Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (7)

VII.
Двете честни думи

— Виждам, че сте направили впечатление, и то какво! — засмя се полковникът, като се запозна с показанията на Потурицка. — Моят подчинен е решил по доста специфичен начин да отмъсти за стария полковник, когото един адвокат изпързаля гадно. Пък и Потурицка не е за изхвърляне.

— Моля ви се, другарю полковник — започна да се оправдава Межейевски, — ухажвах тази жена само заради благото на разследването.

— Шегите настрана. Благодарение на адвокатшата научихме много интересни неща. Както предполагах, паметникът от чисто злато се оказа обикновен гипс. В описанието на Потурицка личността на Лехнович е обрисувана по-скоро в тъмни краски.

— Не се знае дали е казала истината.

— Сигурно е казала истината. Въпросът е: дали цялата истина, какво е премълчала и какво — поукрасила? Аз съм чувал, разбира се, за онзи нашумял процес за оспорване на бащинство. Тогава цяла Варшава добре се забавляваше. Съвсем бях забравил, че ставаше дума за Яшенчак и Лехнович. Тази история без съмнение е истинска.

— А другите сведения? Как смятате, другарю полковник?

— Ще проверим. Но благодарение на адвокатшата имаме отправна точка. А това вече е нещо.

— Моето скромно мнение е, че най-интересно е старото познанство между Лехнович и англичанина, и то доста близко, щом си говорят на „ти“. Интересно защо са скривали това от останалите гости? В показанията си англичанинът изрично подчертава, че не е познавал лично Лехнович и дори е помолил Войчеховски да го свърже с доцента. Това е загадъчно. Какво би рискувал Лепато, ако признае, че е имал случай да се запознае с Лехнович? Доцентът е бил често в чужбина. Включително и във Великобритания. Но англичанинът е сметнал за необходимо да скрие от нас този факт.

— Господин Лепато — поясни полковникът — ми се обади преди един час с молба да го приема. Можем да го попитаме за тази интересна подробност.

— Кога ще дойде?

— Предложих му среща в четиринадесет часа. — Полковникът погледна часовника си. — Посетителят ще бъде тук след десетина минути.

— Насаме ли искате да говорите с него?

— Не. Предпочитам да присъствуваш и ти. Като протоколчик. Той е поляк по произход, но е свикнал с английските условия. Там собственоръчният подпис под показанията има голямо значение. Фалшивите показания се наказват строго. Много по-строго, отколкото предвижда нашият Наказателен кодекс. Той се страхува, защото веднъж вече е излъгал при протоколиране. Няма да рискува пак да излъже.

Хенрик Лепато се появи в кабинета на полковник Немирох с абсолютна точност. Не поиска разговор на четири очи, не се учуди, като видя поручика, седнал до пишещата машина, нито от магнетофона на бюрото. Продиктува със сигурен глас личните си данни. После замълча и зачака въпросите.

— Опитали сте се да ни заблудите — каза с упрек полковник Немирох.

Англичанинът се засмя:

— Всички лъжеха, всеки се мъчеше да надмине преждеговорившия. Още там, във вилата на Войчеховски. А защо аз трябваше да бъда последният наивник, който говори истината и настройва против себе си както милицията, така и другарите си по нещастие?

— А какви лъжи се казаха? Аз не съм бил в дома на Войчеховски, чел съм само протоколите от показанията, съставени на другия ден.

— Всички добре знаеха или поне предполагаха, че тази смърт не е естествена. Най-напред се опитаха да уговорят лекаря от „Бърза помощ“ да вземе трупа в линейката и да издаде смъртен акт, в който да пише, че болният е починал от сърдечен инфаркт по пътя за болницата. Оня ужким прославен кардиолог не можа да различи инфаркта от цианкалия. Та дори по миризмата на горчиви бадеми…

— Вие бихте ли я усетили? Цианкалият е бил сипан в алкохола, а всички са замезвали с бадеми.

— Аз може би не, но дори студент по медицина от трети курс би трябвало да постави вярна диагноза.

Полковникът махна с ръка:

— Това са дреболии. На вашата съвест лежат значително по-големи грехове.

— Какви?

— Казали сте и сте подписали собственоръчно, че не сте познавали Лехнович. А това не е истина. Познавали сте го, и то добре.

Англичанинът видимо се смути.

— Точно затова дойдох при вас, господин полковник. Бих искал да ми разрешите да замина за Лондон. Не мога да седя тук безкрайно. Дори ако вие покривате разноските, но явно няма изгледи за това. Имам занятия със студентите и срочна научна работа. Експерименти, които не бива да се прекъсват.

— Нищо не мога да направя — разпери ръце полковникът. — Неприятно е, но се налага.

— Знам, че ако отида в британското посолство и те постави въпроса на съответно високо равнище във вашето Външно министерство, вие не бихте могли да ме задържите във Варшава. Не съм убиец и никой няма да докаже противното. Аз обаче дойдох тук с маслинено клонче в ръка. Не искам война, предлагам ви мирен договор.

— Какъв?

— Ще ви кажа цялата истина. Всичко, което знам. За вас то ще е ценно. Може би и сами бихте стигнали до него. Нямам основания да се съмнявам в способностите на полската милиция, ала това би ви отнело няколко седмици, докато аз ще ви го кажа за няколко минути.

— А в замяна?

— Да замина за Англия без пречки от ваша страна.

— А каква гаранция ще имаме, че сте казали цялата истина и не сте премълчали нещо? Ние не използуваме тестове за достоверност на информацията. Нямаме „детектори на лъжата“.

— Ще имате честната ми дума. Честната дума на един поляк, войник от нелегалната съпротива, и на английски професор от Кеймбридж. Тя трябва да е достатъчна. Впрочем аз също бих могъл да запитам каква е гаранцията, че след като ме изслушате, ще ми позволите да замина?

Немирох се усмихна:

— Честната дума на полковник.

— Добре! Съгласен съм. А вие?

Полковникът се замисли, а после каза:

— Съгласен съм. Макар че, предупреждавам ви, най-напред ще трябва да проверим показанията ви.

— В такъв случай договорът е сключен.

— Започвайте. Слушам ви.

Хенрик Лепато се намести удобно в креслото:

— Познавам Лехнович още от времето на окупацията. Двамата бяхме в „Сивите редици“, в една група. Тогава бях на седемнадесет години. Участвувахме заедно в различни акции. Веднъж стана провал. Цялата група попадна в ръцете на гестапо. Още при първите разпити се убедихме, че знаят почти всичко за нас. Прибраха ни от явката, откъдето щяхме да тръгнем за поредната акция. Само Лехнович не беше арестуван. Веднага изпратихме от затвора „Павяк“ шифровани съобщения, че вероятно той ни е издал. Всеки от нас носеше някакъв гръмък псевдоним, но си знаехме имената. Нали бяхме от една и съща харцерска дружина. Известно ми беше, че под прозвището Лешояд се крие Станислав Лехнович.

— Как се развиха събитията по-нататък? Съобщенията стигнаха ли до адресатите?

— Не знам. Част от групата ни беше разстреляна в руините на гетото. Останалите бяха изпратени в различни концентрационни лагери. Едва години по-късно в едно специализирано химическо списание срещнах статия, подписана от полския учен Станислав Лехнович. Спомних си онзи провал и подозренията относно Лешояда.

— Затова ли дойдохте в Полша?

— Не. Дойдох наистина само заради моите лекции. Разбира се, ръководех се и от сантиментални мотиви — чувствата към старата родина и любопитството как живеят сега хората в Полша. Онези стари истории изобщо не ме интересуват. Аз съм английски поданик. Получих високо обезщетение от ФРГ за затвора и лагера. На Запад разбрах, че всеки проблем може да се уреди с пари.

— Дори честта?

— Там — дори честта. Като поляк по рождение имам собствено мнение по въпроса. Но в случая честта, или поне моята, не влизаше в сметката. Сега говорим за Лехнович. Когато се готвех за пътуването до Варшава, реших да се видя и с бившия Лешояд. Още повече, че по отношение на неговата особа имах и други резерви.

— Какви?

— Ще стигна и до тях. Във Варшава професор Войчеховски ме посрещна много сърдечно. Казах му, че искам да се запозная с доцент Лехнович, който минава за изгряващо светило на полската химия. Професорът изрече няколко похвали по адрес на своя ученик, зарадва се на моето предложение. По-късно разбрах, че доцентът също гори от желание да ме види и дори е уговорил Войчеховски да устрои в събота малко приятелско събиране, на което да присъствуваме и двамата.

— И по този начин ли се срещнахте?

— Не. Още преди това Лехнович ми се обади по телефона в хотел „Бристол“. Предложи ми да обядваме заедно и после да отидем у Войчеховски.

— И вие се съгласихте да обядвате с човек, който може би ви е предал в ръцете на гестапо?

— Романтизмът е все още жив в Полша — усмихна се англичанинът. — Аз го приех от друга гледна точка. Съгласих се да се срещна с Лешояда, защото ме интересуваше какво има да ми казва. Бях сигурен, че ще се върне към миналото.

— И така ли стана?

— Лехнович се страхуваше, че съм дошъл във Варшава, за да го изоблича пред полските власти. Заяви ми, че е невинен, че още по време на окупацията специална група е разследвала този въпрос и е установила причината за провала. Издал ни бил агент на гестапо, който бил годеник на сестрата на едно от нашите момчета. Измъкнал от нея някои неща и после започнал да ни следи. Лехнович добави, че този предател бил разстрелян с присъда от съда един месец след нашето задържане. Доцентът се позова на факта, че във Военноисторическото бюро имало запазени документи, свързани със случая, и че аз бих могъл да ги видя. Тогава не бил дошъл на явката, защото в квартал Прага попаднал на улична хайка и преседял няколко часа в едно мазе.

— Проверихте ли?

— Не. Не сметнах, че е необходимо. Вече ви казах господин полковник, че старият огън е угаснал в мене. Лехнович ме помоли само да не разпространявам случилото се, да запазя в тайна, че се познаваме отдавна и че той е принадлежал към „Сивите редици“.

— Ще ни позволите ли все пак да проверим тази подробност от биографията на Лехнович?

— Моля ви.

— Говорихте ли за професор Войчеховски?

— Да. Лехнович надълго и нашироко ми говори за него и за съпругата му, която още не познавах.

— Как се изказа за тях?

— Само със суперлативи. Дори бях изненадан. Асистентите не обичат професорите си, нали те им препречват пътя към по-нататъшната кариера. Обикновено се налага да ги чакат да умрат, за да освободят катедрата. Госпожа Войчеховска хвалеше като олицетворение на всички добродетели, образцова майка, приятел и помощник на професора, който е доста по-възрастен от нея.

— Спомена ли нещо за хората, с които щяхте да се запознаете у Войчеховски?

— Да. Каза ми, че там ще бъдат интересни и приятни хора. Прославен кардиолог с красивата си съпруга и не по-малко известен адвокат с приятна, интересна съпруга. Спомена също, че ще дойде неговата приятелка, филмова актриса. Изобщо беше възприел тона на стар, отдавна невиждан приятел. Предложи дори да ми заеме пари, ако имам нужда.

— Заем, който вие щяхте да му върнете в Англия във валута?

— Не! И дума не стана за такова нещо. Просто рече: „Братле, ако имаш нужда от пари, не се притеснявай, ще ти дам колкото поискаш.“

— Съдейки по това предложение, той също се е опитал да уреди с пари някогашния проблем. Изглежда, работата с оня провал не е била точно такава, каквато ви я представил Лешояда.

— Държеше се много самоуверено. Но, разбира се, би могъл да блъфира!

— Какво още можете да добавите?

— Що се отнася до протичането на скарването и самата смърт на Лехнович, описал съм ги вярно в показанията си. Той действително умря в десет и седемнадесет. Премълчах само това, което ви казах сега. Всъщност аз още тогава се усъмних в инфаркта.

— А кой го е убил според вас?

— Този, който е печелел нещо от смъртта му — отвърна англичанинът.

— Is fecit cui prodest^[1] — цитира класическата формула на римското право Немирох. — Работата е там, че все още не можем да изясним кой е печелел от смъртта му.

— Не познавам отношенията между хората, които се бяха събрали в събота в дома на семейство Войчеховски, и нямам представа каква антипатия може да е имало между тях. Затова пък, разглеждайки нещата от позицията на човек от Запада, всичко е съвсем ясно. Ще ви дам доказателство за моята искреност, господин полковник, защото това, което ще ви кажа сега, може би обвинява най-много мене. Поводът за убийството е изобретението на доцент Лехнович.

Адам Немирох също реши да бъде искрен в тази игра:

— Какво изобретение? Ние не знаем нищо.

— Известно ви е, че аз съм специалист в областта на токовете с високо напрежение. Научните изследвания в Кеймбридж са на най-високо равнище. Разполагаме с уникална апаратура. Затова често различни английски и чуждестранни концерни се обръщат към нас с молба за съдействие. Впрочем, доколкото имам впечатления, полските научни центрове също сътрудничат на промишленост.

— Естествено — потвърди Немирох.

— И тъй, преди няколко месеца един голям американски концерн се обърна към мене с молба да изследвам физическите свойства на определен материал. На нова пластмаса. Вероятно и те самите са направили изследвания и искаха да ги сравнят с нашите резултати. Аз работя от години с този концерн, по-точно с шефа на неговия изследователски център. У нас, в Англия, такова сътрудничество е нещо обикновено и е напълно законно. Този господин лично донесе в Англия образците за изследване и ми разкри кой е изобретателят. Ще ми позволите, господин полковник, да премълча неговото име и името на концерна, който той представя. Впрочем в случая те не са важни. Ще добавя само, че, както се оказа, новото вещество притежава направо невероятни свойства. Значително по-твърдо е от съществуващите стомани, като в същото време е много по-леко. Може да се формова в произволна форма. Не се влияе от високи напрежения с мощност на светкавица. Идеален материал за самолетостроителната промишленост. Необходима е обаче още много работа, за да бъдат премахнати известни недостатъци. За свое най-голямо учудване разбрах, че автор на изобретението е полският химик Станислав Лехнович.

— Предполагате, че доцентът е бил подкупен, за да им продаде изобретението?

Англичанинът се поусмихна.

— Подкупен! Кой днес използува такива формулировки! От голямата афера с подкупите „Локхийд“ изобщо не се използуват подобни методи. Например при необходимост в Полша ще пристигне покана да бъдат посетени заводите на концерна. Писмото ще съдържа и имената на няколко или дори на десет-петнадесет полски директори (за мащабите на концерна разходите са нищожни) и учени. Сред тях ще бъде и Лехнович. По време на посещението дирекцията ще предложи размяна на специалисти. Да речем, за едногодишен срок. Вашата промишленост, която изостава от американската, би приела със задоволство подобно предложение. Или пък някоя американска фондация би предложила няколко стипендии за полски физици и химици. Името на Лехнович би фигурирало във всеки от тези списъци.

— Разбирам. И доцентът би заминал заедно с изобретението си?

— Близо до истината сте, но методите на съвременните големи концерни са значително по-рафинирани. Разполагайки с формулата и технологията за производство на една пластмаса, лесно може да се получи друга, малко по-различна, с почти идентични свойства. Ще ви дам пример: найлон, перлон, силон. Тези вещества се различават по наименованието и технологията на производство, а на практика имат еднакви свойства.

— А колко би получил Лехнович?

— Толкова, за колкото се спазари. Мисля, не по-малко от сто хиляди долара. Бяха му заплатили официално за някаква разработка, която не би събудила ничии подозрения. Може би, за да е още по-убедително, и другите полски химици биха получили високи — за вашите условия — възнаграждения за рационализации. В големите промишлени предприятия не е трудно да предложиш някаква рационализаторска идея. Особено когато си наистина способен учен. Възможно е след получаването на една солидна сума Лехнович повече да не се върне в Полша, ала операцията би била проведена така, че върху концерна да не падне и най-слаба сянка от подозрение.

— Аз обаче все още не виждам убиеца.

— Има два варианта. Аз: конкуренцията. Ако един концерн придобие такава фантастична пластмаса, всички конкуренти ще се окажат в трудно положение. Ще минат две-три години, преди и те да получат подобен материал. Пак ще си послужа с нашумял пример. Изобретяването на химикалката доведе почти до банкрут американските производители на автоматични писалки й моливи. Едва когато те откраднаха новата идея и я внедриха в производство, избягнаха краха, но понесоха милионни загуби. Всичко завърши с дългогодишни съдебни дела. За въпросната конкуренция би било по-изгодно да купи половин грам цианкалий, за да затвори устата на Лехнович. Честно казано, най-подозрителен е представителят на конкуренцията — тоест аз. Но ако аз бях убиецът, нямаше да ви разкрия целия този механизъм, господин полковник.

— Споменахте два варианта. Кой е вторият?

— Много просто. Полското контраразузнаване. И то би могло да има интерес едно важно за отбраната на страната изобретение да не отиде отвъд океана.

— Отпуснахте си фантазията, господин професор.

— В началото на разговора подчертах, че разглеждам случая с очите на човек от Запада. Ваша работа си е, господин полковник, да направите от моите показания такива изводи, каквито прецените за необходимо.

— У нас не се използуват такива методи. Запомнете го добре.

— Красивият полски романтизъм. Единственият оазис в Европа.

— Възможно е — съгласи се полковникът. — И ние се гордеем с това.

— Да се върнем към същността — прибави Лепато. — От техническа гледна точка убийството на Лехнович не представляваше трудност за никого от присъствуващите у Войчеховски. Чашите бяха на приблизително еднакво разстояние от двете маси. Все по-често някой от играчите отиваше до барчето да пийне коняк или ликьор, доматен сок или кока-кола. Цианкалият е химично съединение, което лесно се разтваря в течности. Между другото и в алкохол. Онази вечер Лехнович не икономисваше алкохолните запаси на професор Войчеховски. За убиеца е било достатъчно да сипе отровата в чашата му и да продължи играта, след което спокойно да изчака доцентът да отиде до барчето и бързо да се пренесе в по-хубавия от световете, както красиво се изразяват поетите.

— Да сте забелязали някой да е бил прекалено възбуден или прекалено сдържан за такова весело събиране още преди спречкването при шлема?

— Убиеца ли имате предвид?

Полковникът поясни:

— Според мене човекът, който е решил да отрови Лехнович, е бил силно възбуден, преди и след като е сипал отровата в чашата му. Само той е знаел какво ще се случи. Затова или е бил неестествено възбуден, или като е полагал усилия да овладее нервите си, се е държал толкова спокойно, че се е откроявал сред другите. Във всеки случай излизал е от нормата. Едва ли му е било ежедневно занимание да изпраща ближните си на далечен път без билет за връщане.

— Престъпникът е постъпил хитро. Безпогрешно е избрал кога да постави отровата в коняка. Би могъл да види сметката на Лехнович и преди вечерята. Той обаче е предпочел да не се лиши от апетитната и изискана трапеза на професора. А след вечерята, разгорещени от вкусното ядене и най-вече от алкохола, всички бяха с „повишено настроение“. Дори убиецът да е бил по-възбуден от другите, никой не би му обърнал внимание.

— Прав сте.

— Господин полковник — заговори с тържествен тон Хенрик Лепато, — давам ви честната си дума, че казах всичко, което знам. Дори повече от необходимото, понеже поставих и самия себе си в неблагоприятна светлина.

— Показанията ви, господин професор, може да се окажат изключително ценни за нас. Много ви благодаря. Ще ви помоля да подпишете протокола за показания на свидетел. На всяка страница долу и в края на показанията. Четливо, с пълното си име и фамилия.

Англичанинът извърши исканото от него.

— Остава ми само — надигна се зад бюрото Немирох — да се сбогувам с вас, господин професор, и да ви пожелая приятен път. Надявам се, че това не особено удачно първо посещение в родната страна няма да ви попречи да дойдете пак.