Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (5)

V.
Девет заподозрени, един убиец

Явиха се всички. Никой не се опита да изклинчи. И което е странно, никой не попита какво означава тази внезапно вдигната тревога два дни след първите разпити. Дойдоха точно в определения час, някои дори петнадесетина минути по-рано. Седяха мълчаливо в чакалнята. Бяха си разменили само кратки поздрави. Сегашното им събиране не приличаше по нищо на веселата среща в съботния следобед в дома на професор Войчеховски, на приятната вечер, завършила така трагично.

В десет часа в стаята влезе поручик Межейевски. Този път беше униформен. Поздрави дошлите и заяви:

— Полковник Адам Немирох, началник на отдел „Убийства“, ви очаква в кабинета си. Моля, последвайте ме.

Пътят водеше до първия етаж. После врата, малка стая с бюрото на секретарката и много телефонни апарати, втора врата, тапицирана със звукоизолиращ материал, и просторен кабинет. В него зад бюрото мъж, наближаващ шестдесетте. Посивяла коса, продълговато лице, разсечено от стар белег чело, сиви хладни очи, тънки стиснати устни и леко издадена напред брадичка. Голям, малко чип нос.

Пред бюрото бяха подредени девет стола. Десетият беше поставен отстрани, до стената.

Като видя влизащите, полковникът стана. Поздрави ги с кимване, посочи столовете пред себе си и започна:

— Сметнах за необходимо да ви събера, за да ви съобщя някои важни резултати от разследването. Най-напред най-важното: аутопсията установи, че доцент Станислав Лехнович е бил отровен с цианкалий, поставен в алкохола. Дозата е била толкова голяма, че смъртта е настъпила мигновено.

— Невъзможно! — извика Потурицки.

— Протоколът от аутопсията на трупа, подписан от нашия лекар, е на бюрото ми. И дума не може да става за грешка. В противен случай не бих ви извикал.

Никой не продума, никой дори не помръдна. Роман Межейевски, който ги наблюдаваше отстрани, не забеляза на ничие лице нито вълнение, нито особена изненада. За него тези лица си оставаха непроницаеми маски. Полковникът продължи:

— Не е нужно да ви обяснявам, че в събота в дома на професор Войчеховски заедно с домакина са се намирали десет лица. Всяко от тези лица и само от тях е могло да изсипе отровата в чашата с коняк. А понеже засега можем по-скоро да изключим самоубийството на доцент Лехнович, броят на заподозрените намалява до девет. Именно до вас. Един от вас е убиецът. Казвам „един“, макар че не изключвам да е и „една“.

— Аз му подадох чашата с коняк — прекъсна го Елжбета Войчеховска. — Мене ли обвинявате в убийство?

— Засега не обвинявам никого. Наистина разследването може да се похвали с известни успехи, но още е рано да се отправят конкретни обвинения. Затова пък всички вие сте заподозрени. От това обстоятелство произлизат известни ограничения. Без разрешение от милицията никой не може да напуска Варшава. Няма да крия, че често ще бъдете викани на разпит.

— Та аз съм от Гливице — отбеляза професор Бадович.

— А аз — от Кеймбридж — добави Хенрик Лепато.

— Не ме интересува — отвърна полковникът. — Ще напуснете Варшава едва тогава, когато заминаването ви не ще е в ущърб на разследването.

— А какво е установило разследването? — попита Потурицки.

— Преди всичко това, че всеки от даващите показания е излъгал толкова, колкото е могъл.

— Но моля ви се! — възмути се адвокатът.

— С вас, господин адвокат, ще си поговорим при удобен случай. — Немирох произнесе тези думи с такъв тон, че Потурицки усети как по гърба му пролазиха мравки. — Може би не се изразих съвсем точно. В показанията ви има и известна истина, особено що се отнася до фактите, които не подлежат на съмнение. Затова пък във всички показания има твърде много лъжи или просто премълчавания. Бяхте предупредени, че сте длъжни да говорите истината и че даването на неверни показания се наказва от закона. Въпреки това вие сте излъгали.

Този път Потурицки не протестира.

— Бих могъл — продължи Немирох — да предам показанията ви на прокурора с предложение да започне наказателно производство. Но решихме този път да оставим станалото без последствия. Разбира се, при условие, че следващите ваши показания ще бъдат близки до обективната истина. Да речем, ще съдържат субективната истина. Не очаквам убиецът сред вас да си признае сам, но осем показания, отговарящи на истината, ще помогнат случаят да се изясни.

Поручик Межейевски наблюдаваше напрегнато лицата на хората, седнали срещу полковника. Пак трябваше да се признае за победен. По тези лица не можеше да се прочете нищо. Бяха като каменни маски.

— Ясно ми е, че когато е решил да извърши тежкото престъпление, убиецът е имал сериозни мотиви, които са го подтикнали към тази крачка. Възможно е тези мотиви да са известни само на него. Предупреждавам, че ако някой се ръководи от съжаление, чувство на солидарност и други съображения, се поставя в положение на съучастник на престъпника. Това може да го заведе до подсъдимата скамейка. Затова настоявам и моля тези, които не са убили Станислав Лехнович, да действуват в собствен интерес. Дори най-дребните подробности, които изглеждат незначителни, може да се окажат важни за разследването. Да представляват прословутата нишка, която ще ни заведе до кълбото. Надявам се, че ме разбрахте, дами и господа?

Никой не отговори. Потурицки направи опит да се усмихне, но се получи само гримаса. Останалите слушаха офицера, без да трепнат.

— В най-близко време всеки от вас ще получи призовка за разпит. Разпитите ще водя аз лично или присъствуващият тук поручик Роман Межейевски. Той е мой заместник в разследването. Разбира се, това не означава, че непременно трябва да чакате призовката. Ако има какво да каже, всеки от вас може да дойде по всяко време на деня и нощта. Или пък да се обади по телефона в централата на Столичното управление, като помоли да го свържат с мене или с поручик Межейевски. Двамата ще бъдем на ваше разположение. Моля, запишете си телефонния номер.

Всички послушно извадиха от джоба или чантата си химикалки, листчета, бележничета и старателно записаха продиктуваните им цифри.

— Това имах да ви кажа, дами и господа. Свърших. Ще добавя само, че за убиеца на Станислав Лехнович ще е по-добре да дойде и сам да си признае. И без това ще го открием. Но тогава няма да може и дума да става за смекчаващи вината обстоятелства. Спрямо него може да се приложи само членът на Наказателния кодекс, предвиждащ смъртно наказание или лишаване от свобода до двадесет и пет години за предумишлено убийство. Нека онзи от вас, който е убил Лехнович, да премисли добре това, докато не е станало късно.

И този път никой не помръдна, ничие лице не промени изражението си.

— Свободни сте. Засега! Съжалявам, но на сбогуване няма да ви подам ръка. На убийци ръка не подавам.

Събраните станаха и един след друг излязоха от кабинета. Тръгнаха мълчаливо по коридора и стълбите, за да излязат най-сетне пред управлението. Там, както забеляза оперативният работник, получил съответното поръчение, тази група от приятели и добри познати се раздели, без да си подава ръка. Съпрузите Войчеховски се качиха в паркирания пред управлението мерцедес. Потурицки потеглиха с червен фиат. Бадович се качи на трамвая, а Яшенчакови тръгнаха пеша към улица Маршалковска.

— Е, какво? — попита полковникът Межейевски, след като останаха сами в кабинета. — Забеляза ли нещо?

— Костеливи орехи. На нито един лицето не потрепна, като казахте, че Лехнович е бил убит. Никой не се изненада от тези думи. И после пак нито един не се издаде с нищо. Седяха като гипсови паметници.

— Сигурен бях, че ще е така. Убиецът не се изненада от моето съобщение, защото добре е знаел какво означава повторното викане в управлението, а другите са се досещали за причината.

— Добре се владееха, но вие добре ги подплашихте.

— Тъй ли мислиш?

— Възхищавам ви се, другарю полковник, всяка дума попадна в целта. В самия център.

— Ти не ми пей хвалебствени химни! — Всъщност вътрешно Немирох беше доволен от похвалата на младия човек. И сам смяташе изказването си за сполучливо.

— Ама така си е, наистина. Ако аз бях на мястото на ония, деветимата, косата ми щеше да настръхне. А най-хубав беше краят. За онова подаване на ръка. Нали и като са излезли на улицата, пак никой не е подал лапичката си на другите. Успяхте да разклатите солидарността на тази група, другарю полковник.

— Може би успях…

— Сигурен съм. Сега всеки от тях ще мисли само как да спаси собствената си кожа. Да не би да го вземем за съучастник или помагач в убийството.

— Бих искал да сте прав.

— Хващам се на бас, другарю полковник, че повечето няма да чакат да ги призовем, а тихичко, един по един, без да знаят другите, ще се появят тук. И преди всички — Потурицки. Ама как го смазахте! Само един човек веднъж се уплаши така, че по лицето му пролича: адвокатът, когато споменахте, че ще си поговорите с него.

— Как няма да си поговорим! Да ме изложи така! Да накара мене, старата кримка, да дам нареждане да се потули разследването. Той ще ме запомни!

— Хващам се на бас, че адвокатът ще дойде още днес! — каза поручикът.

Не се стигна до бас. За късмет на Роман Межейевски, защото щеше да загуби баса. Адвокатът дойде в Столичното управление на Гражданската милиция много дни след това, едва след като беше официално призован.

Затова пък един час след съвещанието в кабинета на полковника в управлението се обади по телефона Янина Потурицка. Помоли да я свържат с поручика. Каза му, че би искала да допълни показанията си, защото си е припомнила една подробност, която би могла да има съществено значение за разследването. Съпругата на адвоката добави, че се обажда от близката кафе-сладкарница и може да дойде в управлението след няколко минути.