Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nagła śmierć kibica, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011 г.)

Издание:

Йежи Едигей. Смъртта дебне под прозореца

Три криминални романа

 

Смъртта дебне под прозореца

Внезапната смърт на кибика

Азбучният убиец

 

Превод: Лина Василева, Олга Веселинова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Пенчо Пенчев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Радослава Маринович, Грета Петрова

ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“, София, 1990 г.

История

  1. —Добавяне

VIII.
Все повече заподозрени

— Бесните ме хванаха, докато слушах тоя английски господинчо. Идеше ми да рипна от машината, когато заяви, че Лехнович бил убит от полското контраразузнаване. С какво удоволствие бих го цапнал по гладко избръснатото лице! А как само подчертаваше: „Ние, хората от Запада…“

Немирох се смееше на възмущението на Межейевски.

— Скъпи мой, до известна степен Лепато беше прав. Там, на Запад, в Съединените щати и донякъде в Англия, конкуренцията е жестока. В подобна борба един труп е нищо.

— Но не и в нашето контраразузнаване.

— Нашето със сигурност не. Дали обаче другите не биха постъпили по този начин? Не знам!

— Но нали той е поляк по произход — не можеше да се успокои поручикът, — как е могъл да си помисли дори подобно нещо!

— Казват, че новопокръстените са по католици и от папата. А някогашният Хенрик Лепатович, сегашният Хенрик Лепато, е такъв новопокръстен в западната вяра. Какво можеш да искаш от него?

— Още не мога да се успокоя.

— Независимо от всичко мисля, че този път англичанинът каза истината и малко скри от нас. Нямаше смисъл да го задържаме по-дълго във Варшава. Не предполагам, че той е извършил престъплението. Пък ако се окаже, че е той, ще предприемем необходимите мерки.

— Когато претърсвахме жилището на покойния — обясни Роман Межейевски, — не открихме подозрителна кореспонденция или някаква работа, подсказваща интерес към пластмасите. Нямаше никакви образци.

— Дори Лехнович наистина да е комбинирал с американски концерн, той е бил достатъчно хитра лисица, за да държи вкъщи обвиняващи го доказателства. Ще трябва да поразпитате дискретно по този въпрос в Химическия институт на Полската академия на науките.

— Познавам един млад инженер, който работи там. Мога да науча нещо от него. Още днес ще го хвана по телефона и ще си уговоря среща.

— Да, идеята не е лоша. Предпочитам да не се вдига шум.

— Но най-напред ще отида в Историческото бюро на Полската войска — предложи поручикът. — Ако тази част от показанията на Лепато излезе лъжа, ще имаме доказателство, че и в другите приказки на англичанина няма много истина.

Адам Немирох се разсмя.

— Разгорещил си се, Ромек. Никак май не ти хареса този професор от Кеймбридж, а? Забрави ли, че това за Историческото бюро, дето уж се пазели документи, свързани с провала в „Сивите редици“, всъщност не са негови думи. Той повтори думите на Лехнович, че въпросът бил изяснен и че Лепато може да провери в Историческото бюро. Освен това забравяш колко е часът. Почти четири следобед. Никого няма да намериш нито в ПАН, нито в Историческото бюро. За днес приключваме, а утре иди най-напред при военните. И без това днес свършихме добра работа. Разследването потръгна.

— Със скорост на костенурка.

— А ти какво искаш — веднага космическа скорост ли? Доста вода ще изтече във Висла, докато установим кой е изпратил Лехнович на оня свят. Но несъмнено нещо се раздвижи. Най-важното е, че солидарността на приятелите се пропука. Сега всеки от останалите ще се старае да постави своята тухличка в издигнатата от нас сграда.

— Докато стане килия за убиеца — засмя се поручикът.

— Може и така да се изразим. Повече никой няма да дойде доброволно. Ние трябва да поемем инициативата.

— Кого да извикам за утре?

— Утре няма да имаме много време за това. Аз съм на съвещание в Главното управление и не се знае колко време ще загубиш ти в Историческото бюро. Но някъде около един следобед би трябвало да се освободя. А и ти дотогава ще свършиш. Значи няма да е зле да поканим едно лице за изповед.

— Може би Мариола Бовери? Не мисля, че има много за казване.

— Както искаш, може и госпожа Бовери. Поредността на разпитите на останалите седмина не е важна.

На другия ден поручик Межейевски дойде в управлението чак по обяд. Понеже полковник Немирох вече се бе върнал, прие веднага своя подчинен.

— Имах късмет — докладва поручикът, — попаднах в Историческото бюро на един полковник, който сам е членувал в „Сивите редици“. Не е бил пряко свързан с провалената група, но бил чувал за провала и което е най-важното, знаеше къде трябва да търся съответния исторически материал. В противен случай трябваше да прехвърля купища всевъзможни документи. А така, благодарение на ценната му помощ, открих необходимата ми папка за около час и половина.

— И какво?

— Англичанинът е казал истината. Намерих дори неговата предишна фамилия в списъците на „Сивите редици“. Както и тази на Лехнович. По отношение на бъдещия доцент било извършено специално разследване. За малко да го осъдят на смърт. Сигурно такива грешки са се случвали. Ала той се оказал невинен. За дейността на групата действително донесъл агент на гестапо, който бил завъртял главата на сестрата на един от младите конспиратори. И бил застрелян на улица Томка във велосипедна рикша.

— Е, една грижа ни се махна от главата — установи полковникът. — А какво стана с института на ПАН?

Постигна ли нещо?

— Уговорих се с моя познат да се видим днес в седемнадесет часа в кафе-сладкарница „Дануша“.

Немирох се намръщи:

— Ме можахте ли да намерите по-спокойно място? Срещу гарата, там винаги е оживено. Пристигащи и местни…

— За него там беше най-удобно, понеже живее извън Варшава. А оттам до Централната гара е една крачка. Предупреди ме, че днес няма да може да ми отдели много време. Нищо страшно. Поне ще разбере за какво става дума. По-късно ще научи всичко. Той е свестен човек. Няма да се раздрънка или да ни направи номер. На него може да се разчита.

— Чудесно.

— Другарю полковник, вие ли ще разпитате актрисата?

— Предпочитам да се доверя на твоя чар. С една млада, хубава мадама ще се разбереш по-лесно ти, отколкото аз, старият дядка.

— Та вие ще биете по точки не един младеж.

— Приказвай си ти, приказвай си… Разбира се, след разпита веднага ще дойдеш да ми кажеш какво ново си научил.

— Да съставя ли официален протокол за разпит?

— Сам прецени. Важното е да измъкнеш от нея възможно най-много информация за Лехнович. Щом е живяла с него няколко месеца, би трябвало да знае туй-онуй за годеника си.

Мариола Бовери ги накара да я чакат десет минути. Дори не сметна за нужно да се извини за закъснението. За нея беше нещо естествено, че всички са длъжни да чакат една хубава жена. Наистина беше хубава, но с вулгарен тип красота. Освен това беше гримирана прекалено силно. Може би така би изглеждала добре пред камерата или вечер в заведение, но не и по пладне, в сградата на Столичното управление на милицията. Въпреки намеците на Янина Потурицка актрисата беше само на двадесет и пет.

С образованието положението беше по-лошо. Не беше помирисвала театрална или филмова школа. Поради „лошо здравословно състояние“ така и не беше завършила средно образование.

Мариола нямаше нищо против воденето на протокол, макар да гледаше на посещението си в управлението като на лична среща.

— Колко се радвам — каза, — че говоря с вас, а не с онзи стар полковник. Надул се като пърхутка и си мисли, че ще уплаши някого. С такива като него плашат децата в детската градина.

Поручикът тактично мълчеше, а третостепенната актриса продължи да бъбри:

— Ах, как ви завиждам, господине. Разкошно е да имаш толкова увлекателна работа. Не е като моята — по цели дни да седиш в студиото и да повтаряш пред камерата по петнадесетина пъти все същото движение. Понякога чак ти се повръща. А режисьорите най-често сами не знаят какво искат. И сега едва се измъкнах.

Межейевски не даде да се разбере дори с едно трепване на лицето, че е добре осведомен. Мариола от доста време не беше участвувала в нито един от филмите, които в момента се снимаха във Варшава, дори като статистка. И нямаше изгледи това положение да се промени в близко бъдеще.

— Нашата работа изглежда увлекателна само отстрани. А всъщност се състои в къртовско събиране на всевъзможна информация. Например издирване на хулигани, влезли с взлом в павилиона за бира. Много рядко имаме удоволствието да разговаряме с млада, красива и интелигентна жена.

Мариола не се съмняваше, че тъкмо тя е тази жена.

— А и се срещаме по повод на онова страшно произшествие на улица Президентска.

— Да, случката беше неприятна. Ужасно съжалявам, че оставих да ме убедят да отида на гости у Войчеховски.

— Познавахте ли ги отпреди?

— Не. Какво ме интересуват мене някакъв дъртак и неговата грозотия? Лехнович обаче така настояваше, че заради него се съгласих. Просто един мил жест на сбогуване.

— Как така на сбогуване? Вие знаехте ли, че ще умре?

Мариола избухна в смях. От типа на „къдравите“, добре отрепетиран.

— Да не подозирате, че аз съм го убила? Не. Просто ми беше омръзнал. Беше ми писнало от него.

— Оооо?

— Ще ви кажа направо — той беше подлец.

— Невъзможно!

— Ами да. Коцкар. Можете ли да си представите, че искаше да ми изневери?

— Какво говорите! — Межейевски се опита да придаде на лицето си израз на безкрайно удивление.

— Да. И то с кого? С една фльорца!

— Ужасно!

— Имах късмет, че разбрах що за човек е. Съвсем ми беше опротивял. Скръндза, дървеняк, без интересни познати. И в същото време — дрънкало и фукльо. Какво ли само не ми разправяше! Какво ли само не бил правил той! Нямало жена във Варшава, дето не я е свалил. А в действителност беше кръгла нула. Можеше да сваля студентките за тройка или четворка на изпита. Нищо повече.

— Но казват, че иначе бил способен химик.

Госпожа Бовери махна с ръка.

— Не знам. Но съм сигурна, че само се е хвалил. Както обикновено. Според него всички бяха глупаци, само той гений. Войчеховски нямало да постигне нито, ако не бил той. Дори му помогнал да си направи дете. Специално отидох на улица Президентска да го огледам тоя професор. Стар, но от пръв поглед си личи, че е паралия. Забелязахте ли какъв брилянт носи на ръката си Елжбета? И за двеста хиляди не можеш го купи. Къщата струва най-малко милион и половина. А Лехнович какво? Едностаен под наем и заплатичка на доцент. Понякога пада нещо допълнително. За една роля в чуждестранен филм аз ще получа толкова, колкото господин доцентът до края на най-дълъг живот не би изкарал. Как може такъв да се сравнява с Войчеховски? Какво ли не тръбеше за връзките си, а се оказа, че не познава нито един режисьор, дори полски. За оня от Съветския съюз ме излъга като дърт циганин. Обадих се на режисьора в Москва и той ми каза, че не познава никакъв Лехнович, дори не бил го чувал.

— Но май бил направил някакво важно изобретение?

— Изобретение ли? За първи път чувам. Сигурно ви е избудалкал. Иначе щеше да се хвали денем и нощем. А аз нито думичка не съм чувала за това. Хвалеше се, че като му омръзне работата в института, достатъчно щяло да бъде да си помръдне пръста, и американските концерни щели да се сбият за него. Ама като му рекох да направи нещо, та да почнат да се бият, той се засмя и каза, че било още рано. Като му дойдело времето, щяло да се разчуе.

— Получаваше ли писма от чужбина?

— Идваха разни чуждестранни списания. Понякога рекламни проспекти. Нищо друго. По-малкият ми брат е запален филателист, но Стах не ми позволи и една марка да отлепя от пликовете. Сам ги събираше, за да ги дава на някакъв разсилен. А когато веднъж взех от бюрото му една шарена марка, така се нахвърли върху мене, че се уплаших да не ме удари.

— Толкова стиснат ли беше?

— Дори стиснат не беше. Просто голтак. Какво имаше? Някакви си осем или десет хиляди на месец. А може би и толкова не си докарваше?

Поручикът се съгласяваше. Не обясни на госпожа Бовери, че това прави почти две милиционерски заплати.

— Нали разбирате, господине, жената трябва да има подходящо обкръжение. Още повече, когато е актриса.

— Естествено — потвърди без колебание поручикът. — Имате хубав глас, би трябвало и да пеете.

— Гласът ми е наистина изключителен — заяви скромно госпожа Бовери, — но просто нямам сили да се боря с тази мафия.

Межейевски поклати с разбиране глава.

— Да се върнем обаче към Лехнович. Няма спор, някой го е убил. Кой, госпожо? Как мислите? Да сте забелязали нещо подозрително?

— Кой го е убил ли? Изобщо… няма две мнения по въпроса.

— Как така?

— Ами оня доктор. Как му беше името? Да, сетих се — Яшенчак. Да бяхте видели само как тая Криша се блещеше в Стах. Ако можеше, още там, у Войчеховски, щеше да го замъкне горе в спалнята. Ние, жените, забелязваме такива неща. Но и докторът не е сляп. Цялата вечер дебнеше да не се сдушат. Ама не можа да им попречи. В един момент, преди вечерята, докторшата беше мор и отиде в долната, уж да помогнела нещо на Елжбета, която тогава играеше. А Стах тъкмо беше свалил картите си на масата, понеже неговият партньор разиграваше. Лехнович се престори, че отива в тоалетната, но аз видях, че ни будалка, щото само отвори вратата на тоалетната и я затвори, пък влезе в кухнята. Седя там толкова дълго, че партньорите трябваше да го чакат за следващото раздаване. Мислех, че Яшенчак ще получи удар. Влезе бунашки на три трефи с две, макар че можеше да направи малък шлем.

— Но чак пък да убие?

— Господине, вие не знаете на какво е способен един застаряващ съпруг на млада жена, която внезапно е почувствувала божествен зов! Впрочем може би не внезапно? Може би комбината е била нагласена още преди това? Аз не бях ревнива и не дебнех Стах. Нито пък се стараех да не го изпускам от очи.

— Чудя се — отбеляза Межейевски — как хората могат при игра на карти да се скарат така, че да се стигне почти до бой. Нали не са играли на цяло състояние!

— Бриджът, общо взето, протичаше спокойно. Все пак мъжете, както им е обичаят, не пропускаха случай да се поизхвърлят. Последният скандал бе предизвикан от Лехнович.

— Така изведнъж ли взе да му хлопа дъската?

— Едва ли. Той не беше от ония, дето се самозабравят.

— Тогава какво?

— Лехнович специално държеше да предизвика скандал или дори сбиване. Но се разгорещи по-късно, понеже в началото, а аз добре го бях опознала вече, целенасочено провокираше адвоката. Ясно му е било, че такъв дебел, напращял тип не може да не е холерик. И наистина думите на Стах подействуваха на адвоката като червен парцал пред очите на бик. Веднага се запени и хвърли картите на масата. Не разбрах само защо нарече Стах доносник.

— Сигурно в яда си е изрекъл първата обидна дума, която му е дошла наум. — Поручикът умело омаловажаваше значението на получаваната от Мариола информация. Никой от разпитваните досега не беше сметнал за необходимо да разкрие тази подробност от скандала.

— Толкова приятно си бъбрим с вас — каза той — и искрено съжалявам, че трябва да се разделим. Разбирам, времето ви е извънредно ценно. В студиото сигурно вече ви чакат с нетърпение.

Мариола погледна часовника си.

— За днешните снимки едва ли ще успея. Ох, добре ще ми се накара режисьорът!

— Моля да бъда извинен, много ви благодаря. Остава още една малка формалност — да се подпише протоколът.

Мариола взе подадената й химикалка.

— Подпишете се четливо и с имената по паспорт — прибави поручикът.

— Ах — въздъхна госпожа Бовери, — как мразя това Сковронек! Кажете сам, как да направиш артистична кариера с такова име? На афиша: „В главната роля Мария Сковронек“. Ужасно!

— Затова пък Мариола Бовери звучи разкошно. И колко оригинално — разсмя се поручикът.

Но Мариола гълташе всичко.

— Ако имате нужда от мене, ще ми бъде приятно да се видя пак с един тъй симпатичен офицер като вас. А може би ще е по-удобно някъде в града? Само че, моля ви, побързайте. Моят импресарио приключва преговорите с една чуждестранна филмова студия. Ще се наложи дълго да отсъствувам. Настояват на всяка цена да участвувам в няколко филма.

— Във ФРГ ли?

— Възможно е… Но преди всичко в Париж и Рим. Дано успея да комбинирам сроковете. Но няма как…

— Как ви завиждам!

Мариола махна пренебрежително с ръка.

— Навсякъде е все същото хамалуване. А колко трудно се намира интелигентен режисьор!

След като актрисата си отиде, поручикът поиска да се види с полковник Немирох, но секретарката му каза, че Стария вече е отишъл в министерството и днес вероятно няма да се върне. Межейевски прибра документите и също излезе от управлението.

Точно в пет седеше в „Дануша“, разглеждайки момичетата от „втория ешелон“ и „господата в командировка“. Инженер Закшевски дойде след няколко минути. Изслуша с внимание разказа на поручика. Межейевски не сподели с приятеля си показанията на английския професор Хенрик Лепато, а само спомена, че води разследване във връзка със смъртта на Лехнович, който неотдавна бил направил сензационно откритие в областта на пластмасите.

Тази новина учуди Закшевски.

— За първи път чувам за това. А нали работех близо до Лехнович. Изследвахме сродна тема. Да не си сбъркал нещо? Чул си камбана, но не знаеш в коя черква бие.

— Не съм сбъркал — ядоса се поручикът. — Знам какво говоря.

— Нашият институт изобщо не се занимава с пластмаси. Те са в периметъра на Института по пластмаси при Варшавската политехника.

— И така да е, то не значи, че Лехнович не би могъл да се занимава с проблема частно. След работно време да речем. Или вкъщи.

— Направил е епохално изобретение в тенджерка, над спиртна лампа ли? — засмя се Закшевски. — Времето на подобни чудеса отдавна отмина. За да откриеш нещо значително в химията, днес трябва да разполагаш с големи лаборатории, оборудвани със сложна специализирана апаратура. Както и с много помощници и лаборанти. Нужно е да се направят хиляди или дори десетки хиляди експерименти, преди да направиш онзи, единствения — верния. А и ролята на компютрите не е за пренебрегване.

— И все пак не греша. От много сериозен източник знам, че Лехнович е изобретил направо епохална пластмаса. По-твърда от стоманата, с по-висока точка на топене от тази на ванадия и тантала, а лесна за обработване като глина.

— Дрън-дрън! — вдигна рамене Закшевски.

— Въпреки това те моля да се поогледаш във вашия институт и да поговориш с хората по този въпрос. За тебе ще е по-лесно, отколкото за мене, от бранша си и си вътре в играта. Аз мога да дойда само официално като милиционер, който води разследване. А тъкмо това бихме искали да избегнем. Тогава хората си затварят устата. Дори тези с чиста съвест. Освен това може да плъзнат клюки, които да попречат на разследването.

— На кино ли ме пращаш?

— По-кротко, братле.

— Все едно да питаш в хлебарницата дали правят салам.

— Моля те, все пак направи ми тази услуга.

— Ти вечно ме експлоатираш. Добре, още веднъж ще се хвана на въдицата ти. Ще разпитам кой във Варшава се занимава с пластмаси и ще се опитам да се свържа с няколко типове от онзи бранш. Може те да знаят нещичко по въпроса. Понеже в моя институт никой не се занимава с тях. Нямаме дори необходимата апаратура. Разбирам малко от химия, макар че не съм специалист по пластмасите. Ама старият Войчеховски все пак ми е натикал туй-онуй в главата.

— Лехнович е бил студент и после асистент на Войчеховски. При него е защитил кандидатската си дисертация.

— Тогава сигурно е разбирал от пластмаси. Само че е било преди повече от десет години. В наше време десет години в химията на пластмасите са все едно три века преди това. А Лехнович работеше в нашия институт от десет години и съвсем е бил забравил ония проблеми. Е — погледна часовника си Закшевски, — аз трябва да тръгвам. Ще се постарая да ти звънна утре. Около два. Може вече да съм научил нещо.