Цончо Родев
„Денят се познава от сутринта“ (2) (Четири случки от ранните години на Хаджи Димитър)

2
Войната си е война

Хаджи Димитър беше пето дете на Никола Кебеджията. След него се намериха още пет, та станаха общо седем сина и три дъщери. Дали защото беше тъкмо по средата на голямата челяд, или туй беше по заслуга на неговия твърд характер, но бащата го имаше между по-големите — ония, пред които и ще се поодума, и съвет с половин глас ще поиска, и ще се покахъри. Напоследък в тези разговори на „големите“ все по-често се чуваше думата „мурабе“, ще рече — война. Търговци, джелепи^[1] и караабаджии^[2], които отсядаха в хана, след като са били в Цариград, все клатеха глави и повтаряха: мурабето било сигурно, нямало да мине и година и пак щели да се хванат за гушите дядо Иван и гъжвалиите^[3], кръстът и полумесецът. Но и да не бяха тези приказки, то пак си личеше, че работата отива на война, само сляп можеше да не го види, да не го разбере. Ден подир ден в Сливен се мъкнеха от юг стройни бьолюци^[4] редовен аскер^[5] и многочислени тълпи башибозук^[6], оставаха малко, колкото да си починат и да сторят някой зулум^[7], а сетне поемаха пак на север, към Дунава. Защо се нижеха те вече седмици? Да не би да бяха въдичари, тръгнали да ловят пъструга и сом във великата река?

— Голяма войска, голямо нещо се ниже през Балкана — думаше загрижено Христо, най-старият от синовете (и едничък от „големите“, който не беше хаджия — когато преди десет години Никола Кебеджията тръгна на хаджилък, взе и децата си, колкото бяха народени дотогава, остави само Христо да пази дома и имота). — Ще залеят Московията като море…

— Дали ще я залеят, аз не зная — поклати глава хаджи Никола, — ала зная друго: дорде тази паплач да се измете на север, ние хептен^[8] ще осиромашеем.

— Тъй де — подкрепи го хаджи Янаки, третият. — Виждали ли сте тези зебеци^[9] и манафи^[10], дето султанът ги има за войска, след като ядат и пият до продънване, да оставят барем един бешлик^[11] на масата?

— Или за стопанисването на коня си да платят? — подкрепи го и хаджи Петър, четвъртият.

Много пъти се бяха водили тези загрижени разговори и одумки, но днес ги наруши онзи, комуто най-малко подхождаше — хаджи Димитър, най-младият от „големите“. Той рипна на крака и рече страшно:

— Я млъкнете бе! Как не ви е срам таквиз думи да изричате! Дядо Иван ще ни отървава от мръсното иго, пък вие за шише ракия и торба зоб сте се загрижили…

Стъписаха се — колкото от словото, толкова и от вида му.

По това време хаджи Димитър беше на дванадесет години^[12]. Поизточил се бе и наедрял, дори рехав мъх се забелязваше вече на горната му устна, от предишното бе запазил само остротата на погледа си и буйността.

— Какво сте се разхленчили за асприте^[13] и паницата леща? — продължи той. — Щом ще става война, ние, тъй както ни гледате няма да сме сеирджии отстрана, а войници ще бъдем.

— На дядо Иван помощници — уточни хаджи Кръстьо, който беше най-близо до Димитър по нрав.

— Пък войната си е война — не спираше малкият хаджия. — Паднем ли му на сгода, османлията и ще ни граби, и ще ни тъпче, че може и на живота ни да посегне. Но пък дойде ли на чалъм^[14] нам, ние също няма да му простим. Туй е то войната…

Дълго мълчание изпрати невъздържаната хаджи Димитрова реч. Най-сетне го наруши бащата. И има̀ доблестта да приеме упрека на хлапака:

— Прав си, сигурно си прав — рече. — Сбият ли се турчулята и дядо Иван, ние не можем остана настрана, със скръстени ръце, трябва да търсим колай да помагаме на нашите братя. — После обаче добави с променен глас: — Ала сигурно е и друго. Продължиш ли ти, хаджи Димитре, и навън с тези приказки и захванеш ли да действуваш според словото си, ние няма да оцелеем дълго, че да бъдем войници на московския цар срещу келявия султан…

Имаше и предупреждение, и настойчив съвет, че даже и малко молба в тези думи на бащата.

Ала не мина и една неделя и събитията показаха, че на немирния и дързък хаджи Димитър те са влезли през едното ухо и са излезли от другото.

Беше гроздобер и шарпаните^[15] се стичаха отвред към Сливен. Както ставаше открай време, турци, тукашните и още повече външните начесто ги спираха, за да си вземат по няколко отбрани чепки, че сегиз-тогиз и цели кошници, но тези случки гроздоберачите не си слагаха на сърце — хем бяха свикнали, хем тази година беше наспорил господ, та имаше и за османлиите, и за грижовните стопани. В този ден срещу една такава шарпана, която воловете тежко-тежко влачеха откъм Чаирлийските^[16] лозя, се изправиха трима въоръжени до зъби низами^[17] и с повелително „Ду-у-ур!“^[18] вдигнаха предупредително ръце на коларя; бяха от онзи алай^[19], на който сливналии, кой знае защо, казваха „чергалии“ и войниците от който уж се славеха с име на по-разбрани и по-свестни. Отначало случката не загрижи никого — ще се назобят агаларите и шарпаната ще си продължи пътя. Ала този път се случи нещо съвсем друго — „чергалиите“ изобщо не посегнаха към гроздето, а си извикаха нещо, уловиха по една от гроздоберачките и ги повлякоха към шубраците на Хамам баир. Разпищяха се жените, стъписаха се двамата мъже, които водеха шарпаната — що можеха да сторят те, безоръжните, на аскерите, накачулени от глава до пети с какви ли не пушки, ятагани^[20] и пищови?

Тримата похитители и техните жертви вече се закриваха сред гъсталаците на баира, когато сякаш изпод земята изскочи едно момче, което гроздоберачите веднага познаха — беше хаджи Димитър, всепризнатият войвода на всички българчета-размирници от Клуцохор. Сякаш без да си дава сметка, що може да се случи, когато се отиде с две ръце срещу трима възрастни мъжаги с толкоз оръжие по тях, синът на Никола Кебеджията изтръгна остена от десницата на коларя, пътем награби няколко по-едри камъка и с яростен вик се спусна подир низамите.

Сбъркаха се турците от това неочаквано нападение, почудиха се какво да правят — дърпащите се жени ли да държат, от тоя малък рис ли да се бранят (нали ще станат за резил, че едно нищо и никакво хлапе ги е накарало да вдигат силях^[21] за защита?), да се престорят ли, че нито са го видели, нито искат да знаят за него. Още се чудеха те кой път да изберат, когато хаджи Димитър им показа, че няма намерение да се задоволи с викове и заплахи. Един камък, добре прецелен с бринка (така сливенските момчета казваха по онова време на прашката), изби три кътни зъба на единия, няколко яки удара на остена отнесоха феса, че и част от ухото на другия… Третият, напълно объркан, не дочака да види какво е било приготвено за него, а пусна „своята“ гроздоберачка и позорно търти да бяга по южния склон на Хамам баир. Неговите аркадаши^[22] изобщо не се сетиха да посегнат към оръжията си, а последваха примера му и презглава хукнаха подир него.

Хаджи Димитър ги гони през целия Хамам баир, че и далеч отвъд него — чак докато ги видя да вдигат праха по Джан-куртаран…

Има ли смисъл да се казва, че още същия следобед неговото име не слизаше от устата на сливенските българи? И че даже свещениците го споменаха с благодарност във вечерните си ектении? Заваляха похвали и върху хаджи Никола, загдето е отгледал такъв юнак, още толкоз малък, пък вече закрилник на слабите, и бащата уж сумтеше, пък виждаше се, че отвътре се радва и гордее. Не изразяваха доволство само сливенските турци, те невям вече усещаха накъде ще избие това ранно юначество, а чорбаджиите направо си го казваха: „Един ден ще ни подпали чергата, тоя дженабетин^[23]…“

Да, ама случката с тримата посрамени низами не завърши дотук. Имаше тя продължение, и то от онези, дето са обагрени с кръв.

Тъй се подредиха нещата, че алаят на „чергалиите“ се застоя по-дълго в Сливен. И не щеш ли, седмица след събитията по есирлийския път същите трима низами, преминавайки през брода на Куруча (дето след десетина години бе вдигнат Големия мост), зърнаха отдалече онова набито момче, което с камъни и сопи ги бе гонило по баирите.

— Юнуз, Бейхан, гледайте! — развика се онзи, който го зърна пръв. — Кълна се в брадата на Пророка, той е!…

— Той е! — съгласиха се в един глас другите. — Сега ще му го върнем тъпкано…

— Само че първо да го проследим внимателно — добави Бейхан, — може да го изпуснем из тия криви сокаци^[24].

Проследиха го. И го видяха да изчезва във входа на един хан, който се намираше оттатък реката, наблизо до гяурския^[25] храм „Свети Никола“. Тогава тримата измъкнаха пищовите, запрегнаха ги и като се подканяха един-друг, нахлуха в хана. По никое време през деня беше, та там нямаше никакви мющерии^[26], само двама младежи чистеха и пребърсваха масите.

— Не е нашият, други са — рече Нури, третият от „чергалиите“, след като ги огледа. — Измамило ни е копелето. Уж влезе тук, пък е свърнал нанякъде…

В същото време младежите се извърнаха към тях, престориха се, че не са забелязали пищовите в ръцете им и единият — беше Янаки, третият от синовете на хаджи Никола — ги подкани:

— Буйрун, заповядайте, агалар! Разположете се и кажете що ще обичате.

Спогледаха се тримата злополучни воини на султана: нито да сторят нещо на непричастните в онази случка младежи, нито да подвият опашки, след като с такъв сербезлик^[27] са нахлули тук със запрегнати пищови — и тъй, и иначе все ще станат отново за посмешище. Почудиха се те как да излязат от това положение, и Юнуз (онзи, комуто липсваше парче от ухото) пръв съобрази:

— Отваряйте чекмеджето с парите, чоджуклар^[28], и изсипвайте тук всичко, което е вътре!

— Да имате да вземате — каза в отговор, по-големият, хаджи Кръстьо. — Никакви пари…

— Дай им бе, бате! — подкани го другият; хаджи Янаки знаеше, че сега, сутринта, в чекмеджето имаше само дребни пари за връщане. — Дай им и да се пръждосват.

— Дума да не става! — отсече Кръстьо. — Да не би да са се трепали да ги печелят, та сега…

— Я стига приказки! — насочи пищов към гърдите му Нури. — Давай чекмеджето или-и-и…

А Бейхан уточни:

— „Я кемер долосу, я хендек долосу“^[29].

— Тъй ли? — разнесе се един глас зад тях, който странно преливаше ту в мъжки, ту в детски. — Щом така го рекохте, тогаз нека да е хендек долосу^[30].

Докато още се извръщаха, един тежък ръжен се стовари върху главата на Нури. Турчинът изпусна пищова и мълком се повали с разцепен череп. Другите познаха, че ги бе нападнал именно „техният“ човек; зърнал ги бе той, че са по петите му, та се бе мушнал зад вратата. Бейхан дори свари да гръмне, но в бързината не го улучи и куршумът му се заби някъде в тезгяха. Втори изстрел, не успяха да дадат. Кръстьо с един юмрук събори Юнуз и го притисна с тялото си към земята, Димитър и Янаки с ръжен и стол претрепаха Бейхан, а сетне и борещия се Юнуз.

Като се разправиха с нападателите, братята заключиха вратата на хана и се запитаха какво да правят с труповете им. Не мислиха дълго. Завлякоха ги в мазето, изкопаха под кюмюрлука един трап, хвърлиха ги вътре, затрупаха ги, а накрая закриха всичко с въглищата.

Малко по-късно тримата братя си поливаха един на друг над сутовцата^[31] и Кръстьо, докато смъкваше въглищния прах от лицето си, каза със смях:

— Излезе тъй, както го рече Димитър — войната си е война. Нападнаха ни с пищови, пък се намериха в кюмюрлука…

— Трябва да пишем едно писмо на дядо Иван и да му го проводим в Московията — обади се хаджи Димитър между две плисвания. — Нека зачеркне трима от списъка на душманите^[32] си.