Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (15)

XV.
Показанията на стария филателист

Винценти Коротко — слаб, висок мъж с буйна поселила коса и пищен мустак, по-скоро се учуди, отколкото уплаши от призовката да се яви в Столичното управление на Гражданската милиция. Адам Немирох предложи на госта да седне удобно в креслото, поднесе му цигара и започна:

— Поканихме ви тук, защото ви смятаме за сериозен и заслужаващ доверие човек. Това, за което ще говорим, трябва да си остане между нас.

— Аз винаги съм се отнасял към властта с необходимото уважение — увери го разсилният.

— Известно ни е. Известно ни е също, че сте наблюдателен. Затова искаме да ви попитаме какво става в блоковете и изобщо във вашия квартал. Как си гледа работата кварталният? Нали знаете, налага се да ги контролираме от време на време.

— Кварталният си гледа работата. Нищо лошо не мога да кажа. Само че районът е голям. Какво да направи сам, като не успява да надзърне всеки ден във всяко кьоше? Не е зле да направите някоя вечер хайка за хулиганите, които си устройват сборище в последния вход на номер шест. Не долу на входа, а по различните етажи. Най-често на петия. Вдигат шум, пушат, замърсяват, изпиват по няколко бутилки плодово вино и започват да досаждат на хората. А пък момичетата, дето се събират с тях, с ваше извинение, господин полковник, едно време и под фенера ги нямаше. Срам и гнусотия.

— Запишете, поручик — нареди Немирох.

— Кварталният се старае, ама какво може да направи самичък? Портиерът, или както сега им викат, домакинът на блока, заслужава да му лепнете солидна глобичка. Откакто е построен блокът, нито веднъж не е измил асансьора. Нито пода, нито стените. Да те е страх да се облегнеш, щото ще залепнеш. Колко пъти съм му казвал, и другите наематели също. Да не мислите обаче, че такъв като него държи на службата си? Важното е, че е получил жилище. А после хич не го е грижа. Знаете, в наше време не можеш го мръдна от портиерското жилище. Не е както някога, когато собственикът на кооперацията изхвърляше човека на улицата, без да се интересува ще намери ли беднякът покрив над главата си. Такъв заслужава да го изхвърлят заедно с партакешите му. Веднага ще си спомни какво е метла и как се размахва.

— Запишете, поручик — пак заповяда полковникът.

— И администрацията не е по-добра. Седят си там едни издокарани, изписани дамички, като че ли са в кафене, а не в канцелария. Пък като отидеш при тях по работа!… Повече от две седмици чаках да дойде водопроводчик. Че и като дойде, не гледаше да си свърши работата, а окото му все в чашката. Не минава месец, без да спрат топлата вода. Понякога по цяла седмица я няма.

— Записвайте всичко, Межейевски.

— Слушам, другарю полковник.

— Боклука извозват, като че ли ти правят благоволение. Понякога контейнерите не се виждат изпод боклука. През лятото вони из целия комплекс. Не дай боже да се разнесат някакви зарази! Автомобилистите си оставят колите пред самия блок и после от шест часа сутринта ги загряват, та събуждат цялата кооперация. А пък големият паркинг от другата страна, до детската площадка, стои празен. Ама за тях тия петдесет метра са много.

— Записахте ли, поручик?

— Всичко записах.

— Благодаря ви, господин Винценти. Хубавичко ще си поговорим с онези от администрацията и с портиера. Ще ни запомнят те! А що се отнася до сборището на петия етаж, ще им намерим друго помещение. Доста по-ниско разположено и с железни перденца на прозорците.

— Добре ще им дойде. Човек не може да мине покрай тях, без да подхвърлят мръсна думичка. Не оставят дори жените и децата на мира.

— Ще поставим край на това, и то бързо.

— Хората ще ви бъдат благодарни. Съседите са прилични хора, лоша дума не мога да кажа, а тия алармаджии идват бог знае откъде.

— Чувал съм, господни Коротко, че сте изтъкнат филателист.

— Тъй ли? — оживи се разсилният. — И вие ли събирате?

— Аз не, но по-малкият ми брат. — Немирох лъжеше като по ноти, изобщо нямаше брат. — А какво събирате?

— Ами всичко, което ми попадне в ръцете. Господа професорите и студентите от горните курсове знаят и ми носят марките от писмата си. Но не ги събирам просто така. Понякога вършат работа за замяна. Когато някой търси нещо по-така. Аз например се специализирам в марки с произведения на изкуството и Мадагаскар. Сега се нарича Малгашка република.

— Мадагаскар ли?

— Именно. В Полша сме само трима такива специалисти. Ама ония двамата къде ще се сравняват с мене! Започнали са да събират чак след войната. А на мене ми оцеля предвоенният класьор с Мадагаскар. В него имах цели серии. Преди две години на изложба в Прага получих диплом за този Мадагаскар. Сега щяха да ми дадат медал. Ако не златен, поне сребърен.

— Толкова ли се увеличи колекцията ви?

— Увеличи се. И то най-вече благодарение на доцент Станислав Лехнович, лека му пръст. Когато преди половин година се беше сетил, че събирам Мадагаскар, ми каза: „Господин Винценти, имам приятели в чужбина. Сред тях има и филателисти. Може те да имат някои марки, подходящи за вашата колекция. Ще им пиша.“ И оттогава господин доцентът ми носеше марки винаги когато идваше. Коя от коя по-ценни. Разбираше от марки, макар да не беше филателист. Той изобщо от всичко, разбираше.

— Значи сте познавали доцент Лехнович?

— Ами да. Още като хлапак, от първите му стъпки в политехниката. Способен човек беше. Помня, изпитвахме го с професор Войчеховски, а Лехнович само петици изкарваше. При изпити аз обичам да седя в стаичката до кабинета на професора, а вратата да е отворена. Да чувам как отговарят студентите. Веднъж подхвърлих на Войчеховски да вземе да го натисне. Уж ще го скъса, пък после да обърне всичко на шега. И какво си мислите? Войчеховски не можа да го хване натясно, макар че го разходи из целия материал и му задаваше най-трудните въпроси. След изпита професорът му каза: „Нямам оценка за вас, освен да ви предложа мястото си.“ И само като си помисля, че доцентът не дочака това.

— Чувал съм, че имал някакви разправии с Войчеховски. И че тогава са изхвърлили Лехнович от политехниката. Истина ли е?

— Е! — махна пренебрежително с ръка Коротко. — Те учените често се карат. Но по тоя въпрос не одобрявам действията на Лехнович. Лошо постъпи, не ще и дума. Обаче, макар и след години, разбра грешката си. Извини се на професора и се стараеше да я поправи доколкото можеше.

— Какво говорите? Рядко се случва някой доброволно да си признае, че е сгрешил. Цигара? — Немирох поднесе към разсилния пакет „Кармен“.

— Извини му се в присъствието на негово превъзходителство господин ректора. Сам го чух. А после по цели нощи работеше, за да изненада професора и да му помогне да се справи с проблемите.

— Войчеховски проблеми ли имаше?

— Господин професорът е голям учен, той получава писма от цял свят. Но нали знаете как е при учените. Все някаква дъска ще им хлопа. И професор Войчеховски си има слабо място. Беше решил да направи пластмаса, каквато никой досега не е изобретявал.

— И успя ли?

— Ами! Получи се някакво сиво-кафеникаво вещество. За нищо не става. Когато професорът нареди да покрием с него масите в лабораториите, три ножа си счупих. Май за тая работа Войчеховски е получил от министъра голяма парична награда. Сега си има неприятности, щото е изхарчил парите, а резултати не се виждат.

— Как се справяте със студентите? Толкова хора преминават през лабораториите. Не бих искал да имам вашата работа.

— Тридесет години я вършим. Заедно с професора. Откакто откриха политехниката след войната. А с младежта се оправям. Младите не са лоши, само че трябва да ги държиш изкъсо. Ако си мек, ще те смачкат.

— Професорът е добър човек. Доцентът май е бил по-строг.

— Професорът има златно сърце. Никому няма да стори зло. А Лехнович ги гонеше. Помагаше им в ученето, не мога да кажа, правеше допълнителни упражнения и консултации, а на ония, дето не им се учеше, им спукваше гьона. Дори да повтореше годината, мързеливецът нямаше отърване, понеже следващата година Лехнович пак го емваше.

— Значи професор Войчеховски се тревожеше от неуспеха?

— Има си хас. Не му е весело. Старае се обаче да не го показва. Работи с всички сили. Той и сътрудниците му.

— Доцент Лехнович сигурно също му е помагал?

— Помагаше му, разбира се. Но професорът, какъвто си е, се притесняваше от тази помощ, понеже доцентът не беше на щат при нас. Затова Лехнович реши да прави опитите скришом от професора и чак като разбере къде е грешката, деликатно да му обърне внимание. Та Войчеховски да не се обиди. Професорът си е професор, има високо мнение за себе си.

— Свестен човек е бил този Лехнович. Жалко, че почина.

— Добра душа. Когато научих, че господин доцентът е получил инфаркт, сякаш и мене ме промуши в сърцето.

— Сега, когато нищо не е излязло от помощта на Лехнович, по-добре ще е да не казвате нищо на професора.

— И аз тъй мисля, думичка не обелих пред Войчеховски.

— Много добре. А от колко време Лехнович започна да идва да работи в лабораторията?

— От около четири месеца. Обикновено в събота следобед, когато в лабораторията оставахме само аз и чистачката. Господин Лехнович често прекарваше там цялата нощ и неделния предобед. Аз живея в същата сграда, в служебна квартира, та понякога носех на доцента да хапне от онова, което жена ми приготвяше за неделя.

— Каво ще стане с пластмасата сега, след смъртта на доцента?

— Мисля, че все пак ще се справим. Напоследък господин професорът монтира нови апарати. Сигурно с тях ще правят нови опити. Ние, работещите в областта на химията, не бива да се отчайваме след първите неуспехи — заяви съвсем сериозно господин Винценти Коротко. — Трябва упорито да се стремим към поставената цел.

— Така се разприказвахме с вас, господин Коротко, че не забелязах кога е минал цял час. Много ви благодаря за забележките относно кварталния и администрацията. Ще направим, както ви казах, всичко необходимо, за да въдворим ред. Поручик Межейевски ще има грижата. А ако някога случайно ми попадне марка с Мадагаскар или с репродукция на произведение на изкуството, за вас ще е. Знам къде да ви намеря.

— Ще ви бъда благодарен, господин полковник. — Старият разсилен си взе довиждане с двамата офицери и излезе, много доволен от себе си.

— Не разбирам — този израз вече бе влязъл в постоянния репертоар на Межейевски, — какво трябва да правим с тези оплаквания от администрацията и опия хулигани?

— Какво да правим ли? — повтори въпроса полковникът. — Напиши предложение до съответното районно управление да провери оплакванията, да накаже строго виновниците за недоглежданията, включително с изпращане за бързо производство, ако преценят, че глобата е твърде меко наказание. А сборището на петия етаж да бъде ликвидирано още днес.

— Но за какво ви беше нужно това? За тази работа си има квартални инспектори и районни управления.

— Е, веднъж и ние да сме полезни за нещо. Ако не бяхме разговаряли за водопроводчика, обичащ чашката, нямаше да стане дума и за доцент Лехнович. Нито за неговата невероятно голяма готовност да услужва на професор Войчеховски. Разбра ли?

— Това е ясно. Виждам мошеничествата на Лехнович и дори параграфа, по който би могъл да бъде подведен под отговорност за промишлен шпионаж.

— Тогава какво не разбираш?

— Не виждам причината Елжбета Войчеховска да убие Станислав Лехнович.

— Госпожа Войчеховска ще дойде при нас утре в десет часа. Надявам се, че тогава работата ще се изясни. Възнамерявам също утре да приключим разследването.

— Още утре да предадем случая на прокурора? — учуди се поручикът. — След разпита на заподозряната? Не е ли много бързо? Не е ли по-добре да изпипаме разследването обстойно, та прокуратурата да няма претенции към нас?

— Сам ще видиш утре.