Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (2)

II.
Нетактичният млад лекар

Стаята на професора беше мебелирана подчертано скромно. До стената имаше диван, застлан с дамаска на едри фигури. И тук едната стена заемаха рафтове с книги. Освен тях в стаята имаше голямо бюро, цялото затрупано с книжа, и удобен въртящ се стол. До бюрото — две неголеми кресла до ниска масичка. Точно там доктор Яшенчак покани младия си колега, протягайки към него пакет американски цигари.

— Благодаря, не пуша — отказа лекарят.

— Не мога да кажа същото за себе си. Знам колко ми вредят цигарите, но нямам воля да ги спра. Няколко пъти опитвах да се откажа. Нищо не излезе. Но, разбира се, поканих ви тук, колега, не за да си говорим за вредата от тютюнопушенето, след като в стаята под нас има труп.

— Неприятна работа — забеляза младият лекар.

— Много неприятна. Дом, пълен с гости. Игра на карти. Малко спречкване при бриджа, както често става, и човек изведнъж се хваща за сърцето. Умря малко след като го сложихме на дивана.

— Няма как. Предполагам, че дори да бяхме тук в момента, когато е настъпил инфарктът, пак нямаше да му помогнем.

— Така е. Но сега какво ще правим? — тюхкаше се Яшенчак.

— Аз нямам работа тук. Ще уведомя милицията и се връщам на улица Хожа.

— Точно за това исках да говоря с вас, колега.

— За какво? — Младият човек видимо се напрегна.

— Вярвам, че разбирате. Такъв скандал за професор Войчеховски.

— Той известният химик ли е? — попита лекарят от „Бърза помощ“.

— Точно той. Посивелият висок мъж, който ви посрещна на вратата.

— О, да — съгласи се младият човек. — За домакина това действително не е особено приятно. Милиция вкъщи, разпити и тъй нататък… Но нищо не мога да направя.

— Бих искал да спестим всичко това на професор Войчеховски. Ако се разчуе за случилото се, би могло да му навреди. Сигурно сте разбрали, че професорът е предложен за Нобелова награда?

— Чак толкова? — учуди се лекарят. — Не съм чувал, макар да зная, че професор Войчеховски е учен със световна слава. Един от най-големите специалисти по пластмасите.

— Затова мисля, че ние сме длъжни да спестим на този човек излишните неприятности, за които той няма никаква вина. Да не би да е виновен, че поканеният на бридж гост умира, докато се разиграва голям шлем на пики?

— Войчеховски определено не е виновен — съгласи се лекарят от „Бърза помощ“, — но вие сам знаете какви са разпоредбите, господин докторе.

— Знам ги, как да не ги знам — разсмя се Яшенчак. — Нали и аз, като всеки млад лекар, навремето си докарвах по нещичко допълнително с дежурства в „Бърза помощ“. Заедно с доктор Храбоншч, който сега е директор там. Бил съм и няколко години съдебен лекар.

— Значи разбирате, господин докторе…

— За разбиране — разбирам. Знам закона. Но законът си е закон, а животът — живот. Човек трябва да умее да претегля тези неща. Основният принцип на лекарската професия е: „Primum non nocere“ — преди всичко да не се вреди.

— На покойника с нищо не можем нито да навредим, нито да помогнем.

— На другите обаче трябва да се помага.

— По какъв начин?

— Много просто. Ако бяхте дошли пет минути по-рано, доцент Лехнович щеше да умре не на дивана у професор Войчеховски, а в линейката. Никакви проблеми нямаше да има. В смъртния акт щеше да бъде записано, че смъртта е настъпила от инфаркт, докато болният е бил спасяван в „Бърза помощ“. За място на смъртта щеше да бъде посочена вашата болница на улица Хожа.

— Вие ми предлагате?…

— Колега, да не се съмнявате — гласът на доктор Яшенчак прозвуча доста остро, — че съм сбъркал, като ви информирах, че Лехнович умря от сърдечен инфаркт. Все пак имам петнадесетгодишна лекарска практика и разбирам нещо от кардиология.

Лицето на младия лекар беше непроницаемо.

— Така е, господин докторе — потвърди той, — дори студентите по медицина от първи курс знаят, че доктор Яшенчак е забележителен специалист. Национален експерт по въпросите на кардиологията. Един от най-прочутите лекари в цяла Европа.

— Е, малко попрекалихте, колега — благосклонно се съгласи Яшенчак, който като всеки човек обичаше да го хвалят.

Настана кратко мълчание.

— Значи въпросът е уреден — реши кардиологът. — Вземате издъхналия в линейката и заминавате. А в удобен момент ще поговоря за този случай с моя приятел доктор Храбоншч.

Младият човек наведе глава.

— Простете ми, докторе, но аз не мога.

— Как така не можете? Щом аз ви казвам, че е инфаркт?

— Наистина не мога. Нали това е незаконно. Не бива да нарушаваме разпоредбите.

— Не се страхувайте от нищо. Санитарят и шофьорът изобщо няма да разберат. Ще си мислят, че болният е в безсъзнание. За да ги заблудим окончателно, в тяхно присъствие ще направя инжекция на Лехнович. На него няма да му навреди, а тях ще ги убеди, че доцентът е жив, само изпаднал в безсъзнание. Знаете кой е професор Войчеховски.

— Не става дума за това.

— А за какво?

— Аз не мога. Наистина не мога.

— Щом се страхувате толкова много, лично ще дойда с вас с линейката и ще подпиша смъртния акт. Не знаех, че днешните млади лекари са толкова боязливи. Така трудно ли е да постъпиш на работа в „Бърза помощ“?

— Не е там въпросът! — Младият лекар повиши тон за първи път. Заговори категорично: — Записах се да следвам медицина и завърших института, за да нося облекчение на страдащите, а не да вземам участие в разни машинацийки. Дори ако тези машинацийки биха помогнали някому да получи Нобелова награда.

— Никакви машинацийки, а колегиална услуга от един лекар на друг.

— Не виждам тук никаква колегиална услуга. И изобщо съм изненадан, че вие, лекар със световна известност и безупречна професионална репутация, ми правите подобно предложение. Категорично го отхвърлям. Като лекар от „Бърза помощ“ установих случай на внезапна смърт. Причините за тази смърт не могат да се уточнят с бегъл преглед на мъртвия. Разпоредбите за подобни случаи са особено строги и недвусмислени. Необходими са разследване и аутопсия, извършени от упълномощените органи. Тоест от милицията и от съдебния лекар. Мое задължение е да уведомя за случая съответните власти.

— А те незабавно ще арестуват всички присъствуващи с обвинение в убийство — иронизираше доктор Яшенчак.

— Какво ще направят, си е тяхна работа. Аз трябва да изпълня своите задължения.

— Така ли смятате?

— Не мога да постъпя другояче.

— Това последната ви дума ли е?

— Ужасно съжалявам — надигна се от креслото младият лекар, давайки да се разбере, че смята по-нататъшния разговор за излишен.

Яшенчак също стана.

— Няма как — рече. — Ще запомня този случай.

Витолд Яшенчак не умееше да губи. Нито в бриджа, нито в живота.

Двамата мъже слязоха мълчаливо на долния етаж. Гостите се бяха събрали в библиотеката. При покойника седеше само Мариола Бовери, но вече не плачеше. Елжбета Войчеховска й донесе чаша силен чай. Всички погледнаха въпросително лекарите.

— Колегата от „Бърза помощ“ прецени — поясни Яшенчак, — че трябва да уведомим за случилото се милицията.

— Много съжалявам, но това е мое задължение — обясни младият лекар. — В подобни случаи разпоредбите са безусловни.

— Разбирам — съгласи се професор Войчеховски. — Бъдете така любезен, докторе — посочи той телефонния апарат на бюрото.

— Един момент — намеси се адвокатът Потурицки.

Младият лекар, който вече беше посегнал към слушалката, отдръпна ръка.

— Аз съм адвокатът Леонард Потурицки — представи се онзи. — Знам изискванията на закона и разбирам, че сме длъжни незабавно да уведомим милицията, макар причините за смъртта на нашия приятел да са за нас ясни и напълно неоспорими. Dura lex, sed lex^[1]. Ще ми позволите ли аз да изпълня това задължение, господине?

Лекарят от „Бърза помощ“ се усмихна. Беше се опасявал, че пак ще започнат да го уговарят да постъпи против съвестта си, ала в лицето на адвоката той откри симпатичен човек, който не само го разбираше, но и му предложи да го замести в неприятното задължение. Благодарение на това конфликтът с прочутия кардиолог беше смекчен.

— Заповядайте — каза младият човек бързо, като че ли го беше страх адвокатът да не се откаже, и му подаде слушалката: — На мене ми е все едно кой ще уведоми милицията само и само да се изпълни това изискване.

Потурицки набра някакъв номер по памет.

— Мога ли да говоря с полковник Адам Немирох? — попита.

— …

— О, извинявам се, не ви познах, госпожо. Леонард се обажда. Съпругът ви вкъщи ли е? Благодаря.

— …

— Адам, моля те, спасявай ме! Изпаднахме в неприятно положение. Обаждам се от дома на професор Войчеховски. Да, прочутият химик. Играехме бридж и внезапно един от партньорите получи инфаркт и почина. Доцент Станислав Лехнович… Позна. Тъкмо при разиграване на голям шлем. Изглежда, горкичкият толкова много се е вживял, че сърцето му не е издържало… Спасението беше сред нас, играещите, в лицето на доктор Яшенчак, кардиолога. „Бърза помощ“ се представи отлично, пристигна светкавично. Но това не променя факта, че доцентът умря… Навярно разбираш колко страшно преживяване е случилото се за домакините, семейство Войчеховски… Знам, че не можем да избегнем известни формалности, но искам да те помоля да уредиш всичко без шумотевица и възможно най-тактично… Именно за това исках да те помоля… Да, давам му слушалката.

Адвокатът се обърна към Яшенчак:

— Полковник Немирох иска да говори с тебе.

— Витолд Яшенчак… Радвам се, че не сте ме забравили, господин полковник. Мене, някогашния съдебен лекар… Преувеличавате, преувеличавате, господин полковник. Вие сте прославеният началник на отдел „Убийства“ при Столичното управление на Гражданската милиция, страшилище за престъпниците. Аз съм си все същият скромен лекар, който сегиз-тогиз постига нещичко… А що се отнася до конкретния случай, не се съмнявам ни най-малко, че имаме работа с инфаркт, настъпил в резултат на голямо нервно напрежение… Случва се със страстните бриджори… Тук е колегата от „Бърза помощ“, той може да потвърди, че е инфаркт…

В този момент лекарят от „Бърза помощ“ имаше неуверена физиономия, за щастие обаче офицерът от милицията не поиска да говори с него и се задоволи с уверенията на прочутия кардиолог, тъй че доктор Яшенчак предаде слушалката на Потурицки, информирайки околните:

— Полковникът иска пак да говори с адвоката.

— Да, аз съм… Е, много ти благодаря, братле, разбира се, ще изчакаме идването на милицията… Не, нищо не сме пипали. Само пренесохме болния на дивана в същата стая, в която му прилоша… Там и почина… Още веднъж благодаря.

Адвокатът остави слушалката и се обърна към събралите се:

— Както чухте, дами и господа, уредих въпроса непосредствено с полковник Немирох, мой стар приятел, понастоящем началник на отдел „Убийства“ при Столичното управление на ГМ. Полковникът ми обеща, че след малко тук ще пристигне екип от милицията, който възможно най-бързо и без усложнения ще уреди формалностите. Полковникът помоли да не пипаме нищо, докато не дойде милицията, и да останем по местата си. Доволен ли сте, докторе? — Последните думи на Потурицки бяха отправени към лекаря от „Бърза помощ“.

— Много ви благодаря, господин адвокат. Моля всички да ме извинят, но не можах да постъпя другояче. Трябваше да уведомя милицията.

— Но, господин докторе — намеси се професор Войчеховски, — ние прекрасно ви разбираме. Можем само да съжаляваме, че вашето идване не можа да помогне на нещастния ни приятел.

Професорът изпрати лекаря до изхода и се сбогува с него сърдечно. После се върна на своето място в библиотеката. Гостите в мълчание очакваха по-нататъшния развой на събитията.