Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (11)

XI.
Трябва да защитя Лехнович

Поручик Межейевски има късмет. Бурканчето си беше на мястото. След трагичните събития в последната събота госпожа Елжбета Войчеховска се чувствуваше зле и си беше взела няколко дни отпуска, така че си беше вкъщи. Химичната веднага се досети защо милицията се интересува от този цианкалий. Предложи на поручика да направи съответната проба в негово присъствие. Макар че не беше съвсем по разпоредбите, Межейевски не виждаше защо да откаже.

В една тумбеста чаша, като онези, от което гостите бяха пили коняк, тя наля алкохол горе-долу до средата. После извади от шкафчето бурканчето с цианкалия и със стъклена лопатка изсипа в чашата около половия чаена лъжичка от отровата.

— Това положително е повече от количеството, с което е бил отровен Лехнович — поясни тя. — И зависимо от евентуалното окисляване на цианкалия, този разтвор представлява няколко пъти по-силна смъртоносна доза.

Белият прашец почти веднага се разтвори в коняка. Течността потъмня съвсем леко. На дъното почти не се виждаше утайка, би могла да остане незабелязана.

— Вашият извод? — попита Межейевски.

— Цианкалият се е окислил в незначителна степен. Предполагам, запазил е около деветдесет процента от първоначалните си свойства. Анализът на вашите специалисти ще установи точно колко.

Елжбета изля отровата в мивката и пусна обилно водата. Изми старателно чашата, изплакна я допълнително с някаква течност и пак я изми. Едва след това я изтри със суха кърпа и я прибра в бюфета.

— Какво стана с чашата, от която беше пил доцентът?

— Тогава май падна на килима, но не се счупи. После навярно някой я беше вдигнал и поставил на бюрото. Сутринта, когато се посъвзех, разтребих и измих съдовете. Нали не знаех, че Лехнович е бил убит. Както и другите, смятах, че е инфаркт. Но добре, че ми напомнихте. За всеки случай ще измия още веднъж всички чаши.

— А може би ще бъде по-добре да вземем всички тези чаши в Кабинета по криминалистика, за да изследват от коя е пил Лехнович?

— Нямам нищо против, но защо? И без това знаете, че е бил отровен с цианкалий, а аз лично съм му поднесла отровата.

— Ще позвъня на полковника. Нека той реши.

Немирох обаче се съгласи с госпожа Войчеховска и изобщо не се разсърди, че тя е направила проба на място. Все пак реши да изпрати остатъка от цианкалия за анализ.

— Вече съм по-добре. Ако ще има втори разпит, нека мине по-скоро. Бих ли могла да дойда в управлението утре сутринта?

— Ще ви чакаме. Ако ви е удобно, заповядайте в десет часа.

Межейевски се върна в Столичното управление чак към четири часа следобед. Там го очакваше съобщението, че го е търсил инженер Закшевски, който го моли да му се обади. Поручикът успя да се свърже с инженера малко преди той да си тръгне от института.

Уговориха си пак среща в „Дануша“.

— Ти винаги объркваш нещата! — каза Закшевски, след като келнерката им сервира кока-кола и се отдалечи.

— Какво имаш предвид?

— Онова изобретяване на нова пластмаса.

— И какво? Не съществува ли?

— Съществува. Но Лехнович никога не е имал нищо общо с него.

— Защо си толкова сигурен?

— Както вече ви казах, сега нашият институт не се занимава с пластмаси. Най-голямо внимание обръщаме на хидрогенизацията на въглерода.

— Защо?

— Ама че си глупав — ядоса се Закшевски. — Това означава получаване на течни горива от въглерода. Между другото — на бензин. Понастоящем целият свят работи върху опростяването и поевтиняването на този процес. Защото въглищата на земното кълбо ще стигнат за хиляди, а нефтът — за десетки години.

— Нека се върнем към пластмасите…

— С тях се занимава Институтът за пластмаси при Варшавската политехника. Там действително се работи върху получаването на нова пластмаса. Говори се, че са постигнати обнадеждаващи, дори сензационни резултати. Лехнович обаче не е имал нищо общо с това. Дори не е знаел за изследванията.

— А кой ги ръководи?

— Изобретателят — защото тук не може да се говори за някакво дребно усъвършенствуване на технологията, а за откриване на ново семейство пластмаси — е най-големият специалист в тази област у нас, професор Войчеховски. Разбира се, той не работи сам, а с цял щаб сътрудници — от лаборанти със средно образование до доценти.

— А в какъв стадий е изобретението?

— Откъде да знам? За подобни неща никой не бие барабан. Като че ли лабораторните проби са дали положителен резултат. Но пътят до пробното, а още повече до промишленото производство е дълъг. Може да срещнат непреодолими препятствия.

Закшевски погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Влакът ми потегля след четвърт час. А ти друг път се информирай по-точно и не създавай на хората излишна работа.

Когато на другия ден докладва на началника си за разговора с инженер Закшевски, за свое най-голямо учудване не чу от него нито дума по въпроса. Затова пък полковникът похвали по-младия си колега, че е поканил за разговор в десет часа Елжбета Войчеховска.

— Добре си направил — рече. — Доволен съм от поредността на разговорите с нашите „подопечни“.

Обадиха се от пропуска, че е дошла Елжбета Войчеховска. Полковникът нареди да я пратят при него. Поздрави учтиво съпругата на професора, посрещна я на вратата и й целуна ръка. Не й посочи стола пред бюрото, а й предложи да заеме едно от креслата до ниската овална масичка. Поръча на секретарката да направи три кафета.

Държането на офицерите изненада Войчеховска. Последния път полковникът направо се бе разкрещял на свидетелите на трагедията у семейство Войчеховски.

— Как се чувствувате, госпожо? — попита я грижливо. — Чух, че сте преживели много тежко това страшно произшествие?

— Продължавам да го преживявам. Все още не мога да приема мисълта, че в моя дом е извършено убийство. Обикновената смърт на някои от гостите ми би била шок за мене. Но сравнително по-малък от кошмарната убеденост, че сред приятелите ти се крие убиец.

— Доцент Лехнович не се е радвал на симпатии — отбеляза Немирох. — Дори напротив.

— Много хора не само не го обичаха, а направо го мразеха.

— Госпожо, кажете ми, защо толкова много държахте да го поканите онзи следобед? Знаели сте великолепно какви са отношенията между познатите ви. Знаели сте, че Потурицки и Яшенчак настръхват само при споменаване на неговото име.

— Нещата не стоят така. Не аз настоявах поканим Стах на бриджа. Както сигурно ви е известно, господа, Лехнович е направил много безобразия на съпруга ми. Впрочем на мене също. Когато се омъжих за Зигмунт, бях студентка последна година. Лехнович започна да плещи разни не особено прилични шеги относно разликата в годините ни, от рода на „старият дядка си купува млада…“. Не укривах и не укривам, че въпреки разликата във възрастта тогава бях лудо влюбена в своя професор. Колежките ми две години ми се подиграваха. Тази любов остана и до днес. Аз съм горда и щастлива, че се омъжих за този човек. Всичко друго е без значение.

— Прекрасно ви разбирам. — Полковникът целуна ръка на Войчеховска.

— По-късно отношенията ни с Лехнович се влошиха. Прекъснахме познанството си, той беше принуден да напусне политехниката. Но Зигмунт винаги е имал слабост към него. Дори по онова време проявяваше интерес към научната му кариера. Преди половин година доцентът направи пълен завой. Пристигнал в политехниката и публично се извинил на съпруга ми, в присъствието на ректора. Не пропусна да се появи и у дома с букет от двадесет и четири рози. Помоли за извинение буквално на колене. И продължаваше при всеки удобен случай да възхвалява Зигмунт, без да забравя и моята скромна особа.

— Такава внезапна промяна? Без ни най-малък повод?

— Да. Зигмунт е много добър човек, а и аз не съм отмъстителна. Затова „връщането на блудния син“ беше прието с радост, а той самият — с разтворени обятия. В края на краищата съпругът ми винаги го е смятал за най-способния от учениците си, виждаше го свой приемник.

— Но това не обяснява поканата за бридж.

— Като видя промяната у доцента, Зигмунт реши да го сдобри с приятелите си. Много добре му беше известно колко са засегнати Потурицки и Яшенчак. Ако те знаеха, че Лехнович ще бъде у нас, положително нямаше да дойдат. А в същото време са твърде добре възпитани, за да излагат нас и останалите гости на неприятни демонстрации спрямо Лехнович. По тази причина организирахме бриджа на две маси и поканихме хора, които не познавахме дотогава — професорите от Англия и Гливице и госпожа Бовери. Зигмунт е голям оптимист, разчиташе планът му да се увенчае с успех.

— Много рисковано начинание.

— И аз имах резерви, но мъжът ми така се запали от идеята си, че не искаше да чуе за отказ от нея. Накрая отстъпих.

— Сама виждате как завърши това.

— Колко жалко! А всичко се очертаваше добре. Лехнович полагаше старания да се държи чаровно. Правеше комплименти на дамите, тъй че дори Янка спря да се муси, да не говорим за Криша. Тази добра душичка сякаш се радваше, че вижда Стах. Предполагам, че въпреки нанесените обиди тя е запазила добри чувства към него. Но и дума не можеше да става за флирт с бившия съпруг. Кристина е много сериозен човек и прекалено уважава Яшенчак, привързана е към него. А това често означава повече от голяма любов.

— Отдавна ли познавахте Лехнович?

— Когато започнах да следвам, той вече беше асистент в политехниката. Водеше ми упражнения, изпитваше ме на колоквиумите. Професор Войчеховски често му възлагаше да изпитва студентите, като вземаше в кабинета си само двойкарите, за да види все пак дали не ще може да ги подтикне да се стегнат.

— Какво можете да кажете за доцента?

— Трябва да го защитя. Не знам какви показания са дали другите свидетели на трагедията, предполагам обаче, че са оглозгали Стах до кокал. Наричаха го интригант, доносник и дори подлец. Според мене никой не е казал добра дума за него. Права ли съм?

Полковникът се усмихна:

— Сякаш четете протоколите.

— А това не е истина. Всъщност Стах не беше лош човек. Изключително способен. Притежаваше голям педагогически талант. Много начетен, с разностранни интереси. Макар и самоук, рисуваше прекрасно. Беше издал две книги със стихове и разкази. После напълно се отдаде на химията и й се посвети докрай. Погуби го направо безкрайната му амбиция. Трябваше да бъде пръв — навсякъде и винаги. Да се прослави, да изпъкне над другите — това беше девизът му. На всяка цена да направи кариера — дори да върви през трупове, както се казва, ако трябва. Човек с неговите способности и с неговото трудолюбие не можеше да не се издигне. Но Стах не умееше да чака. Искаше незабавно да получи всичко. Когато стана асистент, неговите студенти „бяха длъжни“ да бъдат най-добрите във факултета. За да го постигне, Лехнович неведнъж седеше по цели нощи с нас и ни помагаше да зубрим. Когато станал член на младежка организация, впрочем това е било преди аз да постъпя в политехниката, но събитията са ми известни, той смятал, че трябва да стане член на ръководството й. За да се представи добре в очите на ръководните дейци, започнал да пише доноси за колегите си, без да пощади дори най-добрия си приятел, Потурицки, който някога много му бил помагал. Но за Лехнович нищо не беше важно. Той смазваше без колебание онова, което се изпречваше на пътя му към поставената цел. Целта оправдава средствата — този стар йезуитски принцип служеше за пътеуказател и на моя по-възрастен колега.

— Алчен ли беше за пари?

— Не. Сребролюбец не беше. Напротив, имаше широки пръсти. Харчеше, без да се замисля. Да вземем например госпожа Бовери. Лехнович започна връзката си с нея, защото това задоволяваше суетността му. Годеник, както се казва сега, на красива жена, филмова актриса. По този начин влизаше в снобските среди на интелектуалците. Отрупваше момичето с подаръци. Облече я от глава до пети. Знам тези неща, понеже Стах ме молеше да го придружавам по оказионите, за да избираме тоалети за Мариола. А след като постигна целта си, това момиче вече спря да го интересува. Беше решил да скъса с нея.

— А Кристина?

— Беше най-хубавото момиче в политехниката. Беше избрана за „мис“. Да се ожениш за такава красавица, отговаряше на амбициите на пробивния асистент. Привличаше всички погледи в политехниката. Но Стах бързо се разочарова. Криша беше почтено същество. Родена и израсла в Шедлце, тогава околийско градче край Варшава, където сме родени също Янка и аз, тя беше с манталитета на момиченце от далечната провинция. Не беше подходяща за представителна съпруга на един издигащ се учен.

— Сега тя минава за една от най-елегантните и известни жени в столицата.

— Витолд я направи такава. Лехнович нямаше нито възможност, нито желание за това. Той искаше да получи представителна съпруга наготово. Освен на любов към самия себе си той не е способен на по-дълбоки чувства. Безжалостно я заряза. А после, като видя, че докторшата блести в салоните на Варшава, сигурно неведнъж е съжалявал.

— Май бил разправял, че е достатъчно пръста си да помръдне, и госпожа Кристина ще се върне при него.

— Ето ви го целия Стах! Сам знаеше, че не е така. Даваше си сметка какво зло е причинил на тази жена и доколко оскърбява Яшенчак, но не се поколеба да пусне тази клевета. Навярно изобщо не е помислил какви последствия могат да имат тези думи. Същото беше и при нашумелия процес за оспорване на бащинство. Лехнович дори не държеше особено да направи доктора за смях. Впрочем те се запознаха у нас, понеже Яшенчак е стар приятел на Зигмунт. Стах просто се опиваше от славата. Стана популярен, защото накара всички да се смеят на разкошния номер, които беше скроил на бившата си съпруга. Желанието да се прочуе доминираше над всичко, дори над здравия разум.

— Имал бил разни историйки със студентки.

— Най-вече самият той разправяше, че момичетата стоят на опашка, за да попаднат в леглото му. Че не може да се отърве от тях.

— А как беше в действителност?

— Мога да говоря само за това, което съм виждала по време на моето следване. Но предупреждавам, че са клюки. Господин полковник, ясно ви е, че има различни момичета. Добродетелни и любовчийки. Влюбени и такива, които „правят бройки“. Да, имаше желаещи да преспят с хубавия асистент. Или наистина им е харесвал, или са смятали, че това е по-лесен и по-приятен начин да си изкарат колоквиума, отколкото да зубрят по цели седмици един скучен за тях предмет. Стах не беше от мъжете, които се възпротивяват на такива ухажвания. Но инициативата никога не излизаше от него. Впрочем и от тези момичета той изискваше минимум знания — не само креватни, но и по водения от него предмет. Помагаше им да се подготвят. Нали групата на Лехнович трябваше да бъде най-добрата! За него това беше по-важно от прекарана с най-красивото маце нощ. Господа, поговорете с инженерите, които завършиха политехниката по времето, когато Лехнович беше там асистент и по-късно старши асистент. Всеки ще ви каже, че най-добре е овладял предметите, които Стах е преподавал или по които е водил упражнения. Ако някой не знаеше нещо, ако му беше трудно да се справи с някой дял на химията, Лехнович не жалеше времето си. Занимаваше се с него отделно.

— Но е имал врагове.

— Бих казала дори — засмя се госпожа Войчеховска, — че той притежаваше изключителна способност сам да си създава врагове. Например: еди-кой си завършва политехниката и заема висок пост в промишлеността. Но този някой си някога е имал проблеми с преподавания от Стах предмет и Лехнович е положил много усилия да го подготви. Този човек навярно изпитва благодарност към своя някогашен преподавател. Обаче Стах е в състояние да убие това чувство завинаги с едно изречение, казано публично: „ХУ е много рицарска личност. Много твърда глава. Устроен елементарно и устойчив на наука. Що съм се измъчил с тоя глупак, докато изстискам от него капчица знания. Такъв изключителен тъпак рядко се среща.“ И изпълненият с благодарност човек се превръща в негов смъртен враг. Такива номера бяха нещо обикновено. А после Лехнович се оплакваше, че не го оценяват по достойнство, че го изместват и дори го преследват. Че мафията го мачка. Той беше в състояние да вбеси дори Зигмунт. А за това наистина се иска голям талант! От друга страна, доцентът беше способен да си даде последната риза на някой нуждаещ се. На колко студенти е помагал материално! Уреждаше стипендии, ректорски награди, търсеше работа на онези, които едва свързваха двата края. Цели седмици из жилището му се мотаеха по десет-петнадесет души, останали без квартира. Когато приписват на Стах седемте смъртни гряха, обвинителите лесно забравят тези факти.

— Тогава да се придържаме към фактите. А фактите говорят — каза полковникът, — че Лехнович е мъртъв. Бил е убит. Във вашето жилище и с помощта на цианкалий, какъвто вие сте притежавали.

— С цианкалия беше така. Зигмунт обича да развежда из дома ни хората, които идват за първи път у нас. На Запад това се практикува и той го е взел оттам. Та после гостите да не питат къде е тоалетната и да могат сами да си вземат бучка лед от хладилника. Освен това съпругът ми си има една дребна слабост. Той е роден в малко селце край Бялисток. Бил син на средно заможен селянин. Всеки ден тичал седем километра до училището и още толкова на връщане. След това, докато следвал, сам се издържал с частни уроци. Добре знае какво значи да си беден. Когато дойде признанието и сравнително доброто материално положение, Зигмунт се радваше като дете на тази къща, за която беше мечтал от малък и накрая беше построил по собствен проект, реализирайки тези мечти. И до днес просто се гордее с тази къща! Не може да се лиши от удоволствието да я покаже на гостите и приятелите ни, макар че повече от тях слепешком могат да се движат из нея. А с лабораторията Зигмунт се гордее най-много.

— Там ли прави научните си открития?

Войчеховска се разсмя:

— Веднага се вижда, че не сте специалист в областта на пластмасите, господин полковник. За работа като неговата са необходими големи лаборатории и специално произведена, уникална апаратура. В нашата лаборатория Зигмунт най-често произвежда боя за обувки.

— Боя за обувки ли? — учуди се полковникът.

— Всички бои, които се продават, не предпазват зиме обувките от влагата и солта. Ощастливява всички наши приятели с тази боя. Радва се като дете на „изобретението“ си и ако можеше, със собствените си ръце би чистил обувките на познатите си. Малките странности на големия учен.

— Защо ви е тогава този цианкалий в шкафчето?

— Зигмунт обича да си играе в своята лаборатории. Понякога прави опитите, които е правел, когато е бил ученик в шести клас на бялистокската гимназия „Зигмунт Аугуст“. Разбира се, обикновено се занимава с по-разумни експерименти. Впрочем аз също обичам да работя в нашата лаборатория. Затова там има най-различни химикали. Повечето от тях Зигмунт е произвел сам. Включително и този фатален цианкалий.

— Но вие знаете, че съгласно разпоредбите отровите трябва да се държат заключени. Освен това за тях трябва да се води специален отчет.

— Шкафчето беше заключено.

— Но ключът беше в бравата — добави поручикът. — Дори след трагедията. С очите си видях вчера.

— Та нали никой няма да използува по същото предназначение цианкалия — отбеляза Войчеховска. — А разпоредбите, за които говорите, важат за промишлените и научни лаборатории, не за частните. Шкафчето е закачено далече от другите химикали. Има съответен надпис и виси почти под тавана.

— Това не е попречило на убиеца.

— Дори огнеупорна каса не би му попречила. За нито един от гостите ни не представляваше трудност да се снабди с отровата. Лепато е физик, но работи с химици, Бадович и Кристина са химици, Янина Потурицка фармацевт, Потурицки любител ентомолог, а Яшенчак лекар. Може би само Мариола Бовери би трябвало да положи повечко усилия, за да се добере до цианкалий. Другите разполагат с него вкъщи или в работата си.

— Според вас кой го е убил?

— Ако трябва да кажа кого подозирам най-много — професор Анджей Бадович.

— Защо?

— Не подслушвах нарочно, но когато не играех и Яшенчакова ми помагаше да приготвим вечерята, видях Бадович да разговаря с Лехнович в хола. Докато пренасях ястията от кухнята, чух го да казва: „Предупреждавам ви, господине, че съм готов на всичко, дори да стигна до крайност.“ Разбираше се, че е ядосан.

— А Лехнович?

— Смееше се. Като че ли настроението му се подобряваше от раздразнението на Бадович. После те прекъснаха разговора, а аз поканих гостите на вечеря.

— Спомняте ли си последните мигове преди трагедията?

— До края на живота си няма да ги забравя.

— Ако обичате, разкажете.

— Аз бях излизащата. Не обичам да гледам, когато не играя, и затова отидох в кухнята да измия съдовете. Криша обаче вече се беше погрижила. Тя е наистина чудесна. Винаги ми помага, когато имаме гости. Оставаше ми само да прибера измитите съдове по местата им. Взех чашите за кафе и ги занесох с поднос в стаята, за да ги подредя в стъклената витрина. Когато свърших, чух гласа на доктора: „Голям шлем на пики.“ Такава сензация! Приближих се до масата. От другата стая дойде Лехнович, който в тая партия беше петият, излизащият играч.

— Къде стояхте вие?

— Между госпожа Бовери и доктор Яшенчак. Виждах картите и на двамата. В Стах като че се всели някакъв дявол. Започна да поучава Яшенчак как да играе. Разбира се, противниците възразиха. Мариола по-сдържано, което е разбираемо, а Потурицки много остро от самото начало.

— Лехнович винаги ли се държеше така, когато не играе?

— Ами, в никакъв случай. Никога дума не обелваше. Не знам какво му стана. Нещо повече, след първите поучения Лехнович продължи „да съветва“ лекаря. За Яшенчак това беше вече прекалено. Размениха си обидни реплики. Потурицки заяви: „Доносникът винаги си остава доносник“, Стах се реваншира с нещо като „скапано адвокатче“. Слава богу, приближи се Зигмунт и цялата компания се успокои. Аз дръпнах Лехнович от масата, съпругът ми започна да подава на играещите чашите им. Атмосферата се успокои. Помня, че Зигмунт питаше всеки на каква подложка стои чашата му.

— Самият професор пи ли?

— Не. Зигмунт по принцип не пие след вечеря. Само последната чаша, „за изпроводяк“, преди да си тръгнат гостите. Здравата се накарах на Стах. Той се укроти и за мое учудване призна вината си. Горещо ми се извини. За да приключим окончателно неприятния инцидент, подадох на Стах чашата му. И аз взех своята с вино. Аз пия само червено вино. Друг алкохол не ми понася. Чукнахме се.

— Лехнович беше ли нервен?

— Да. Много се учудих. Преди и в най-неприятните за него моменти съумяваше да запази хладнокръвие. А тогава ръката му трепереше и дори разля няколко капки на пода.

— Вие ли наляхте коняк от бутилката в чашата на Лехнович?

— Не. Беше пълна.

— Но нали коняк не се налива догоре?

— Така е. Странно беше, че чашата е пълна догоре, както се казва, „с връх“. Но тогава не обърнах внимание на това. Стах също. Изпи целия коняк на екс.

— Коняк също не се пие по този начин.

— Всички бяха нервни и търсеха успокоение в алкохола. И виното не се пие до дъно, а помня, че и аз гаврътнах цялата чаша. След като преглътна алкохола, Лехнович ми каза: „Това…“, и повече нищо не можа да изрече. На лицето му най-напред се изписа някакъв ужасяващ страх, а после се появи гримаса на болка. Политна, помъчи се с последни сили да запази равновесие и изведнъж се строполи в краката ми. Главата му се опря на дивана. В първия миг не разбрах какво стана. Мислех, че се е препънал, но Стах беше в безсъзнание. Притича доктор Яшенчак. Чух думите му: „Той умира“, и сигурно сама съм изпаднала в несвяст. Във всеки случай не знам какво е станало с мене после. „Дупката в биографията“ ми свърши в момента, когато пристигна лекарят от „Бърза помощ“. Лехнович лежеше мъртъв на дивана. Уплашени и потиснати, гостите бяха заобиколили мъжа в бяла престилка.

— Още един въпрос. Госпожо, помните ли какви подложки използуваха гостите?

— Не обърнах специално внимание. Имаме от тези кръгли хартиени подложки в най-различни цветове. Зигмунт ги донесе от Стокхолм. Първо ги използувах при сервиране на кафе. После обаче ми хрумна, че по този начин гостите по-лесно ще се ориентират коя чаша чия е. Понеже аз пия вино, а другите обикновено предпочитат концентрати, не обръщам внимание на цвета на подложките им.

— Подали сте на Лехнович чашата му.

— Попитах го какъв цвят има. Той каза, че син. Отидох до барчето и взех оттам двете чаши. Моята държах в лявата ръка, а с дясната подадох коняка на Лехнович. Тогава му казах, че се държи като варварин. Извини се и обясни, че сам не знае какво му е. Чувствувал се особено. Още веднъж подчертавам — никога не бях го виждала толкова нервен.

— Ето, вече имаме още един заподозрян — засмя се поручикът, след като Елжбета Войчеховска си отиде. — Можем дори да направим интересен график кой кого обвинява в извършване на престъплението.

— Съпругата на професора каза много интересни неща. Показанията й може да се окажат важни за разследването.

— Другарю полковник, наистина ли мислите, че Бадович…

— Не говоря за него. Но колкото повече хора, замесени в случая, разпитваме, толкова по-ясно се очертава образът на убиеца.

— Аз не го виждам.

— Трябва да слушаш внимателно какво казват хората, Ромек. И още по-внимателно да четеш протоколите. Там се съдържа почти всичко. Сигурен съм, че показанията на останалите трима мъже: Яшенчак, Потурицки и Войчеховски, ще допълнят картината. Не знам кой е убиецът, но някакво шесто чувство ми подсказва, че сме към края на разследването.

Поручик Межейевски съвсем не беше убеден в това, предпочете обаче да не спори с началника си. Знаеше, че полковник Немирох рядко греши в предсказанията си.