Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (4)

IV.
Всички лъжат

Два дни по-късно в кабинета на полковник Немирох в Столичното управление на Гражданската милиция се разнесе телефонен звън. Полковникът изслуша краткия рапорт и нареди:

— Изпратете ми го писмено, щом бъде готов, директно на мое име.

Немирох остави слушалката и извика секретарката, госпожица Криша.

— Веднага да дойде поручик Межейевски с документите за случая Лехнович.

След няколко минути поручик Межейевски се яви в кабинета на началника си със сива папка в ръка.

— Как върви работата, поручик?

— Всичко е готово — похвали се Межейевски. — Снимките, огледът на местопроизшествието, протоколите от разпитите на свидетелите. Чакам резултатите от аутопсията, за да предам документите на прокурора с предложение за прекратяване на разследването.

— Покажете ми документите. Особено държа на показанията на свидетелите.

Поручикът остави папката на бюрото, отвори я и подаде на полковника един плик. Вътре, всеки лист беше напълнен с машинописен текст, като най-отгоре беше написано „Протокол за разпит на свидетел“.

Немирох зачете протоколите по реда им. Първият беше с показанията на професор Войчеховски.

„… Познавах доцент Станислав Лехнович, хабилитиран доцент, от 1961 година, тоест от първата година на следването му. Още тогава ми направиха впечатление извънредно големите му способности. По-късно Лехнович стана мой асистент. Аз бях ръководител, и на дипломната му работа, и на кандидатската му дисертация.“

Немирох продължи да чете показанията на професора.

„… Лехнович, се хабилитира в Института по органична химия при Полската академия на науките, понеже по онова време се интересуваше от проблемите на хидрогенизирането на въглерода. Затова и загубих с него непосредствен научен контакт, макар че отношенията ни си останаха все така приятелски. Двамата със съпругата ми се отнасяхме към него като към член на семейството. Той редовно присъствуваше на всички домашни празници, както и на традиционните бриджови срещи у нас.

… самия инцидент, ако изобщо може да се говори за инцидент, не следях. Играех в съседната стая. Чух наистина, че доктор Яшенчак обяви голям шлем на пики и веднага след това настъпи остра размяна на реплики между него, Потурицки и Лехнович, но какъв е бил поводът за спречкването и какви думи са употребили те, не чух или не помня. В един момент обаче отидох в съседната стая, за да се намеся, защото сблъсъкът ставаше все по-остър. Но бурята вече бе отминала. В бриджа подобни спречквания са нещо нормално. Почерпих с коняк всички, седнали около масичката. Подавах чашите наред, всекиму неговата, така както си стояха върху подложките. Някои чаши бяха пълни, в други долях коняк. Доколкото си спомням, конякът беше «Мартел».

… като видях, че играта се нормализира, аз се насочих към своята маса и тогава чух шум от падащо тяло и уплашения вик на съпругата ми. Обърнах се. Лехнович лежеше на пода с опряна на дивана глава. Беше сложил ръката си на сърцето и правеше впечатление на човек, който не може да си поеме дъх. Доктор Яшенчак се хвърли на помощ. Не забелязах кой е помогнал да се пренесе болният на дивана. След като установи, че състоянието му е тежко, Яшенчак извика «Бърза помощ». Лехнович почина, преди да дойде реанимационната линейка. В последно време доцент Лехнович често се оплакваше, че се чувствува зле. Все се канеше да отиде на лекар. Внезапната му смърт е тежък удар за родната наука, тя загуби много надежден млад учен. И за мене случилото се е тежко преживяване, загуба на приятеля и ученика, с когото така се гордеех…“

— Хммм — измънка полковник Немирох и зачете следващия протокол. Показанията бяха на Елжбета Войчеховска.

След отговорите, изясняващи личните данни на разпитваната, имаше и сведение, че тя е инженер-химик, кандидат на науките, и понастоящем работи в Института по химия в квартал Жолибож като научен сътрудник. По-нататък Войчеховска заявяваше, че познава Станислав Лехнович още от следването си във Варшавската политехника. Когато тя била студентка първи курс, бъдещият доцент тъкмо завършвал дипломната си работа и наскоро след това станал асистент. По-младите му колеги го обичали, защото непрестанно се грижел за тях. Като асистент не се задоволявал само с колоквиумите и заверяването на семестрите, а си поставял по-амбициозни задачи — всички негови „подопечни“ да овладеят наистина добре предметите, които им преподавал. Често им помагал и по други предмети.

Трудът му имал откривателски характер и по-късно бил отпечатан в най-реномираните специализирани издания в Съединените щати, Франция и Съветския съюз.

Горе-долу по същото време Елжбета се омъжила за професор Зигмунт Войчеховски. Познанството с асистента се превърнало в искрено приятелство с любимия ученик на съпруга. Това приятелство между тримата останало непомрачено от нищо чак до трагичната смърт на доцента. Първоначално се предвиждало в съботния бридж да участвуват петима играчи: Кристина Яшенчакова, Потурицки със съпругата си и двамата домакини. Лекарят имал някаква важна професионална среща. Когато обаче се наложило да бъдат поканени още двама партньори — англичанинът и професорът от Гливице, — Войчеховски решил да попълни броя на гостите поне до десет. Професорът успял да уговори Лехнович да дойде с годеницата си, макар те да имали други планове за същата вечер. Доцентът, както винаги услужлив, и този път се отзовал любезно на молбата на приятеля си. Красивата госпожа Бовери трябвало да бъде допълнителната атракция на вечерта, преди всичко за англичанина.

Спречкването при играта било, според Елжбета Войчеховска, нещо нормално. Адвокатът Потурицки бил известен с това, че при бридж винаги се кара с партньорите си, а най-невинният жест на някой кибик го докарва до бяс. Всички партньори обаче прекрасно се познавали и никой не му обръщал внимание, още повече, че когато гневът на адвоката отминел, той се превръщал отново в очарователен компаньон. Подобни спречквания се били случвали често и преди.

Елжбета Войчеховска знаела, че напоследък доцент Лехнович работи много и не е добре със здравето. Оплаквал се понякога от болки в сърдечната област. Приятелите му го съветвали да отиде на лекар и да се подложи на по-продължително лечение, но доцентът държал на работата си повече, отколкото на самия себе си.

Все отлагал лечението.

Само с лошото му здравословно състояние госпожа Войчеховска обясняваше факта, че при недоразумението в играта Лехнович проявил такава сприхавост и като че ли провокирал със забележките си Потурицки, който пък бил известен с избухливостта си. По едно време домакинята била принудена да се намеси и да отдръпне доцента в другия край на стаята. Гостът почти веднага се успокоил, извинил се и дори й целунал ръка. Но Войчеховска видяла, че изразът на лицето му далеч не е обичайният. Именно тя подала на доцента коняка му. Чашата била на барчето на колелца върху синя подложка. Както си разговаряла с Лехнович, изведнъж забелязала, че той замълчал, задавил се, политнал и се строполил на пода в краката й. Навела се, за да го вдигне, но мъжете вече били скочили на помощ. Първи доктор Яшенчак. Спомняла си и думите на лекаря: „Той умира“, и после не помнела нищо. Свестила се, когато някой й подавал лекарство и чаша вода. Като домакиня Елжбета Войчеховска се упреквала, че е поканила Лехнович. Ако не го била направила, може би той още би бил жив? За съжаление тя, както и останалите негови приятели, не си давала сметка колко сериозно е състоянието му.

Следващият лист в плика съдържаше показанията на английския поданик Хенрик Лепато. Той поясняваше:

„… наричам се понастоящем Хенрик Лепато, но съм роден във Варшава и до заминаването си в Англия носех името Лепатович. В чужбина съкратих това име, трудно за изговаряне от англичаните. По време на окупацията живеех във Варшава. Участвувах в нелегалната дейност на «Сивите редици»^[1]. През 1943 година бях арестуван от гестапо. От Павяк бях закаран в концентрационния лагер в Маутхаузен. След освобождаването на лагера постъпих в английската армия, а след това отидох в Англия. Там завърших Физическия факултет на университета в Единбург. Сега съм професор по физика на токовете с високо напрежение в Кеймбридж. При научните полско-английски контакти се запознах с професор Зигмунт Войчеховски. Професорът изнасяше в Лондон цикъл лекции за постиженията на полската химия. Като поляк по произход тези лекции ме заинтересуваха, макар химията да не е моя специалност. Известно ми беше, че постиженията на Войчеховски са на най-високо световно равнище. Затова се възползувах от случая да се запозная лично с него. Когато ми предложиха да изнеса две лекции във Варшава, приех с радост. За първи път посещавам родната си страна. Сред посрещаните беше и професор Войчеховски, който ме обгради във Варшава със сърдечни грижи. Поканата да посетя дома му беше чест за мене.

… бридж играя по-скоро слабо, но горе-долу се справях, при общата сметка може би печелех с няколко точки. Словесните пререкания при игра на карти не ме учудиха. В разрез с общоприетото мнение за англичаните като хладнокръвни и винаги добре владеещи се хора, на бридж те се карат помежду си къде-къде по-ожесточено, отколкото компанията у професора. Не взех участие в последното спречкване, защото големият шлем беше обявен от моя партньор и той трябваше да го разиграе. Аз само свалих картите си на масата.

… не се познавах лично с доцент Станислав Лехнович. За първи път го видях в дома на професора. Често обаче бях срещал името му в английските научни издания и знаех, че той е изгряващо светило на полската химия. Ученият ми направи добро впечатление. На вечерята седяхме един до друг и водихме интересен разговор за най-новите постижения и перспективите на науката. Дори бях изненадан, че един химик се ориентира така добре в моята област, физиката на токовете с високо напрежение.

… последното спречкване беше по-остро от предишните бриджови спорове. Предизвика го доцент Лехнович с подсказванията си как доктор Яшенчак трябва да разиграе големия шлем на пики. Забележките му бяха правилни по принцип, но противниците на лекаря се ядосаха, понеже им отнемаха шансовете за победа. Забележките не бяха приятни и на доктор Яшенчак, който се смята за първокласен играч, способен сам да разреши този всъщност несложен проблем. Аз ги слушах, без да се намесвам. Бях чужд човек там. Затова пък домакинът и госпожа Елжбета се намесиха. Тя отдръпна Лехнович от масичката. Поговориха си и навярно доцентът се извини на домакинята, защото й целуна ръка. Сигурно Лехнович още тогава се е чувствувал зле. Видях, че когато поднесе към устата си пълната чаша, която госпожа Войчеховска му подаде, разтрепераната му ръка изля няколко капки на килима. Това едва ли може да се обясни само с ядосването от скандала при бриджа. Изпи коняка на екс, като че ли беше вода или водка, а не благородно френско питие. Но човек като Лехнович не може да не е знаел как се пие коняк.

… да, аз пренесох болния на дивана. Лехнович беше в безсъзнание и май вече не дишаше. Не знам дали още е бил жив, не съм лекар. Предложих да му направя изкуствено дишане, но господин Яшенчак ми обясни, че това било излишно, тъй като на мъртвия нищо не би помогнало.

… всички бяха извънредно потиснати от трагичното събитие. Домакинята получи нервна криза, а и другите жени, най-вече годеницата на доцента, госпожа Бовери, се нуждаеха от лекарска помощ. За щастие доктор Яшенчак откри в домашната аптечка успокоителни средства.

… спомням си, че след пристигането си във Варшава бях изразил пред професор Войчеховски желание да ми съдействува да се запозная с доцент Лехнович. Възможно е този бридж в дома на професора да е бил организиран тъкмо по повод на моята молба. Ужасно съжалявам, че косвено станах причина за трагичните събития от онази вечер.“

— Хммм — покашля се пак полковник Немирох и се зае да проучва показанията на красивата филмова актриса.

„… със Станислав Лехнович се запознах преди пет месеца. Това беше взаимна любов от пръв поглед. Изминалите пет месеца са най-щастливият период от живота ми. Съкрушена съм от смъртта на Стах. Не знам дали някога ще се съвзема. Все още не мога да се примиря с факта, че той не е сред живите. Никога не съм познавала по-благороден и по-почтен човек от него. Не се грижеше за себе си, за кариерата си, за здравето си. А лицето му неведнъж се изкривяваше от гримаса на болка и той се хващаше за сърцето. Умолявах го да отиде на лекар.

… възнамерявахме да прекараме този съботен следобед само двамата, в жилището на Стах. Но когато се обади професор Войчеховски и сподели проблема си с новодошлите гости от Англия и Шльонск, Стах без колебание реши да помогне на своя любим учител. Той винаги наричаше така професор Войчеховски. Не познавах отблизо нито него, нито госпожа Елжбета. Преди това се бяхме срещнали веднъж в театъра. Тогава професорът предложи да вечеряме заедно, но Стах отказа. Чувствуваше се зле.

… мъжете винаги се карат, когато играят бридж, като че ли от победата им зависят бъднините на света, но се учудих колко остро се спречкаха този път. Това още веднъж потвърди, че Стах не бе добре. Той обикновено се владее, а този път направо провокираше скандала. Дори му направих забележка. Смятах, че след намесата на професора и съпругата му всичко ще се уталожи. Стах отиде с госпожа Елжбета в другия край на стаята. Седях с гръб към тях и чух само женски вик и шума от падащо тяло. Когато погледнах, Стах вече беше на дивана. После дълго не можах да се успокоя. Такова страшно преживяване! Все още не мога да дойда на себе си…“

— Ами да — отбеляза полковник Немирох, — точно такива показания очаквах. Но да продължим.

С тези думи офицерът от милицията извади поредния протокол — с показанията на адвоката Леонард Потурицки.

„… Станислав Лехнович ми беше съученик. Преди войната учехме в гимназия «Миколай Рей». По-късно, по време на окупацията, посещавахме заедно нелегалните уроци. Взехме си матурата след войната. Макар да следвахме в различни ВУЗ-ове — аз право, а той в Политехниката, — ученическото ни приятелство продължи. Винаги съм се възхищавал от острия ум и задълбочените познания на приятеля си. Беше учен по рождение и затова си избра тази кариера, въпреки че след завършване на Политехниката му направиха интересни предложения за работа в промишлеността. Много по-добре платена, отколкото на старши асистент. Но Стах ги отхвърли без колебание. Светкавичната научна кариера на Лехнович съвсем не ме учуди. Ако не беше тази безсмислена и жестока смърт, той несъмнено би станал светило на световната химия. Освен това беше много услужлив и скромен човек. Доказателство за това е неговото отношение към професор Войчеховски, когото уважаваше като свой баща и смяташе за свой учител, макар последните постижения на Лехнович да бяха съизмерими с тези на Войчеховски.

… обичам да играя бридж и признавам, че лесно кипвам за нищо, когато играя. Но приятелите ми познават този мой недостатък и обикновено не ми се сърдят. Неведнъж със Стах сме имали къде-къде по-остри разправии. В детските години се е случвало да си раняваме носовете с юмруци, без да си развалим приятелството.

… признавам, че реагирах остро на забележката на Лехнович. Нали кибикът няма право да се бърка в играта! Още повече при разиграването на голям шлем. Напълно съм убеден, че доктор Яшенчак, който не е от силните играчи, щеше да загуби играта, ако доцентът не му беше помогнал. Докторът уж се дразнеше, а всъщност беше доволен от помощта. При създалото се положение загубих самообладание и рекох на Стах туй-онуй. Не помня как точно съм се изразил тогава. Но едва ли Стах така се е засегнал от думите ми, че да получи сърдечен пристъп, макар да знаехме, че здравето му напоследък не е блестящо. Тревожехме се и го уговаряхме да се лекува.

… инцидентът беше смекчен благодарение на намесата на професор Войчеховски, който ни призова към благоразумие. Отново седнахме около масата и играта щеше да продължи. Госпожа Елжбета отиде със Стах в отсрещния ъгъл. Професорът ни подаде по чаша коняк за успокоение на нервите. Виждах добре Войчеховска и Стах. Струва ми се, че той й се извиняваше за нетактичното си държание, понеже й целуна ръка. Тя му подаде чаша коняк. Кризата настъпи внезапно, сякаш гръм удари Стах. Хвана се за сърцето, отвори уста, явно искаше да каже нещо и рухна на килима като отсечено дърво. Мисля, че беше вече мъртъв, когато го слагахме на дивана.

… не мога да си простя, че реагирах остро на забележката на Стах. Ако си бях замълчал, може би нямаше да се стигне до криза. Това негово ядосване може би беше пословичната последна капка, от която чашата преля.“

— Много красиво се е изразил тук адвокатът Потурицки — беше коментарът на полковника за показанията на неговия приятел, — но ме интересува какво има да каже по този въпрос Витолд Яшенчак.

„Познавам Станислав Лехнович отдавна. Не помня кога и как се запознахме. Най-вероятно е било в дома на професор Войчеховски, с когото сме завършили едно и също училище. Признавам, че ценях този млад учен открояващ се между средно надарените. Виждали сме се у Войчеховски и у други общи познати. Често играехме и бридж. Както неведнъж става около зелената маса, стигаше се до дребни спречквания. Особено когато някой проваляше висока игра. Лехнович играеше добре, но беше от оня тип бриджори, за които партньорът е само уред за държане на тринадесетте карти и които винаги се стремят те да разиграват няколко пъти доцентът се бе оплаквал от «болки в сърцето». Молеше ме да му предпиша «някакви капки». Казах му, че с удоволствие ще го приема в клиниката си и там ще направим обстойно изследване, евентуално ще приложим необходимото лечение. Лехнович по принцип беше съгласен, но все отлагаше идването си при мене. Това протакане продължи повече от година. Не си давах сметка, че здравословното състояние на доцента е толкова сериозно…

… Това, че Лехнович не е имал друг инфаркт по-рано, нищо не значи. Неведнъж първият инфаркт бива и последен. Само лаиците разпространяват легендата, че най-страшен е третият инфаркт и който го преживее, няма повече от какво да се страхува. Всеки пристъп на сърдечна болест трябва да се третира индивидуално, защото може да завърши трагично. Правила няма.

… дори ако разполагах с всички лекарства и реанимационна апаратура и очаквах Лехнович да получи пристъп, пак не бих успял да го спася. Сърдечната дейност бе престанала напълно и от началото на пристъпа до смъртта навярно изминаха най-много няколко десетки секунди…

… абсолютно съм убеден и като кардиолог мога да го потвърдя с цялата си лекарска практика, че при здравословното състояние на Лехнович инфарктът щеше да настъпи в най-близко време. Това можеше да се случи с еднаква вероятност както в дома на Войчеховски, така и няколко часа по-късно на улицата или в собственото му легло…

… дали инфарктът, настъпил по друго време и на друго място, щеше да протече така бързо и смъртоносно? Не съм гадател, а само лекар, затова не мога да отговоря на този въпрос.

… още преди да дойде «Бърза помощ», след като вече бях установил смъртта на Лехнович, започнах да давам помощ на жените наоколо. Преди всичко на госпожа Бовери, която след внезапната смърт на годеника си получи сериозна нервна криза, а също и на Елжбета Войчеховска, преживяла тежко смъртта на госта си.“

— Значи така — остави на бюрото прочетения протокол полковникът, — и доктор Яшенчак обяснява всичко много красиво. Особено мнението му на лекар, че инфарктът и без това би настъпил, е много важно. Да видим какво казват другите гости на професора.

„… професор съм в Шльонската политехника — казваше Анджей Бадович, след като беше съобщил личните си данни. — Във Варшава пристигнах със специална цел — да се консултирам с професор Войчеховски, тъй като работя над една тема от областта, в която той е най-добрият полски специалист. Наложи се да остана във Варшава повече от предвижданите три дни, за събота и неделя. Затова с удоволствие приех поканата за бридж…

… не познавах никого от хората у Войчеховски с изключение на доцент Лехнович. Срещали се бяхме няколко пъти на различни научни конгреси. Радвах се, че ще го видя, и дори си уговорихме среща в понеделник следобед. За съжаление, до тази среща не се стигна. Лехнович имаше големи постижения в химията, предвиждаха му блестящо бъдеще. Лично аз най-много се възхищавах от отношенията между него и професор Войчеховски. Професорът се отнасяше към него като към любим син, а доцентът, макар вече учен с известно име и работещ другаде, продължаваше да се смята за ученик на професора и да поддържа с него постоянна връзка на научна основа, споделяйки със своя учител (винаги го наричаше така) не само грижите, но и успехите си. Подобни отношения между професор и асистент са редки и затова в случая и двамата учени заслужават искрено уважение.

… играех на другата маса и бях погълнат от моята игра, тъй че инцидентът остана извън вниманието ми. Разбира се, чух да се обявява голям шлем на пики, което беше истинска сензация, нали такъв анонс не се чува всеки ден. Но разигравах аз и само чувах възбудени гласове от съседното помещение. По едно време професор Войчеховски, който играеше с мене и тъкмо беше свалил картите си, каза: «Трябва да разделя тези петли», стана и отиде при другата маса. Разправията действително тутакси утихна. Когато завършвах разиграването, чух женски вик и видях, че всички от съседната маса скачат на крака. Ние също прекъснахме играта. Отидох в другата стая. Доктор Яшенчак, наведен над дивана, на който лежеше доцент Лехнович, се изправи и каза: «Умря», или: «Той е мъртъв.» Не помня кой се обади в «Бърза помощ», защото сам бях разстроен и потресен от трагичната смърт на доцента. Милиция извика адвокатът, не помня името му. С жена му Янина бях в едно каре.“

Полковник Немирох се усмихна иронично:

— Да… Господин професорът от Гливице също е намерил красиви думи за своя домакин и за мъртвия. А какво са казали останалите две дами?

Двете дами бяха дали кратки и почти съвпадащи показания. Бяха заявили, че познават Станислав Лехнович отдавна. Срещали са се с него в компания. Техните домове доцентът не бил посещавал. Просто имали общи познати и приятели. За Лехнович били чували много хубави неща. Особено за забележителните му успехи в науката. Знаели са за голямото, искрено приятелство между Войчеховски и доцента.

Двете дами играели като партньори срещу Войчеховски и Бадович. Чули, че на съседната маса доктор Яшенчак обявява голям шлем на пики. Чули също някакво спречкване между адвоката, доцента и лекаря, но увлечени в играта, не обърнали внимание какво става в съседната стая. Помнели, че професорът, който тогава бил мор, станал, за да успокои духовете. Едва викът на госпожа Елжбета и шумът от падащо тяло разтревожили всички гости на професора. Дамите се заели с Мариола Бовери и Елжбета Войчеховска — и двете били в нервен шок.

— Тези приказчици — установи полковник Немирох — са много красиви.

Поручик Межейевски също беше доволен от показанията на разпитаните бриджори.

— Както ми наредихте, другарю полковник, постарах се да действувам деликатно, да не засягам никого и да уредя цялата процедура без излишен шум. Успяхме напълно. В кръговете около Варшавската политехника смъртта на учения направи известно впечатление, никой обаче не я свързва с професор Войчеховски, а още по-малко — с бриджа в дома на професора. Сега да прибавим към следственото дело протокола от аутопсията и да приключим с тази история. Без шум, бързо и делово.

— Да — съгласи се Немирох. — Всички се представиха за чудо и приказ. Ние двамата — като служители на милицията, останалите деветима — като свидетели. Има обаче една малка грешка, която трябва да се поправи. Дреболийка.

— Каква?

— Преди малко се обади от просекториума доктор Малиняк. Каза ми лаконично, но ясно: „Вашият химик е така фарширован с цианкалий, че той би стигнал да се изтровят всички свине в дезесетата в цялото воеводство, или ако предпочитате, дозата би могла да прати на оня свят цялото население на квартал Охота. Не им се е досвидяло за доцента.“ Малиняк ще изпрати официалния протокол утре рано сутринта.

— Каквооо? — загуби ума и дума поручикът.

— Съгласно всички правила на играта Лехнович е бил убит с цианкалий, даден му в чашата с коняк. При тази толкова голяма доза смъртта е настъпила мигновено. А що се отнася до свидетелите, лъжат. Не само убиецът, но и всички други, до един.

— Какво ще правим сега?

— Забъркахме една каша… А всъщност аз, старият глупак, я забърках. Позволих да ме подведе оня мошеник Потурицки.

— Не се знае дали Потурицки е замесен. Може да е имал най-добри намерения.

— Главата си залагам — прекъсна го полковникът, — че всеки от присъствуващите в дома на Войчеховски си е давал сметка, че с тази смърт работата не е чиста. Оттук идват тези тъй добре претеглени показания, изпълнени с взаимни комплименти и превъзнасящи до небесата покойния — човек без недостатъци и олицетворение на добродетелта. Ангел, слязъл на земята, за да играе бридж и да прави добро на пропадналите душици.

Поручикът предпочиташе да не прекъсва началника си.

— Позволих си да бъда подведен, но отсега нататък — край. От този момент започваме нормално разследване за убийство. Никакви отстъпки спрямо никого. Престъпникът трябва да бъде разкрит възможно най-бързо. Като виновен за проявената небрежност в служебните задължения аз лично ще ръководя разследването, а вие, поручик, ще ми помагате. Тази компания ще се убеди, че Немирох не е толкова наивен, колкото го смятат. Защо се смеете, поручик? — измърмори изведнъж полковникът. — На мене или на себе си?

— Извинете, просто се радвам, че ще работя под вашето непосредствено ръководство, другарю полковник. Това не се случва често на младите офицери.

— Да не съжалявате после!

— Едва ли.

— Е, добре, добре! — Немирох махна с ръка, давайки да се разбере, че смята инцидента за приключен.

— Какво да направя сега? — попита поручикът.

— Съберете ми тук цялата тази, изпълнена с взаимно обожание, компания, утре в десет часа. Аз ще си поговоря с тях. Ще им се отще да лъжат. Ще видите как ще запеят на друг глас. Всички трябва да присъствуват. Никакви оправдания, че имат изпити, научна работа, дела в съда или задължения в болницата. Ако се наложи, да бъдат доведени съгласно закона.

— Слушам, другарю полковник! — Поручикът бързо се измъкна от кабинета на полковника. Опасяваше се, че при настроението му в този момент и на подчинения не му се пише нищо добро.