Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (6)

VI.
Бъбривата свидетелка

При разговора си с Янина Потурицка по телефона Роман Межейевски се уговори с нея за след половин час, остави слушалката и отиде при полковник Немирох.

— Една вече омекна — засмя се. — След половин час ще дойде жената на адвоката. Предполагах все пак, че той самият ще сметне за нужно възможно най-бързо да се яви при нас.

— Може мъжът й да я праща.

— Другарю полковник, държите ли да говорите лично с нея?

— Не, не е желателно. Моята роля се ограничаваше с това да стресна тази групичка. Сега те ще ви мислят за по-добър от мене и посещенията им няма да закъснеят. — Полковникът обикновено говореше на младите офицери от своя отдел на „ви“, но често, увлечен в обсъждането, преминаваше на „ти“, за което никой от подчинените му не му се сърдеше. — Аз ще разпитвам само онези, които изрично пожелаят да разговарят с мене. Но държа да ми дадеш показанията на Янина Потурицка веднага след разговора с нея.

— Слушам, другарю полковник.

— Внимавай сега какво ще ти кажа — продължи полковникът. — За нашите условия тези хора са заможни. Имат определено положение в обществото или в научните среди. С изключение на професора от Гливице и англичанина, разбира се. Останалите са солидарна „тумба“, взаимно обвързани с различни отношения. Хора като тях не извършват тежко престъпление без особено важни причини. Те не биха рискували да провалят сегашната и бъдещата си кариера. А ако го правят за пари, то ще е за наистина големи пари и, естествено, не в наша валута. Говоря това само примерно, защото не смятам, че доцентът е притежавал такива пари.

— Дори кола не е имал.

— Това не говори нищо. Познавам хора, много по-богати от доцента, които също предпочитат да се возят с таксита, като си икономисват опънатите нерви при ходене по сервизите и магазините на „Полмозбит“.

— Така е — засмя се поручикът.

— Тъй че между доцента и някой от останалите деветима би трябвало да съществува толкова силно емоционално напрежение или материален конфликт, че да доведе до престъпление. Като изследваме днешните отношения в групата, доникъде няма да стигнем. Трябва да погледнем в миналото. Може би доста назад в миналото. Независимо от разпитите трябва да проучим биографиите на тези хора. Включително и на Лехнович. Всички, дори англичанинът и Бадович, му издигнаха златен паметник. Безупречна личност, почтен колега, благодарен ученик, бъдещо научно светило. И този идеал го черпят с цианкалий, който най-близките приятели са му изсипали в чашата. Трябва да разберем дали този паметник е бил отлят от най-благороден метал, или тъпичкото златно покритие не е скривало глина или дори обикновена кал. Конфликтът между убиеца и жертвата може да се е зародил преди много, дори десетки години. На нас, които наблюдаваме случая отстрани, причините може да изглеждат странни или маловажни. Никой обаче все още не е успял да изследва как омразата, страхът или унижението се натрупват в нечие сърце.

— Другарю полковник, вашите инструкции са ясни. Ще се придържам строго към тях. Ще помоля само за протокола от аутопсията. Би трябвало да е сред документите от следствието. Не знам какво е съдържанието му.

— Прав сте — съгласи се Немирох. — Забравих за този протокол. Веднага ще ви го дам. — Той отвори едно чекмедже и след кратко търсене извади съответния документ. — Както винаги доктор Малиняк е предпазлив. Установил е, че смъртта е причинена от много голяма доза цианкалий, приета най-вероятно с някакъв алкохол. В същото време в протокола е написано, че сърцето на доцента не е било в добро състояние и инфарктът не е бил изключен. Това оправдава донякъде Яшенчак, дето не е различил сърдечния инфаркт от действието на отровата. От друга страна, Малиняк и Яшенчак са близки. Не знам дали нашето докторче специално не е написало това, за да спаси репутацията на приятеля си.

— Отивам. Потурицка сигурно вече ме чака.

— Един момент. Не забравяй, Ромек, че хората казват повече и говорят по-свободно, когато дават не официални показания, а споделят „секретна“ информация. Главната ни цел е да открием убиеца на Лехнович, а не да се придържаме стриктно към разпоредбите. Затова, ако е необходимо, направи малък компромис с разпитваните. Но само тогава, когато обстоятелствата го изискват.

Межейевски се върна в стаята си и след малко там влезе Янина Потурицка. Младият офицер я посрещна любезно, целуна й ръка, с което като че ли даваше на изисканата дама да разбере, че не я смята за престъпничка. Покани я да се настани удобно в креслото и й предложи цигара.

— Благодаря, не пуша.

Настана мълчание. Поручикът нарочно не го нарушаваше. Чакаше жената сама да заговори.

— Трудно ми е да започна — призна Потурицка, — тогава… тогава, когато говорих с вас миналия път, не ви казах всичко.

— Ох, дребна работа. Случва се свидетелят да забрави за нещо и по-късно да допълни показанията си.

— Само че… вижте… — съпругата на адвоката заекна, — аз не бих искала това, което ще кажа, и по-точно част от това, което ще кажа, да се разглежда като мои показания… Е… Просто да не се записва. Знам, че рано или късно документите по случая ще бъдат предадени на обвиняемия, адвоката и съдията. — Като жена на адвокат Потурицка познаваше съдебната процедура. — Това са хора от нашия кръг. А няма по-големи клюкари от адвокатите.

— Разбирам ви — побърза да й се притече на помощ Межейевски. — Бихте предпочели да споделите с нас известна строго секретна информация.

— Именно. Много точно се изразихте: строго секретна.

— Чудесно. Тогава да си поговорим, без да записваме нищо.

— Благодаря ви, господине — отдъхна си с облекчение Потурицка. — Мисля, че моите наблюдения ще ви заинтересуват. Може би дори ще ви насочат към убиеца.

— Това е целта ни — призна искрено Межейевски.

— Всичко стана така — започна адвокатшата. — Както знаете, ние живеем в квартал Жолибож, а Войчеховски — в квартал Охота. Имаме кола полски фиат сто тридесет и две. Добра работа ни върши. Мъжът ми е много доволен от нея. Преди това имахме шкода. И тя не беше лоша, но фиат сто тридесет и две е съвсем друга работа! Какъв комфорт! Какво ускорение!

Поручикът не я прекъсваше. Нека се изприказва жената. Пък може, като се увлече, да изпусне нещо, което първоначално е смятала да премълчи.

— Нямаше смисъл да отиваме до Войчеховски с кола. Там винаги се сервират добри питиета. А и храната им е първокласна. Зигмунт не е скръндза и обича да черпи гостите си, а Еля е рядко добра домакиня. Затова тръгнахме с трамвая. Знаехме, че на бриджа са поканени семейство Яшенчакови. Когато Войчеховски ни се обади по телефона за бриджа в събота, категорично заяви, че ще бъдем само ние и семейството на доктора.

— Извинете — прекъсна я Межейевски. — Кога ви покани господин Войчеховски?

— Може би седмица по-рано. В петък или четвъртък. Достатъчно рано, за да си освободим тази събота за тях. Нали разбирате, господине, адвокатът невинаги разполага със себе си и личните отношения повлияват в значителна степен върху търсенето му. Затова ние често посещаваме разни хора и сами често каним гости. Невинаги тези, които бих предпочела да поканя.

— Разбирам. Продължавайте, моля ви.

— Както вече казах, потеглихме към Охота с трамвая. Когато слязохме на Филтрова и тръгнахме към Президентска, забелязах, че пред нас върви Лехнович, придружен от някакъв мъж. Неприятно се изненадахме. Ако знаехме, че доцентът ще бъде у Войчеховски, никога не бихме отишли там.

— Защо?

— Вие не познавате този човек. Той е по рождение интригант и клюкар. Мъжът ми винаги го характеризираше като подлец.

— Нали са били съученици.

— Да. Но приятелството им отдавна свършило. Той направил на съпруга ми всевъзможни свинщини. Пишел доноси за него. Съпругът ми си имал много неприятности, докато се очисти от калта, с която го цапал Лехнович. Подробности не знам, тези неща са били преди брака ми с Леонард, но ние винаги сме избягвали срещите с този господин. И у Войчеховски от години не го приемаха.

— Защо? Нали е бил любимият ученик на професора. Всички казаха така.

— А какво да кажат? Мислехме, че наистина е инфаркт. А за мъртвите, знае се — или добро, или нищо. Пък що се отнася до любимия ученик, Лехнович може и да е бил такъв, но много отдавна. А после пуснал толкова клюки, че не само Войчеховски затръшнали под носа му вратата на дома си, но и бил принуден да напусне Варшавската политехника. Ако професорът беше по-отмъстителен, и от Варшава можеше да го прогони.

— С госпожа Елжбета ли флиртуваше? Или разправяше, че тя изневерява на мъжа си?

— Може би щеше да изневери, горкичката — Потурицка не би била жена, ако не кажеше лоша дума за приятелката си, — ако беше по-хубава. Но кой ще хукне подир такава? Лице като месечина при пълнолуние, крака дебели като на билярдна маса. Пък мъжът и е с най-малко двадесет и пет години по-възрастен, едва ли я задоволява.

Поручикът мислено сравни думите на адвокатшата с останалия в паметта му образ на професоршата. Оценката не беше справедлива. Госпожа Войчеховска действително не беше красавица, ала имаше мила усмивка, много чар, стройна фигура. Краката й наистина бяха възпълнички, но и дума не можеше да става за сравнение с краката на билярдна маса.

— Лехнович оплю както Елжбета, така и професора. Всичко стигна до ректорския съвет на Политехниката. Зигмунт има огромни неприятности. Цялата му научна кариера висеше на косъм. Но някак си успя да се измъкне от това. Той също е добър играч. Ала на приятелството му с Лехнович беше сложен край.

— Интересно!

— Бяхме така слисани, като видяхме Лехнович да крачи към къщата на Войчеховски, че Леонард просто поиска да се върнем. С мъка го убедих, че не е редно.

В края на краищата можеш да прекараш една вечер в компанията на човек, когото не обичаш. А не вървеше да нарушим обещанието, дадено на професора. Войчеховски не е кой да е. В кръга на познатите ни се намеква, че е на път към Нобеловата награда. Цял късмет, че успявам да внуша туй-онуй на Леонард.

— Не се съмнявам — рече искрено поручикът.

— И тъй, вървяхме подир Лехнович и онзи мъж. Както после разбрах, той е англичанин, професор от Кеймбридж. Не ни забелязаха, макар че ги следвахме само на три метра.

— Говореха ли помежду си?

— Именно. Не обичам да подслушвам, някои неща обаче стигнаха до ушите ми независимо от нежеланието ми. При това англичанинът има притъпен слух и говори с повишен тон. Чух Лепато да казва: „Не очаквах веднага след пристигането си да видя тебе.“ Каза „тебе“, значи отпреди са се познавали. Затова много се учудих, когато вече в дома на Войчеховски Лехнович каза пред всички, че като търсел Президентска, гостът от Англия по щастлива случайност попитал тъкмо него да го упъти. После двамата си говореха само на „ви“.

— А доцентът какво отговори на англичанина?

— Не дочух. Но лицето му не изразяваше особено доволство. Цялата вечер се чудех защо тези двамата крият, че се познават. Нищо обаче не разбрах. После стана трагедията и забравих всичко друго. Едва днес си припомних тези неща и реших, че за вас може да са важни.

— Информацията е действително интересна и може да бъде много полезна за разследването.

— Нищо повече не знам — заяви Потурицка.

Межейевски разбираше, че сега тя с най-голямо удоволствие би напуснала неговата стая и управлението, но рече:

— Бих искал да ви помоля за една дребна услуга.

— С удоволствие.

— Вие познавате така добре навиците в дома на Войчеховски. Обяснете ми, госпожо, какво е ставало с чашите?

Потурицка се усмихна:

— Войчеховски обича да има вкъщи добри питиета. Може би дори малко се фука с това. Затова винаги, когато са поканени на бридж, играчите разполагат с барче на колелца, на което са подредени разноцветни бутилки. Различни марки коняк, ром, ликьор. Освен това солети, фъстъци или бадеми, шоколадови бонбони. След пристигането на гостите домакините сервират кафе. Към него — домашни сладкиши и алкохол. Професорът лично налива и поставя чашата на госта върху кръгла хартиена подложка с различен цвят, което позволява всеки веднага да открие чашата си. След кратък разговор с кафето всички гости си пренасят чашата заедно с подложката върху барчето. Ако някой иска да си пийне по време на играта, си налива сам от избрания алкохол. Преди тръгване гостите изпиват до капка питиетата си, „за да не се похабява благородното питие“, както казва доктор Яшенчак. Хрумването с тези хартиени подложки е наистина много практично. Признавам, че и аз възприех този обичай от Войчеховски.

— От думите ви излиза, че всеки от гостите е можел да отиде до барчето и спокойно да пусне отровата в чашата на Лехнович, след като знае цвета на подложката му.

— Разбира се, че е можел. През тези пет или шест часа всеки поне веднъж отиде до барчето. А и никой не гледаше ръцете на другия.

— Следователно, госпожо, според вас отровата е можела да бъде поставена от всеки, който после е трябвало само спокойно да изчака резултата. Знаел е, че най-късно преди тръгване Лехнович ще изпие чашата си — „за изпроводяк“.

— Предполагам — Потурицка беше умна и интелигентна жена, — че професорът от Шльонск и англичанинът не знаеха за обичая да се пие „за изпроводяк“. Те положително бяха за първи път у Войчеховски.

— Така ли мислите?

— Напълно съм сигурна. Ако си в чужда къща и през това време си хапваш и пийваш добре, сам разбирате, налага се да отидеш до тоалетната. Двамата не познаваха разпределението на жилището и Войчеховски им показваше откъде да минат.

— Да — усмихна се поручикът, — от вас би излязъл добър детектив.

— Всички казват, че съм много наблюдателна. — Към многобройните достойнства на госпожа Потурицка явно принадлежеше и скромността. — Но не е изключено — бързо добави тя — Лехнович да е бил убит от някой от тях. Лесно биха могли да набележат, че доцентът не е въздържател. Още преди вечерята той ходи няколко пъти до барчето. Значи можели са да предположат със сигурност, че и по-късно ще го направи.

— Помощта ви е просто безценна — правеше комплименти поручикът, за да измъкне максимална информация от жената. — С тези способности бихте направили добра кариера в милицията.

— Там не приемат стари жени — кокетничеше Потурицка.

— Ако всички бяха „стари“ и хубави като вас… — не жалеше комплиментите Межейевски.

— Не знаех, че милиционерите могат да бъдат толкова чаровни — не остана назад и госпожа Янина. — Изобщо не приличате на онзи недодялан полковник.

— Кажете ми искрено, като си остане между нас, разбира се, дали между Лехнович и някоя от дамите е имало по-интимна връзка?

— Любовница му беше тая третостепенна актриса Мариола Бовери, но както дочух, връзката клоняла към края. Лехнович се чудел как да изгони мадамата от жилището си, тъй като тя се била намърдала там с намерението да пусне котва за по-дълго.

— Филмова актриса без собствено жилище?

— Живее с родителите си, макар да е минала тридесетте. Че и каква актриса е тя! Гледала е повече тавани в жилищата на разни псевдорежисьори и директори на продукция, отколкото филми, в които е играла третостепенна роля на камериерка или стриптийзьорка. Не я бива за нищо повече.

— А докторшата? И тя не е лоша. Би могла да се хареса на Лехнович. Чувал съм, че си падал по нежния пол.

— Той си беше направо женкар. Гаден женкар. Говори се, че едно време, когато е бил в политехниката, всички студентки държали колоквиумите си в леглото му.

— Би ли могъл да хвърли око и на хубавата докторша?

Янина Потурицка започна да се смее.

— Ама вие наистина ли не знаете?

— Какво да зная?

— Че Лехнович беше първият мъж на Криша. Чак след като я заряза, тя се завъртя около Яшенчак. Е, беше доста по-стар, но лекар с положение и доста добре финансово.

— Какво говорите! Разкривате ми истински сензации.

— Навремето това беше един от най-големите скандали в хайлайфа на столицата. Действуващите лица бяха на устата на всички. Лехнович направи Яшенчак за смях.

— Не се учудвайте на неосведомеността ми, госпожо, аз прекарах четири години в офицерска школа в провинцията. И после не се върнах в родната Варшава, а се мотаех из управленията в разни малки градчета. Не съм в течение на столичните събития.

— Лехнович се раздели с Криша буквално за ден-два. Предизвикал скандал и просто изхвърлил жена си на улицата. Тя имаше диплома за медицинска сестра и като нямаше избор, се върна към професията си, за да се прехранва. Попадна в клиниката на Яшенчак, който също обичаше хубавичките млади женички. Той се зае да утешава изоставената съпруга. Правеше го така успешно, че тя забременя. Докторът беше принуден да се ожени. Един скандал би навредил на перспективно очертаващата се пред него кариера на кардиолог. Точно тогава Яшенчак се стараеше с всички сили да получи място на експерт при ООН. Детето се роди само няколко месеца след сватбата.

— Често се случва — засмя се поручикът.

— Да. Но продължението беше невероятно. Лехнович заведе дело да оспори бащинството на Яшенчак. Доказваше, че през съответния период Криша все още е била негова съпруга и следователно детето е негово.

— А как беше в действителност?

— В действителност той я бе зарязал две години преди да се роди детето. Официален развод обаче нямаха. Само че Лехнович не държеше изобщо на детето, целта му беше да раздуха шумотевица около Яшенчак. На делото Лехнович се аргументираше, че Яшенчак бил стар, износен мъж и сигурно импотентен, тъй че не можел да има деца. Затова пък той, Лехнович, бил млад мъж в разцвета на силите си. Процесът се превърна в сензация. Макар да се водеше при закрити врати, в коридора на съда се трупаха стотици сеирджии. Впрочем през почивките Лехнович подробно разправяше какво е ставало в съдебната зала, какви изказвания е направил той и какви изисквания е имал. А, между другото беше поискал да бъде изследван Яшенчак, за да се потвърди, че докторът е импотентен. Направи кардиолога за смях, хората дълго помнеха тази история.

— Загуби делото, естествено?

— Разбира се. Загуби и трябваше да заплати разноските и хонорара на адвокатите. Най-голямото представление обаче той устрои по-късно пред очите на всички, събрали се пред съда.

— Какво направи?

— Като излизаше от съдебната палата, Лехнович беше пресметнал времето така, че да се появи на вратата заедно с Яшенчак. Нито един не искаше да даде път на другия. Блъскаха се в доста тясната рамка на вратата. Тогава Лехнович се тръшна на земята и закрещя: „Помощ! Милиция! Бият ме!“ Притича един милиционер. Ядосаният Яшенчак наруга не само Лехнович, но и напълно невинния милиционерски служител. Краят бе такъв, че кардиологът бе принуден да отиде с ескорт от милиция в Районното управление. Осъдиха го да заплати голяма глоба, май цели пет хиляди злоти. Разбира се, по-лош от глобата беше устроеният от Лехнович цирк.

— Защо го е направил?

— Това беше типично за него — да направи мръсотия на някого, да осмее някого неоснователно. Не беше дори безкористна завист. Беше просто безкористна свинщина. Широко се коментираше номерът, който той скроил на професор Стшалецки от политехниката…

— Какъв номер?

— Стшалецки подал молба за паспорт за Съединените щати. Тогава, преди петнадесет-двадесет години, нито паспорти, нито визи се издаваха лесно. Служителят от паспортното бюро отишъл в ректората на политехниката, за да разбере дали това заминаване е наложително. Натъкнал се на Лехнович и между другото го попитал дали професорът „няма да избере свободата“. Асистентът Лехнович беше тогава старши асистент, та Лехнович отвърнал без колебание, че Стшалецки само затова иска да замине и „едва ли ще е такъв глупак да се върне“. Разбирате ли, господине, какво е означавало това през онзи период? А когато поискали от Лехнович да обясни защо е опетнил професора, той отговорил безгрижно, че просто се бил пошегувал.

— А как се държеше тогава у Войчеховски?

— Беше чаровен, докато не се стигна до скандала. Обсипваше дамите с комплименти, непрестанно се подмазваше на Зигмунт. Наричаше го „учителю мой“. При разговора с англичанина подчертаваше, че дължи на професора всичко, което е постигнал. С една дума — друг човек. Едва след вечерята, като си пийна здравата, не се сдържа и направи кръчмарски скандал.

— Не забелязахте ли нещо ненормално в поведението на другите гости, поканени на бридж? Вие сте толкова наблюдателна…

И този път комплиментът накара Янина Потурицка да се усмихне доволно.

— Естествено е, че аз, съпругът ми и семейство Яшенчакови гледахме Лехнович малко накриво. Войчеховски обясни на мъжа ми, че изведнъж са му се стоварили на главата двама непознати и е бил принуден да ги покани. Госпожа Бовери се държеше неестествено весело, все хихикаше. Виждаше се, че е хвърлила око на англичанина. Но това, което ми направи най-силно впечатление, беше враждебното отношение на професора от Гливице към Лехнович. Той почти демонстративно отказа да играе на една маса с него и при разговора няколко пъти го прекъсна доста остро.

— А Лехнович?

— Правеше се на ни лук ял, ни лук мирисал. Дори не реагира. Беше твърде странно за човек като него.

— Според вас кой би могъл да му види сметката?

— Господин поручик, не искайте прекалено много от мене, не мога да хвърля подозрения върху приятелите си.

— Но моля ви, госпожо Янина — целуна ръчичката на адвокатшата поручикът, — няма такова нещо. Просто искам да използувам вашата наблюдателност и невероятна интуиция. Нищо повече.

— Е, добре. Ще ви кажа кой със сигурност не е отровил Лехнович.

— Целият съм в слух.

— Преди всичко — не съм аз. Освен с някои дребни клюки Лехнович мене не ме е засягал. На второ място съпругът ми. Не понеже му е липсвало основание. Лехнович му е причинил много злини. Но е било преди доста години. Леонард не е толкова злопаметен. А освен това за да убиеш някого, е необходим силен характер. О, аз бих се решила на такова нещо, но съпругът ми — не. Сигурна съм.

— Вие сте извън всякакво подозрение. В противен случай нямаше да дойдете и да ни дадете толкова ценни сведения.

— Сигурна съм, че не го е убил и Войчеховски. Той е прекалено добър човек, за да го направи. Пък и отдавна вече не взема присърце интригите на Лехнович. Оттогава се издигна твърде много. Защо би трябвало да рискува кариерата си? Заради отмъщение ли?

— Права сте.

— Можем да изключим също Елжбета Войчеховска. Тя е прекалено умна, за да сипе отрова в чашата, която сама ще подаде на жертвата. Ако тя беше отровителката, би изчакала Лехнович сам да вземе коняка си или би намерила начин да накара гостите да пият. За домакинята не е трудно да измисли повод за това. Достатъчно би било да каже на доцента: „Стах, сервирай на партньорите си.“ А Еля през това време би седяла на мястото си с карти в ръка. Така би постъпил убиецът. Освен четиримата, за които ви споменах, всеки би могъл да бъде убиецът.

— Остават петима. Не са малко. А ние търсим само един. Не знаем също и повода за престъплението.

— Освен мене — разсмя се адвокатшата — всички имаха основание да го убият. А и аз самата неведнъж съм имала желание да го направя.

Межейевски отрупа адвокатшата с комплименти и поблагодари за „разговора“. Изисканата дама беше така възхитена от младия офицер от милицията, че дори спомена за среща на неутрален терен. Обеща, че щом си спомни нещо, ще позвъни да се видят.

След като Потурицка излезе, Межейевски записа най-важното от разговора, който със сигурност не беше без значение за разследването. Хвърляше нова светлина върху известните вече факти.

Очевидно полковник Немирох беше много любопитен какви новини е донесла в управлението съпругата на адвоката, тъй като побърза да извика поручика при себе си.