Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (14)

XIV.
Убиецът може да е и жена

Въпреки предвижданията на Роман Межейевски адвокатът Леонард Потурицки се появи в Столичното управление на милицията не като уплашен и каещ се престъпник, а облечен в елегантен тъмносин костюм, избрана с вкус вратовръзка и подходящи чорапи. А също и безкрайно самоуверен. Поздрави двамата офицери с леко кимване, седна на стола срещу бюрото на полковник Немирох, без да чака покана, преметна крак връз крак и като извади от джоба си някакви вносни цигари, се зае да пали една от тях.

— Няма дори да направя опит да ви почерпя, господа — рече, — защото няма да приемете нищо от един убиец.

Запали цигарата и продължи:

— Представям си колко ми се сърдите за онова обаждане в събота, господин полковник. На него дължа честта да попадна на последно място в списъка на разпитваните. Последен, но най-важен! Останалите се оказаха невинни агънца, най-сетне се появи престъпникът. Приготвени ли са вече белезниците, а килията ми поръчана ли е? Признавам обаче, че все още съм доволен от интервенцията си при началника на отдел „Убийства“. Независимо от всичко спестих на горкия Войчеховски куп неприятности. А че това наруши шаблонното протичане на разследването, никак не ме е грижа.

— Трябваше да знам, че всичко може да се очаква от един адвокат — върна му топката Немирох, когото държанието на Потурицки не извади от равновесие. Напротив, колкото повече искаше да го подразни Потурицки, толкова настроението на полковника се подобряваше.

— Не адвокат. „Скапано адвокатче.“ Така искахте да кажете, нали, господин полковник? Не вярвам тази златна мисъл на Лехнович да не е стигнала до кабинета ви.

— Заедно с „доносника“.

— Надявам се да съм го засегнал с това определение — разсмя се адвокатът.

— Не по-малко от чашата коняк с цианкалий — добави Немирох.

— Да, чудесно беше — продължи да се държи провокиращо адвокатът. — Най-напред нещо за духа, а после и за тялото.

Поручикът седеше до пишещата машина, но не записваше нищо. Сега Потурицки се обърна към младия офицер:

— Преди да запишете личните ми данни, моля да отбележите голямата тайна, която ще ви издам. — Направи малка пауза и като снижи гласа си до театрален шепот, добави: — Много съжалявам, но аз не съм убил Станислав Лехнович.

— Никаква тайна. Това ми беше известно от самото начало — отвърна Немирох. — Леон, престани най-сетне да се изхвърляш като стар провинциален актьор.

— Благодаря, вече бях скапано адвокатче, сега съм повишен в стар актьор. Хубава кариера. Откъде знаехте, че не съм убиец, господин полковник?

— Поради две основни причини. Първата е твоето обаждане. Ако ти беше отровил Лехнович, нямаше да ми позвъниш лично, а щеше да подхвърлиш идеята на Яшенчак, с когото добре се познаваме. Освен това фактът, че не направи опит да се явиш тук преди официалната призовка, показва, че имаш да ни кажеш нещо наистина важно и както обикновено изчакваш, за да постигнеш възможно най-голям ефект.

Физиономията на Потурицки говореше за дълбоко разочарование. Беше приготвил голяма „бомба“, а тя се оказа негодна.

— Откъде знаете? — попита.

— Не се познаваме от вчера. Винаги си обичал ефектите. Но да приключим с тези приказчици и да пристъпим към същинския разпит. При възникналите обстоятелства няма да минем без протокол.

Този път адвокатът се съгласи без възражения. Съобщи личните си данни и започна:

— Онова, което ще кажа след малко, несъмнено обвинява един мой приятел, но е мое задължение да кажа истината. Независимо дали е приятна, или не. В името на тази истина съм принуден да обърна също вниманието на следствените органи върху една сериозна грешка.

— Че се отнесохме сериозно към обаждането на един адвокат ли? — попита Немирох.

— Не. Когато търсехте убиеца, забравихте нещо. Отровата е любимото оръжие на жените. От съпругите на фараоните до Катерина Медичи и Лукреция Борджия, та до ден-днешен. Няма да ви разказвам за разправията при големия шлем, който се случи на тоя некадърен доктор Яшенчак за първи път в живота му и който той не успя да разиграе, впрочем може би стана по-добре, тъй като докторът сигурно щеше да го провали. Затова веднага започвам от важните неща. Елжбета Войчеховска отдръпна Лехнович от играещите и попита: „А твоята, Стах?“ Ставаше дума за цвета на подложката под чашата на доцента. „Синя“, отвърна Лехнович. Елжбета отиде до барчето на колелца и му подаде чаша коняк. Той го изпи и падна като ударен от гръм. Настъпи всеобща суматоха. Всички се хвърлиха на помощ. Само аз продължавах да седя като парализиран. И знаете ли защо?

— Е?

— Ами пред себе си, на разстояние най-много три метра, виждах барчето. Виждах ясно на черния му плот малко синьо кръгче хартия и чаша коняк върху него. Друга синя подложка върху барчето нямаше.

— Не грешите ли, господин адвокат? — Поручикът беше изненадан от чутото. — Това е невъзможно!

— Абсолютно сигурен съм в това, което виждах тогава и което казвам днес. Елжбета Войчеховска не беше дала на доцента неговата чаша, а друга, с предварително подготвена отрова. На барчето имаше доста празни чаши. Достатъчно е било да се сипе цианкалий в една от тях, да се налее коняк и спокойно да се изчака подходящ момент, когато да се подаде на жертвата смъртоносната микстура. Никой не се учудваше на тези чаши без подложки. Можеше да пиеш ликьор, а после да смениш питието и да преминеш на коняк. Приготвяйки отровата, Войчеховска не е знаела коя е чашата на доцента и е държала смъртоносната субстанция настрани. Винаги би могла да измисли претекст да подаде коняка на Лехнович, който определено не се въздържаше от пиене. Скандалът при играта беше направо идеален повод.

— Просто умът ми не го побира — не можеше да приеме факта поручикът.

— Трябва да призная — добави Леонард Потурицки, — че се възхищавам от хитростта на тази жена. Това, че като домакиня лично подаде отровата, автоматически я освобождава от подозрения. Логично беше да се помисли, че убиецът е поставил отровата в избраната чаша и е чакал жертвата да посегне към смъртоносното питие или да го получи от трета ръка. Войчеховска е обмислила нещата и е направила полезен за себе си извод: онзи, който подаде отровата, е чист от подозрения. Впрочем тя не е можела да постъпи другояче, без да знае какъв цвят има подложката на Лехнович.

— Не грешите ли, господин адвокат? — зададе за втори път същия въпрос поручикът. — Каква причина е имала Войчеховска да отрови Лехнович?

— Не знам — призна искрено Потурицки. — Вие водите разследването. Пък и какво знаем ние, мъжете, за жените, за техните емоции и реакции? Може причината да е била стара, несподелена любов. Може някога Лехнович да е засегнал с нещо професоршата и тя да е чакала с години да си отмъсти.

— С какво би могъл да я засегне?

— Повтарям, не знам. Та макар и с това, че от двете близки приятелки — Кристина и Елжбета — едно време е избрал Криша, а не Еля. Жените не прощават такива неща. Отблъснатата го помни цял живот.

— Но нали Войчеховска е успяла в живота. Има прочут съпруг, хубава къща, богатство, добро дете.

— Има прочут, но стар съпруг. Ами ако е предпочитала младия доцент? А детето й да не е от професора? Какво знаем ние? Аз знам истината, виждах пълната чаша с коняк върху синята подложка, а Лехнович лежеше мъртъв в краката на Войчеховска. Впрочем това може да се провери. Наистина съгласно нарежданията на полковник Немирох милицията се държа извънредно тактично в дома на Войчеховски, все пак обаче извърши някои неща. Между другото фотографът от милицията нащрака куп снимки. И понеже вече сте преминали на цветна фотография, може би на някоя снимка е излязло и барчето?

Полковникът отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Извади от него сив плик. Подреди цветните снимки върху бюрото. На три от тях бяха увековечени фрагменти от барчето на колелца. На две ясно се виждаше една тумбеста чаша със светлокафява течност върху синьо кръгче.

— Ето ви неоспоримото доказателство, че бях прав — триумфираше адвокатът.

— Така е — призна със съжаление Межейевски. — Ала не мога да приема мисълта, че тази симпатична жена е отровителка.

Потурицки като че ли отгатна мислите на младия офицер, защото добави:

— И за мене беше шок. Дълго се колебах дали да разкрия на следствието този факт. Познавам Елжбета от осемнадесет години. Май от деня, в който се запознах с бъдещата си съпруга. Бяха три очарователни приятелки, съученички от гимназията: Янка, Криша и Еля. Лехнович, с когото тогава пак бях принуден да се сблъскам, беше хвърлил око на Кристина. Еля временно остана без кавалер, но не след дълго се „прицели“ най-високо от трите момичета. Когато едното от тях стана съпруга на стажант-юрист, тя бързо се издигна до „госпожа професорша“. Благодарение на брака на Еля се запознах с професор Войчеховски, което, признавам, ми помогна и в по-сетнешната ми адвокатска практика. Познанствата на адвоката са неговото богатство. Никой не възлага делото си на адвокат, за когото не е чувал. За съжаление сега съм принуден да нанеса тежък удар на Зигмунт. Той е много привързан към Еля.

— Впрочем и тя прави впечатление на образцова съпруга. — Полковникът нито веднъж не прояви учудване от сензационните разкрития на Потурицки и едва сега за първи път се намеси в разговора, който отдавна беше загубил тона на официален разпит.

— Да — потвърди адвокатът. — Елжбета не беше рафинирана кокетка, която е завъртяла главата на един стареещ, богат мъж. Напротив, от тях двамата в началото тя беше по-влюбената. Зигмунт малко се страхуваше от този брак. Да не стане смешен, че и какво ще кажат колегите — жени се за своя студентка, доста по-млада от него. Войчеховски е преживял трагедия. По време на въстанието първата му жена загинала заедно с двете им деца. И тъкмо това го караше да се въздържа от брак. Но Елжбета успя да разсее неговите резерви, за което Зигмунт сигурно не е съжалявал.

— И сега тази жена трябва да бъде съдена за предумишлено убийство? — потрепери Межейевски.

— И още по-неприятно е, че самият аз допринесох за това — призна Потурицки. — Ще кажа дори нещо повече — не упреквам Елжбета. За мене Лехнович беше и си остава подлец.

— Благодаря ти, че изпълни гражданския си дълг. Вярвам, Леон, не ти е било лесно да дойдеш тук с такова разкритие. Не те упреквам също, че си предпочел да чакаш до последния момент, разчитайки ние сами да открием това. Искрено признавам, че от началото на разследването тръгнахме в погрешна посока. Направихме немалко грешки. Включително и тази, че не разгледахме внимателно снимките, с които разполагаме.

— А ти, драги, не ми се сърди за онова обаждане — протегна ръка към полковника Потурицки. Двамата сърдечно си стиснаха дланите.

— Подпиши протокола — обърна се към излизащия адвокат Немирох, — че иначе трябва да те викаме още веднъж на разпит.

— Ще издадем ли заповед за задържане? — попита Межейевски, след като адвокатът бе излязъл от кабината.

— Не бързай толкова, Ромек — засмя се полковникът.

— Как така? Доказателствата ли не са достатъчни?

— Доказателствата са великолепни. По-добри не са нужни нито на нас, нито на прокурора. И за съда са достатъчни. Но защо да бързаме? Войчеховска няма да ни избяга.

Поручикът не можеше да го проумее. Досега не се беше случвало началникът му да не бърза да арестува престъпник, против когото има толкова сериозни доказателства. А още повече — убиец.

— Знам, че Войчеховска няма да избяга в буквалния смисъл на думата. Аз взех от лабораторията на професора бурканчето с цианкалий, но в нея има много други отрови. Някои от тях също толкова бързодействуващи.

— И в това отношение няма нищо страшно! — успокои своя подчинен Немирох. — Ще изпратиш на Войчеховска призовка да се яви в десет часа вдругиден. В призовката напиши: „За подписване на протокол.“ Затова пък утре ще си поговоря с господин Винценти Коротко.

— Кой е той?

— Един симпатичен възрастен мъж. Запален филателист, който от тридесет години работи като разсилен във Варшавската политехника. Смятам да си поговорим с Коротко около обяд.