериозността на другите. — Мъдро и логично.

Похвалата ядоса Неджиб ага, та той кипна несдържано:

— Боклук са всички тия логики! — След тези думи така се събраха петте чифта очи в него, че той се почувствува длъжен да ги обясни; — Ами провала ни с кундураджията? И нему ли дойдоха от Самоков да кажат? Цялата работа е тукашна, паша ефенди, ту-каш-на! Под този покрив е издайникът!

— Право говори агата — веднага се обърна Хафъз паша, — право.

— И моето мнение е, че тук, в конака, трябва да дирим предателя — обади се Едхем ага. Мъчеше се да говори тихо, но гласът му беше такъв, че навярно го чуваха чак на Джумаята. — Тази седмица на два пъти пращах да заптисат българи, уличени от наши сигурни доносници в комитаджилък, и двата пъти хората ми заварваха птичките отлетели от гнездото. Масали и измишльотини колкото искаш: единият отишъл да навести болната си леля в Дермендере, другият тръгнал да събира борчове към Ескизаарско… А истината ни я донесоха — някакъв непознат изпреварвал заптиетата и подучвал комитите да драснат из Филибе…

— Ясно! — съгласи се Азис паша. — Можел е да ги подучи само човек, който или е чул, или е прочел какво е решено в конака.

— Аллах, аллах! — вдигна ръце към небето имамът. — Дотам ли стигнаха потомците Мохамедови, че да се продават на неверниците?

Две различни чувства се сборичкаха в гърдите на Неджиб ага: доволство, че натри носа на този самомнителен и високомерен Меджар Ахмед, и срам пред падението, на което беше свидетел.

— Не ви е розово положението — каза Хафъз паша и с това „ви“ ловко се отдели от онези, които търпяха несполуки и рискуваха да станат за резил в Стамбул. — Вие сте като войска пред битка, която предварително съобщава на врага каквото е решила да предприеме.

— Аллах, аллах! — продължи да се вайка Якуб ходжа. — И все пак, ефендилер, аз не мога да повярвам, че правоверен е изпаднал до подлога на гяурите. Помнете ми думата, неверник някой дава ухо на думите ви.

Неджиб ага сдържа един жест на досада. Такива бяха тези изкуфели старци — ако слушаш думите им, нищо в света не се е променило от времето, когато Пророкът е избягал от Мека в Медина и повел свещената война срещу корейшите. Изобщо мисълта, че в конака може да се е промъкнал гяурин, се видя на Неджиб повече от нелепа. И затова искрено се смая от последвалите думи на Едхем ага:

— Аз самият не го вярвам, ефендилер, но между хората ми се носи такава мълва. Бошлаф е, в туй съм сигурен, ама говори се, че някакъв гяурин шета из конака и…

— Я разкажете по-подробно, ага — предложи Хафъз паша, любопитството на когото се беше разпалило.

— Нали знаете какви ги плещят хората? — каза градоначалникът, поласкан от интереса, който беше предизвикал. — Бил уж селски човек, мръсен и брадясал…

Против волята му от устните на Неджиб ага се откъснаха думите:

— Също като оня, който посети кундураджията!…

— … ама той само привидно бил човек от месо и кости, а в същност — дух безплътен. Защото преминавал през стените и дуварите, камък и желязо не го спирали, та прониквал където искал, подслушвал когото искал и четял каквото искал. И пак затова никой не можел да го улови — залавя ли се дух, който и стените не спират? — и оттук се родило името му.

— Името му? — попита нетърпеливо Хафъз паша. — Какво е то, ага?

— Тутулмаз, паша ефенди, Неуловимият.

— Втасахме я! — изпъшка тежко мютесарифът. — Само един Тутулмаз ни трябваше за да…

Нека продължението да бъде:

— В името на аллаха ви заклевам да заловите този човек! — пискливо го прекъсна Якуб ходжа. — Преровете земята, но го заловете!

— Лесно е да се каже — недоволно изсумтя Неджиб ага. — Как се залавя човек, който не оставя никаква диря след себе си?

— Не оставя диря ли? — обади се на свой ред Хафъз паша. — Ще излезе, че и вие, ага, един полицай, вярвате в небивалиците за — как беше? — „дух безплътен“. Защото не може човек от плът и кости да не оставя диря…

— Не може, но е така, паша ефенди. Разправят, че Тутулмаз не оставял подире си не следа, но и сянка — намеси се градоначалникът, свидлив за сензацията, която преди минута бе предизвикал.

— Глупости! — рязко възрази Якуб ходжа. — Дори слънцето има сянка, че жив човек ли…

Едхем ага пак не се предаде:

— Невероятно е, знам, но точно тъй говорят людете, ефендилер — Тутулмаз бил човек без сянка!

— Може би някое и друго наказание между заптиетата ще сложи край на тези небивалици — безстрастно проточи Меджар Ахмед.

— Може би, но не е редно — възрази му остро Неджиб. — Туй за Неуловимия и минаването през стените са бабини-деветини, но иначе все има „от крилце перце“ в цялата работа. Не е случайно, че външността на тоя Тутулмаз е същата, която аз видях с очите си…

— Да оставим тези приказки! — твърдо рече Азис паша. — Има ли Тутулмаз или туй е предател някой измежду служителите на падишаха, това времето ще го покаже. За мене са важни няколко неща. Тайните ни не са тайни за гяурите. И причината сме ние — разпуснали сме се, двойно са се разпуснали и подчинените ни и така сами сме дали простор на тутулмазовци и издайници. Право са казали старите: „Капъ очъкъса, хер бир домуз кафасънъ сокабилир.“^[2]

Накъде биеше пашата? — запита се Неджиб ага. Как стана така, че докато уж говореха за издайник из служителите на конака или за шетня на някакъв Тутулмаз, изведнъж вината се завъртя около хората в тази стая? Като от тях, разбира се, отпадаха имамът, мютесарифът и началникът на гарнизона. Мигар Азис паша се съмняваше в Едхем, Меджар Ахмед или дори в него, Неджиб? Възможна ли е такава нелепост?

Следващите думи на мютесарифа сякаш потвърдиха това предположение. Той каза:

— Трябва да изменим реда из основи. Решенията ни занапред ще се пазят в най-строга тайна. Книжата — заключени в най-здравата каса. На вас двамата, агалар — той се обръщаше към Неджиб и Меджар Ахмед, — ще назначим ясъкчии…

— Това пък защо е? — възкликна несдържано Неджиб; той не си правеше илюзии, че ясъкчиите щяха да имат за задача не да пазят, а да шпионират двамата колагасъ. — Не виждам защо са ни нужни телохранители. Мигар имаме изглед на безпомощни?

Азис паша отговори веднага. Така веднага, че явно имаше отнапред готов отговор:

— Защото който днес само слухти, може утре да ръгне и с нож, Неджиб ага. А аз не мога да ви оставя без закрила. И тъй — по-нататък. Налага ни се още едно основно издирване.

— Нали още от идването си правим само това, ваше превъзходителство? — вдигна вежди Меджар Ахмед и белегът като че се вряза по-дълбоко в гладко избръснатата му буза.

Последва още един готов отговор:

— Досега ние биехме самара, а не магарето. Губехме си времето с разни „даживейлерден“, пък оставяхме шпионите да се ширят тук, под този покрив. Не, ефендилер, това ще се измени! Усилията ни занапред ще бъдат насочени към това — да спипаме вражеското ухо между нас… какво пък, нека го назовем Неуловимият. Едхем ага, от вас искам да вдигнете на крак всичките ни доносници от града. Вие, Неджиб, позанимайте се със служителите на конака и заптиетата…

— Стига да нямате нищо против, паша ефенди, бих помолил да разменим местата си с Едхем ага. Нему повече подхожда да има работа със заптиета и кятиби. Ако не за друго, поне отдавна ги познава.

— Не възразявам — кимна мютесарифът, като поразмисли.

(Неджиб ага действително успя да хване „едра риба“. Острият му полицейски нюх и изпитаните похвати хвърлиха в ръцете му Стоян Каранеделчев, един от дейните членове на Пловдивския комитет. Но успехите му стигнаха дотук — Стоян издържа всички нечовешки изтезания и не издаде нищо. Разярен, Неджиб ага го удуши със собствените си ръце; една неделя по-късно Марица изхвърли трупа на нещастника някъде чак към Търново Сеймене.)

— И аз ще си позволя едно пожелание, ваше превъзходителство — проточи Меджар Ахмед. И след благосклонното кимване на пашата обясни: — Наивно или не, аз продължавам да смятам, че разковничето не е тук, а в Самоков. Ще ми се аз да поразровя там. Там и изобщо в Татарпазарджишко.

— Не възразявам — разреши отново Азис паша. После се обърна към другите двама мъже в стаята: — Разчитам и на вашата помощ. Вие, паша, да поогледате поверения ви аскер. А вие, Якуб ходжа, да вдигнете на крак подчинените ви имами, белки чрез тях влезем в дирите на Неуловимия.

Неджиб ага беше човек без илюзии, та разбра, че последните приказки бяха изречени ей така, колкото да замажат главното. Защото нито аскерът, нито имамите имаха вземане-даване с конака — мястото, където се подвизаваше Човекът без сянка.