Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (10)

X.
Още един заподозрян

За разлика от Мариола Бовери госпожа Кристина Яшенчакова дойде в милицията петнадесет минути преди уречения час. Беше уплашена. Седна мълчаливо на посоченото й място. Съобщи личните си данни с толкова тих глас, че Роман Межейевски трябваше да задава по два пъти един и същи въпрос.

— Собствено и фамилно име?

— Кристина Яшенчак.

— Бащино име?

— Ковалска.

— Година на раждане?

— Седми септември хиляда деветстотин тридесет и пета година.

— Месторождение?

— Шедлце.

— Образование?

— Инженер-химик, магистър.

— Месторабота?

— Кооперация „Собол“.

— Това кооперация за ушиване на кожени дрехи ли е?

— Не, за щавене на кожи.

— Деца?

— Две — син и дъщеря.

— Чии са тези деца?

— Как смеете! — Яшенчакова стана пурпурна от гняв.

— Питам ви, защото продължавате да укривате, че преди доктор Яшенчак сте имали друг съпруг. А децата могат да бъдат от различни бракове.

— Преди това бях съпруга на Станислав Лехнович. Нямам деца от брака си с него. Ако имате предвид процеса за оспорване на бащинство, това беше подла клевета на Лехнович, който беше решил да се забавлява за наша сметка.

— Работили сте в болница? Като каква?

— Медицинска сестра.

— Преди малко казахте, че сте инженер-химик.

— След гимназията не можах да вляза в политехниката и завърших едногодишен курс за медицински сестри. Тогава имаше такива курсове, след средно образование. Накрая се държеше изпит и се получаваше диплома за медицинска сестра. Когато се разделих с Лехнович, бях студентка по химия, в трети курс. Останах съвсем без средства, защото благодарение на действията на моя бивш съпруг дори не ми дадоха стипендия. Затова прекъснах следването и отидох да работя в болница. След като се омъжих за доктор Яшенчак, продължих да следвам и завърших химия във Варшавската политехника.

— От вас информацията трябва да се тегли като кофа от много дълбок кладенец. Наистина ли допускахте, че ние не знаем нищо, че нищо не разбираме? Много се лъжете.

Кристина Яшенчакова пак почервеня. Очите и се насълзиха.

— Странно ли е, че не обичам да се връщам към онези години? Тогава преглътнах много унижения, гаври и мизерия.

— Защо се разведохте с Лехнович?

— Сигурно му бях омръзнала. Бях младо, наплашено същество, объркано, след като беше дошло в столицата от малкото градче, каквото беше разрушеният от войната Шедлце. А у Стах все повече зрееше убеждението, че за по-нататъшната му кариера му е нужна представителна съпруга. Вместо обаче да се разделим като хората, Лехнович устрои представление. Един ден, се готвех с мой колега за изпит. Често учехме заедно вкъщи. Лехнович нахълта, направи скандал, че му изневерявам, изхвърли ме от дома, заключи вратата и повече не видях дори личните си вещи. Твърдеше, че всичките ги бил купил със свои пари.

— Можели сте да се оплачете в милицията.

— Бях млада и глупава. На двадесет и една години. Съвсем се бях объркала. Нямаше кой да ми помогне или посъветва. Няколко седмици преспивах у разни колежки, докато накрая, принудена от глада, започнах тази работа в болницата, където ми позволиха да живея в стаичката за дежурните. Две години по-късно Лехнович устрои ново представление, този път за цяла Варшава, като започна дело за оспорване на бащинство.

— И все пак вие отидохте на погребението и май бяхте единственият човек, който пророни сълза над гроба му.

— Това доказва само, че и до днес не съм поумняла.

— Принуден съм да ви задам още един недискретен въпрос. Лехнович е разправял нашироко, че е достатъчно „да ви свирне“, както той се е изразявал, и вие веднага сте щели да се върнете при него.

Кристина пламна за трети път.

— В това се проявява целият Лехнович. Фукльо и самохвалко. Възможно е днес да отговарям на неговите представи за „представителна съпруга“. Навярно при разследването сте разбрали, господине, що за човек беше мъртвият? Колко струваха неговите изказвания и твърдения? Този човек можеше всичко — разбира се, според собственото му мнение. Всички му се подмазвали, всички дължали всичко на него. Всяка жена само чакала да й кимне, за да му стане любовница. Способен беше да опетни репутацията на коя да е жена, дори на непозната. Сигурно знаете за хвалбите му, че синът на Войчеховски е от него, а достатъчно е да погледнеш момчето, за да видиш, че е одрало кожата на професора. Но това не попречи на Лехнович да очерни Елжбета.

— Професорът знаеше ли за тези клюки?

— Елжбета беше готова да реагира остро, а Зигмунт почти не им обърна внимание. Както се убедих, Войчеховски не само е простил на Лехнович всички извършени от него безобразия, но и дори е започнал пак да го приема в дома си. Жалко само, че не предупреди за това приятелите си. Нямаше да отидем на съботното събиране у тях и щяхме да си спестим последвалите неприятности.

— При щавенето на кожи използува ли се цианкалий?

— Разбирам накъде биете. При щавенето на някои видове кожи наистина се използува цианкалий, но в много слаба концентрация. Отровата, която се прилага в нашата кооперация, за всеки случай се смесва с много сол, обикновена сол, още в съда, в който се съхранява. Дори ако някой приеме по погрешка от тази смес, няма да настъпи незабавна смърт, а само отравяне, следователно пострадалият може да бъде спасен. Освен това нашите запаси от цианкалий се пазят под ключ и се раздават под строг контрол. В кооперацията ни не е имало нито един случай на отравяне. Не, ако аз бях искала да отровя Лехнович, не бих могла да си послужа с отровата от кооперацията. По-скоро бих я взела от шкафчето на Войчеховски. Вие сигурно знаете, че Зигмунт има в дома си великолепно обзаведена лаборатория, където не липсва и цианкалий. Предполагам обаче, че и цианкалият на професора не е послужил за отправянето на Стах на оня свят. Той си стои от години на най-горния рафт на шкафчето. Отровата вероятно е изветряла. А използуваната в събота сигурно е била съвсем прясна, защото подействува светкавично.

— Така ли мислите? Нали ефектът зависи от количеството на отровата, с която си е послужил убиецът? Би могъл да сипе повечко от онази, изветрялата. Резултатът би бил същият.

— Не е толкова просто. Цианкалият изветрява, или, казано с езика на специалистите, окислява се. Тогава се получава калиев карбонат, а това съединение се разтваря значително по-трудно във вода и още по-трудно — в алкохол. В такъв случай по дъното на чашата би останала бяла утайка, а самата течност би помътняла малко. Пак би била отровна, но промяната в гъстотата й ще личи. Убиецът не би рискувал така. Затова пък чистият, пресен цианкалий се разтваря в алкохола мигновено, без да променя вида му. Бих ви посъветвала все пак да направите анализ на цианкалия в лабораторията на професора. Това ще помогне да бъде изключен Войчеховски от кръга на заподозрените. — Като заговори по професионални въпроси, госпожа Кристина се освободи от предишното си стеснение.

— Бихте станали нелош следовател — усмихна се полковник Адам Немирох.

— Химията е точна наука. Развива логичното мислене.

— Сигурно сте размишлявали върху убийството на Лехнович. При вашия логичен ум сигурно сте стигнали до известни изводи. Според вас какъв е бил мотивът за престъплението?

— Отмъщение.

— Въпреки общоприетото мнение статистиките на престъпленията показват, че отмъщението много рядко е мотив за убийство. Най-често се срещат мотиви от материален характер, после се нареждат убийствата при сбиване. В статистиката отмъщението е едва на четвърто място. Защо смятате този мотив за най-важен?

— С оглед на хората, които се бяха събрали тогава на улица Президентска.

— Как да ви разбирам?

— Сред тях нямаше нито един, с изключение може би на професора от Англия, комуто Лехнович да не е причинил по-голямо или по-малко зло. Едно от тези осем или девет лица би могло да реши, че само смъртта на доцента ще му даде удовлетворение за причинените неприятности. И тъкмо тази комбинация от хора е придала смелост на престъпника да осъществи плана си — така по-лесно би могъл да укрие деянието си. Ако само един човек от тези деветима имаше причина да мрази Лехнович, той щеше да е единственият заподозрян. А така заподозрени са всички, включително и аз.

— Вашият съпруг също.

— Витолд не е способен хладнокръвно да замисли убийство. Макар че онези истории много ни засегнаха, най-вече него, те бяха преди шестнадесет години. Синът ни, причината за онзи процес, догодина завършва гимназия. И делото, и отмъщението са загубили давност.

— Реакциите на човешката психика са различни — намеси се Межейевски.

— Така е — съгласи се Яшенчакова. — Но аз и съпругът ми имаме един аргумент, който свидетелствува за нашата невинност.

— Какъв е той?

— Когато в събота отивахме на бриджа, нито Витолд, нито аз предполагахме, че у Войчеховски ще заварим Лехнович. Не е бил там поне от десет години. Като знаеше добре нашите отношения, професорът никога не ни канеше заедно. Впрочем това е разбираемо и лесно може да се провери. Не бихме отишли, ако знаехме, че моят бивш съпруг ще бъде там.

— В разсъжденията си допускате две грешки — каза полковникът.

— Какви грешки?

— Първо, вие пренебрегвате втората причина, която би могла да тласне съпруга ви към престъпление.

— Коя е тя? — прекъсна го Кристина.

— Ревността. Доктор Яшенчак е просто болезнено ревнив към красивата си съпруга.

— Съжалявам, че не чувам този комплимент при по-приятни обстоятелства. Всеки мъж си е малко ревнив. Изглежда, ревността е задължителен атрибут на любовта. Но Витолд знае, че аз никога не съм дала и най-малък повод за ревност, а още по-малко може да я свързва с особата на Лехнович.

— Ревността е сляпа и в статистиките на престъпленията заема по-предно място от отмъщението. Аргументите ви лесно могат да бъдат оборени. Какво от това, че не сте знаели за присъствието на Лехнович на бриджа? Достатъчно е било в дома на Войчеховски да вземете решение да го убиете. Всеки е можел да слезе долу и да вземе от цианкалия. Всички, дори професорът от Шльонск, който е посетил Войчеховски за първи път, са знаели, че в лабораторията има от тази отрова.

— Разсъжденията ви са правилни — при условие, че цианкалият не е окислен. А това трябва да се провери.

— Би могъл да бъде и окислен. Всички твърдят в един глас, че онзи следобед Лехнович е бил нервен. В това състояние може и да не е забелязал, че питието му е леко потъмняло, а на дъното му има утайка.

Яшенчакова замълча.

— Кълна се в децата си — рече тя след малко, — че нито аз, нито Витолд сме убийци.

— Госпожо Кристина — поклати глава полковникът, ако знаехте колко клетви са изричани в тази стая! Лъжливи! Бих искал да сте казали истината, ние обаче не вярваме нито на клетви, нито на увещания. Наше задължение е да проверяваме достоверността на показанията.

— Не се боя от това. Знам, че и двамата сме невинни.

— А кой е виновен според вас?

— Потурицки.

— Тъй ли? И защо?

— Той като че ли е имал най-сериозна причина за отмъщение.

— Обосновете се, ако обичате.

— Чувала съм от Стах. По едно време се хвалеше с това. После започна да отрича.

— Слушаме ви.

— Лехнович и Потурицки са били съученици. Познавали са се отпреди войната. След войната също учели заедно и заедно си взели матурата. После Потурицки започнал да следва право, а Лехнович постъпил в Химическия факултет на Варшавската политехника. По онова време, непосредствено след войната, били задължителни така наречените „персонални анкети“. В графата „произход“ на своята анкета за университета Потурицки написал „селски“. Донякъде това отговаряло на истината, понеже бащата на Потурицки имал селскостопанско образование. Потурицки, които някога имали графска титла, след Първата световна война притежавали огромни имения в Украйна. След войната в границите на тогавашна Полша, и по-точно в района на Волин, останала само част от богатството им, но и така тази част възлизала на около две хиляди хектара.

— Значи не селянин, а помешчик — засмя се полковникът.

— Именно. Лехнович знаел какъв е произходът на съученика му. Преди войната прекарал веднъж или два пъти ваканцията в тяхно имение по покана на родителите на приятеля си. Когато Леонард Потурицки бил студент в трети курс, Лехнович, тогава активист на една младежка организация, извадил на бял свят този въпрос. Потурицки бил изхвърлен от организацията и по нейно предложение, в което Лехнович също имал пръст, бил изключен от университета. Последствията били плачевни за цялото семейство. Старият Потурицки, бащата на Леонард, също бил уволнен от Министерството на селското стопанство, където работел. Вие сигурно помните онзи период на „грешки и извращения“, господин полковник?

Немирох не отговори, а Яшенчакова продължи:

— Младият Потурицки работил пет години като кондуктор в трамваите. Това била единствената работа, която успял да получи. Майка му изкарвала някой и друг грош с шев, а старият граф търгувал с дреболии на битпазара „Ружички“. Чак след октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година Потурицки могъл да се върне в университета, а баща му — в селскостопанското ведомство.

— Защо Лехнович е решил да отмъщава на своя съученик?

— Не е било отмъщение. Където и да беше, Лехнович се стремеше да изпъкне и да заеме ръководен пост. Непременно трябваше да бъде „не кой да е“. И в младежката организация искал да играе главна роля. Смятал, че чрез доноса срещу своя приятел ще се издигне в очите на ръководството й и ще се придвижи поне едно стъпало по-горе в нейната йерархия. Предполагам, че Лехнович е написал много подобни доноси срещу колегите и приятелите си. После, когато времената се промениха, се опитваше, макар и безуспешно, да се добере до архивите на закритата организация и да си прибере „литературната продукция“. Вече не се хвалеше с нея. Но хората помнеха.

— Не сте последователна. Вашите конфликти с Лехнович според вас са загубили давност, понеже са стара и отминала история отпреди шестнадесет години. А смятате, че причиненото на Потурицки зло би могло да бъде повод за убийство двадесет години по-късно? Какво излиза?

Яшенчакова се обърка, но продължи да защитава становището си:

— Много просто. Нас Лехнович ни направи за смях. Без други последствия. Витолд е твърде известен лекар и подобен процес не може да му навреди професионално. Тогава аз още следвах в политехниката и ироничните усмивчици на колежките бяха най-голямата ми неприятност. За това пък Потурицки, не само Леонард, а цялото семейство са почувствували много по-болезнено последствията от интригите на Лехнович. Баща му е бил изхвърлен от добра служба. Синът — от университета. От имението във Волин те не бяха взели нищо, а всичко, което са притежавали във Варшава, беше изгоряло по време на въстанието. Трябваше да продават билети в трамвая, за да преживяват.

— Хиляди хора са го вършили преди граф Потурицки. Беше време, когато да се получи и такава работа беше непостижима мечта за безработните. Какво от това, че един млад човек се е запознал с тежкия, но честен труд?

— Но е загубил пет години, докато се върне в университета.

— Все пак го е завършил. Макар и неприятна, онази история не му е провалила живота. Днес е ценен адвокат, а баща му, доколкото ни е известно, има добра пенсия, заслужена с добросъвестен труд. Потурицки са възстановили предвоенната си къща в квартал Жолибож и цялото семейство си живее там спокойно.

— Истина е, Леонард Потурицки обаче е отмъстителен и злопаметен човек. Самият той веднъж разправяше, че и досега не си говори с един свой съученик, с когото са се скарали като дванадесетгодишни. Такъв като него не забравя причинените му злини и след десетки години. Преди това не е имал удобен случай да си отмъсти на Лехнович.

— А цианкалия си е носил в джобчето двадесет години, за всеки случай. Току-виж, открил се удобен момент — подигра се полковникът.

— По много странен начин защитавате своя приятел, господин полковник. — Този път Кристина Яшенчакова улучи право в целта. Полковникът видимо се обърка. Не можеше да отрече, че се познава отблизо с адвоката, говореха си на „ти“.

— Не защитавам и не обвинявам никого. Разследвам случая и разглеждам всички възможности.

— Цианкалият в сутерена на Войчеховски беше еднакво леснодостъпен както за моя съпруг, така и за Потурицки.

— Бил е достъпен за всички, поканени на бридж. Когато сте разглеждали лабораторията, всички са видели бързодействуващите отрови в шкафчето. Признавам, че този цианкалий ни усложнява работата. Бих предпочел да го е нямало там. Още днес ще изпратим бурканчето за изследване. Засега да приключим с този въпрос. Искам да ви помоля за още няколко разяснения, госпожо…

— Стига да мога…

— Какво пихте вие на този прием?

— На вечерята имаше — по избор — „Златна есен“ и „Старка“. На масата бяха и бутилки с „Житня“ и „Виборова“. Аз изпих една чашка „Старка“ и май две чаши „Златна есен“.

— Интересува ме алкохолът по време на играта.

— С кафето и след това пиех ананасов ликьор. А по-точно близвах през цялото време от една и съща чаша.

— А другите?

— Янка Потурицка също пиеше ликьор, лилав на цвят. Елжбета Войчеховска, както винаги, червено вино „Егри Бикавер“. Тя не пие нищо друго. Мъжете — коняк. Но кой каква марка, не знам. На барчето имаше различни марки коняк. Всеки си наливаше какъвто предпочита.

— Много ли се пи?

— Преди вечерята доста. А и с кафето, и в началото на играта. По време на вечерята мъжете не се ограничаваха, а после на тяхно разположение бяха различни газирани напитки, кока-кола и плодови сокове.

— Донесени от хладилника ли?

— Не. Ледът беше в съдинка на барчето. От време на време Еля, професорът или някой от гостите, който в момента не играеше, попълваше запасите с лед от лабораторията, където има специална хладилна апаратура.

— Помните ли кой слиза за лед?

— Войчеховски и жена му — със сигурност. Също Лехнович. И може би госпожа Бовери. Да, госпожа Бовери също слиза долу. Лепато, който тогава беше мор, предложи да й помогне. Слязоха долу и останаха там доста дълго — добави злобничко Кристина.

— А семейство Потурицки?

— Не съм видяла. Витолд със сигурност не е слизал.

— Помните ли какъв беше цветът на подложката, върху която стоеше вашата чаша?

— Да. Жълт.

— А другите гости какви цветове си избраха?

— Потурицки зелен. Той винаги си избира зелена подложка. Казва, че му е най-лесно да я запомни, защото е с цвета на адвокатските тоги. Бадович и Потурицка имаха лилави подложки. Цветът отговаряше на цвета на Янкиния ликьор. А Бадович пиеше коняк в чаша с друга форма, тъй че нямаше опасност да си объркат чашите. Еля оставяше чашата си направо на барчето.

— А другите?

— Доколкото си спомням, Зигмунт Войчеховски имаше под чашата си розова подложка. Останалите гости играеха на другата маса. Там вероятно също са пиели едно-друго, но не знам как са означили чашите си.

— Чухте ли разправията?

— Откъслечно — обясни Яшенчакова. — Първо Витолд със силен глас обяви голям шлем на пики. После някой контрира, а всички останали пасуваха. Това заинтересува и нас. Любопитно ни беше как ще завърши разиграването. Лехнович, който седеше до мене и не играеше, бързо стана и отиде в съседната стая. След малко го чух да дава съвети на Витолд, макар че никой не го беше молил. Настъпи все по-остра словесна престрелка между Потурицки и доцента. Възхитих се от Витолд, че не реагира с раздразнение на нетактичното поведение на Лехнович и изобщо не се обади. Онези двамата се обсипваха с ругатни и професор Войчеховски се опита да ги успокои. Успя да замаже скандала. Започна да сервира на гостите питиета. И когато вече изглеждаше, че играта ще се нормализира, чух вика на Елжбета и някакъв шум. Захвърлихме картите и изтичахме в другата стая. Лехнович лежеше на дивана и издъхваше. Беше ужасно. Мариола заплака. Тя може да плаче, когато си поиска. Елжбета получи истерична криза. Съвсем не се учудвам, и аз самата едва не припаднах. Витолд най-напред се опита да помогне на болния, но като видя, че няма полза, се зае с дамите. След това дойде „Бърза помощ“ и накрая милицията. Май това е всичко, което мога да кажа.

— Интересно защо така обвиняваше Потурицки — каза поручикът, след като докторшата напусна кабинета на полковник Немирох. — В края на краищата поводът на адвоката да премахне Лехнович е бил толкова важен, колкото и на другите гости у Войчеховски.

— Съвсем ясно е. Цялата тактика на поведение на тази жена има за цел да защити Витолд Яшенчак. Тя смята, че като ни предостави за убиец Потурицки, отвлича вниманието от мъжа си.

— А според вас, другарю полковник?

— Ако държиш да чуеш моето мнение, то е, че все още не сме стигнали до същинската причина за убийството на Лехнович.

— Възможно е — съгласи се Межейевски.

— Не ни върви в това разследване. От самото начало правим грешки. Първо подценихме тази привидно лесна задача, а сега като последствие излизат наяве всички наши недоглеждания. Щом научихме, че е убийство, а не инфаркт, незабавно трябваше да претърсим дома на Войчеховски и да реквизираме цианкалия. И да го дадем за анализ. Съвсем не бих се учудил, ако отровата вече е изчезнала от шкафчето. Ромек, отиди веднага у Войчеховски и да не се връщаш без това бурканче.

— А ако го няма?

— Ще търсим следи от него. Ще преровим цялата къща. При положение, че бурканчето е изчезнало, веднага ми се обади по телефона от Войчеховски, за да ти изпратя екип на помощ.